НИ ПОБЕДА, НИ ПОРАЖЕНИЕ
(Поезия от Мексико)
бележка и превод: Никола Инджов
Вероятно златният век на мексиканската поезия е деветнадесети век. Тогава художественото слово бе придобило изглежда една съкровена мисия - да изгражда Мексико като родина на мексиканците в сложно психологическо пространство. Така отдалечено от Бога и така близо до Съединените щати - по метафоричния израз на един президент.
Какво е било това пространство аз можех да си представя и по днешните дни, които преживях в Мексико. Днес може да се забележи, че мексиканският живот като че ли се развива в няколко исторически пласта. Единият е на нивото на етническите общности в голите и непристъпни планини, където все още съществува в чист вид индианският расов тип. Или пък все още има остатъци от партизанските отряди на Панчо Вийя и Емилиано Сапата - кое поколение вече хора извън закона? Вторият пласт е на - нека така да ги наречем - всекидневните хора. Земеделци в плодните равнини, скотовъдци из просторни пасищни територии, пристанищни работници, нефтотърсачи, строители, чиновници, студенти. И третият - интелектуалният елит на нацията, постигнал изключително много в музейното дело, археологията, архитектурата, съхраняването на фолклора и традициите… През деветнадесети век е било необходимо да се култивира чувството за единен народ и единна държава. Това е мисията на поезията и тя я изпълнява с гениални страници, написани от десетки поети. Сред тях са предвестниците на политическия либерализъм Салвадор Диас Мирон и Мануел Гутиерес Нахера. По-късно в мексиканското общество зазвучават гласовете на Амадо Нерво, Хосе Хуан Таблада, Ефрен Ребойедо, Рафаел Лопес - това са модернистите или обновителите на поезията. И двете групи обаче имат заслуги за консолидацията на националното съзнание.
Това е победа без поражение.
В същото време е начало на грандиозен естетически спор, който често приема формите на политическия или нравствения сблъсък. Става дума за дълготрайната полемика между поетите националисти и “обезкоренените” поети, по израза на епохата. През двадесетте и тридесетте години възниква - и аз я усещах дори през осемдесетте години на нашия век - идеята да се утвърждава самобитното мексиканско изкуство за сметка на противопоставянето на универсалното. Както образно пише един изследовател, “в съответствие с такава идея мексиканецът трябва да предпочита романите на Федерико Гамбоа пред романите на Стендал, или с други думи - Федерико Гамбоа за мексиканците, Стендал - за французите…”
В тази полемика изгрява таланта на могъщи и неповторими поети като Рамон Лопес Веларде, Алфонсо Рейес, Карлос Пелисер, Хосе Горостиса, Росарио Кастеянос, Хайме Сабинес. И звездата на Октавио Пас - мексиканският Нобелов лауреат за литература.
Испанският език в мексиканско произношение е напевен, но поезията на Мексико е отдалечена от това “кантико мехикано”. Тя е изпълнена с много социален заряд. Впрочем, социалното е характерно за цялото мексиканско изкуство. И живописния монументализъм на Сикейрос, Диего Ривера и Ороско представлява в края на краищата пластично превъплъщение на народния живот. Такава е съвременната мексиканска поезия, която не е чужда нито на експеримента, нито на модернистични и модни влияния. Доминиращ в нея е сюрреализмът. В полемиката за националното и универсалното сюрреализмът е като че ли тази естетическа система, която може да примири и двете страни. Универсалният сюрреализъм всъщност се адаптира към мексиканския национализъм. В резултат се получава странна и понякога трудно разбираема поезия, ако не си видял Мексико.
… Живях в Мексико, когато се съставяше антологията на мексиканската поезия като част от стотомната библиотека на мексиканската литература. По стечение на обстоятелствата и благодарение на незабравимия ми приятел поетът Мигел Гуардиа усещах нещо от свръх-усилието, което съставители и изследователи полагаха, за да подберат представителното и стойностното измежду десетки хиляди автори и книги. Освен това литературния период бе характерен с нещо непознато за мексиканските книжовници - за пръв път, независимо от възвисената национална традиция и намерената като че ли мярка за универсалните ценности, за пръв път в текущия поетичен процес не се обособяваше каквато и
да е доминираща тенденция. Новите поетични поколения бяха притъпили остротата на полемиката за националното и универсалното посредством разширения тематичен кръг. Мексиканската поезия винаги с едни и същи слова е изразявала и бунта, и копнежа на човека, създавала е лирика и епос със същия словесен фонд, но младите от осемдесетте години изглежда придаваха ново съдържание на употребената в поезия дума, без да създават неологизми. Струва ми се, че този своеобразен ефект се дължеше на обстоятелството, че универсалната литература в Мексико започна да се олицетворява и чрез творчеството на испаноамериканци. Вместо далечният презокеански и презисторически Стендал идваха уроците по универсалност на перуанеца Сесар Вайехо, на чилиеца Пабло Неруда, на уругваеца Марио Бенедети, на кубинеца Хосе Лесама Лима. Това бе нещо ново и много привлекателно като синтез на национално и универсално.
В края на краищата в стотомната библиотека антологията на мексиканската поезия зае два тома, обхващащи развитието на това изкуство от 1814 година до наши дни. Извън тази антология останаха поезията на маите и поезията на ацтеките, устното стихотворчество, създавано и днес по рибарските крайбрежия на два океана, в дивите мексикански планини. Съдбоносно за този неспирен процес е обстоятелството, че в Мексико все още съществуват големи етнически общности, наследници на доколумбови племена със самобитна култура. Тъкачеството, грънчарството и примитивната живопис по сплъстена дървесна кора вървят редом със стихотворчеството. Този поетичен пласт не може да бъде обхванат, но той се изучава в специален държавен институт, където бивах често по покана на работещия там писател Хуан Рулфо.
Стотомната библиотека на мексиканската литература бе издадена за една година и бе разпродавана в магазините за хранителни стоки от веригата “Аурера”.
Всяка седмица абониралите се за тази библиотека получаваха по две-три книги от нея. Продавачките ги слагаха до кафето, виното, хляба…
В мексиканския космос, където първите образци на национално изкуство са отпреди четиридесет столетия, поезията е най-съкровеният израз на основните морални постулати на обществото - победи без поражения, победители без победени!
СТИХОВЕ ЗА ЕСЕННИЯ ВЯТЪР
О, есенен вятър, крилете ти веселят
пасторалните танци, и когато минаваш
раздвижваш сладки знамения в цветя и треви.
Вълшебен есенен вятър!
Твоят дух разтърсва плодни градини
и от тънкия ти повей олекват гроздове,
набъбва сребърна круша, пъстра ябълка или непъстра,
смокиня като здрачевина.
С ръка и крило разлюляваш дървета
и се дочува тъмния шум на падащи плодове.
О, есенен вятър, вълшебен вятър на есента!
Ти галиш безкрайните житни поля на Аржентина
и вдигаш на вихрушка последните камъни от Андите,
а в очите ми нахълтваш с нова лудост.
Въздигай свободата на хората от Америка,
разтвори сърцата на хората от Америка,
направи да узреят още тъмните им души,
обвий в златните твои тъкани
надеждата на хората от Америка.
Вдъхни вяра свише на съдбата
и добродетелността на твоя полъх!
Разтърси ги както разтърси дърветата по своя
божествен път!
О, есенен вятър,
вълшебен вятър на есента!
БЕЗКРАЙНА СМЪРТ
(откъс)
Защо редкия метал или дялания камък,
както и свободната гладка скала,
издигнала замъци с колоди от безводие и скреж,
както и пясъка по сведени рамене,
и първозданния хумус на мътното проникване -
ах, защо всичко свършва
като тъжен хрип на насладата,
щом формата за самата себе си,
чистата форма,
се отдаде на удоволствието на смъртта
и в жаждата си да я източи на големи светлини
пречиства в пламък
ритуалния елей на страстта;
защо без устни, без пръсти, без зеници,
да, стъпка по стъпка, смърт по смърт, полудели,
се присъединяват към оттеклите матки,
докато един друг изяждат
животно - животното,
дърво - дървото,
камък - камъка,
огън - огъня,
море - морето,
облак - облака,
слънцето - додето превърне всичко в плодородна река,
в която влюбени семена се съчетават,
недостъпни за умора и досада,
разкошно изобилие на слънчевия апетит…
ФОНТАНЪТ
По пладне светът се вдига нагоре,
вдигат се камъните, вятърът заличава по тях
написаното от време древно;
кулите, които привечер се накланят напред;
кораба, който от векове е заседнал на скалата;
църквата златна, която трепери
от тежестта на дървения кръст;
площадите, на които лагерува войска
и се чувства беззащитна и безсилна;
Могъщият, който е забил коляно
в светлината, нахлула от планината;
градини и хор от брястове и тополи;
колони и сводове като точни мерки на славата;
сляпата стена, отворена към слънцето,
килната върху нея самата;
оня кът, посещаван само от мизантропи,
обкръжили околността: борове и върби;
пазарите под разсеяния огън на гълчавата;
зида до средата на улицата, за който никой не знае
кой го издигна и защо; одрасканата стена от жив
камък,
прилепнала към пръстта
от любов към жива материя…
Старият свят на камъните се вдига и полита.
Това е селище на китове и делфини, подскочили до
небето,
разплискали големи локви слава,
повлекли каменните тела, които изхвърли
бавния ураган на жегата.
Те излъчват светлина и между облаците проблясват.
Градът хвърля вериги в реката, изпразнена
от себе си, от кървавия си товар, от товара на времето.
Реката почива, превърната в жарава, направена на
слънце
в центъра на вихрушка.
Настоящето я преобръща.
Всичко това е присъствие, всички векове са това
присъствие.
Щастливо око, че не вижда вече, защото всичко е
присъствие,
и зеницата му извън него, е вгледана в него.
Потопи ръка, загреби огън, слънчева риба, син пламък,
песента, затрептяла в жарта на деня!
А голямата вълна се връща и ме поваля,
подхвърля масата, хартиите, музиката,
която нито спира, нито продължава;
няма взори стъмени, всичко е поглед открит,
всичко е присъствие, днес аз съм по всички краища,
и за да виждам по-добре, за да пламтя по-добре -
угасвам,
и падам в себе си, и падам от себе си
към ракета, към удар с брадва,
защото голямата сфера, голямото кълбо нажежено
време
днес избухва, избухва
като счупено огледало по пладне.
като счупено пладне
срещу морето и солта.
Докосвам камъка и не ми отговаря,
пипам пламъка и не ме изгаря -
какво се крие в това присъствие?
Няма нищо назад, корените са изгорени, основите -
разрушени,
с един удар можеш да сринеш всякакво величие.
Кой наследява величие, щом никой не наследява
безсилие?
Навлизам в моето нищо, не отговарям, не показвам
лице,
загубих си образа, след като загубих душа и тяло.
И моят живот преминава през моите очи,
макар че нищо от него не признавам за мое.
А удоволствието да накараш смъртта да изпърха
с въображаеми крила,
и дългата нощ, преминала в извайване
на моменталното тяло на мълнията,
и любовната нощ - висящ мост
между този живот и другия?
Не боли старата рана, не гори изгореното място,
то е белег почти заздравял.
Мястото на раздялата, мястото на изкореняването,
устата, през която говорят насън смъртта и живота -
всичко е белег невидим.
Не бих дал живот за моя собствен живот,
друга е истинската моя история.
Градът продължава пешком.
Трепти в прекрасна светлина.
Държи слънце в мирна десница.
По-високи изглеждат, по-бели струите на фонтана.
Надигат се сякаш на пръсти, за да паднат по-звънки.
И падналият от брадва заради своя порив се вдига.
Раненият през разцепен череп изхвърля птичи химн.
Той е двойник на себе си,
младежът, който на всеки сто години
идва да ни каже някои думи, все същите;
прозрачна колона, която ту тъмнее, ту искри,
според бързописа на съдбата.
В центъра на площада счупената глава на поета
е като фонтан.
Фонтанът пее за всички.
АПРИЛСКИЯТ ВЯТЪР
Никога не съм живял извън града, не мога
да разпозная Северния вятър, също
ни Южния, ни Западния, но дойде ли април -
през Мексиканската долина, щом като товар
върху човека жегата припадне,
щом първите сиви облаци нашарят небето -
полъхва един спокоен вятър,
който намята телата с прохлада
и пресушава по мускулите мъжката пот.
… Същият вятър, който знамена развява
по площади, улици, казарми,
който с родолюбие изпълва младите сърца
но на мене ми напомня хора и пейзажи,
дето няма никога да опозная;
този е вятърът, който носи мирис на треви далечни,
вкус на дъждове и тънък дим
от панаирджийски музики,
и светкавици изпод поли, подухнати нагоре.
Вятърът априлски през Мексиканската долина,
без съмнение, е вятър шеговит.
Все пак понякога е тъжен - и те натъжава.
ТАКА Е
С векове вкаменени,
с времена на омраза и вопъл,
с любвеобилни и слепи тълпи -
обречен на смъртта,
удавен в моята си кръв -
аз
съм
тук,
приличен на ранено куче сред зяпачи,
противен като току-що роден
и като труп на родилка измъчен…
Именно ние сме самотниците на света.
Именно ние сме лишени от всичко.
А който разрухата си не може да възпре -
не ме интересува, не струва за нищо,
да се маха, бързо да изчезне!
… И за да провериш дали е вярно,
умри и ти!
Умри и ти. Хайде, умри!
О, измамен живот,
вироглав живот и глух!
Поети лъжовни, вие никога не ще умрете,
макар че с нищожната си смърт бродите по света,
озарявате я, оплаквате я, увенчавате я с цветя,
горделиви пред бедните, скромните, обнадеждените.
Вие все още не познавате смъртта,
но щом я опознаете, едва ли ще я възпеете,
ще си кажете, че е останало време само за живот.
Но аз съм виждал мъртъвци,
единствено мъртъвците са смърт,
обаче това наистина няма значение.
Клетникът като мене завинаги си е клетник.
Такъв е животът.
Мога да ви кажа нещо заради умрелите от любов,
заради болните от надежда,
заради привършилите дните си, които още
блуждаят по улиците с недвусмислен поглед
и със сърце на ръце, за никого неотредено.
Заради тях и заради уморените, които бавно
умират в мазета и в тавански стаи,
смълчани вече, вече високомерни от глад,
омразници, заплатили с монетата на любовта.
Зарази тях и заради други, заради всички,
забили нокти в изпусталели ребра,
търсили напразно отдолу нагоре
тази дума, това лице -
и намерили само кървави риби, пясък…
Мога да ви кажа нещо, което не ще бъде тишина,
не ще бъде самота,
няма да познае ни лудост, ни смърт,
нещо, което е на устните на децата,
което зрее в устата на старците,
нещо слабо като плода в клоните,
завистливо като вятъра:
смирение.
Мога да ви кажа също
да не вземате под внимание моите думи.
Плодът се въздига по стъблото,
изстрадва цъфтенето, достига въздух.
Никой не може да ми предостави живот.
И все пак всички реки се раждат от морето!
ПАРАБОЛА НА ИЗМЕНЧИВАТА
По-рано, когато си говорех за мене самата, казвах:
аз съм това, което съм,
и оставам в моето тяло, в моята възраст
да се извършва процеса,
при който семето става дърво,
а камъка - статуя.
И може би бе истина. Истина.
Но, ах, осъмвах покорна като бръшлян,
опряна на стена подобно на влюбения,
който се кълне, че е друг.
И после разпръсвах наоколо
с твърдостта на дъб
шумната самота, гостоприемната сянка,
и давах на странника
- на острието на паметта му -
вярното свидетелство на моето сърце.
За мене това бе понякога отдих,
понякога порив,
щастие и ужас, винаги две противоположности,
готови да се унищожат
и да съсипят победения по-скоро.
Всеки час изместваше някого, всеки час
напусках някоя обител, в която
ни една лоша свещ не намирах
и не бе възможно нещо да оставя.
Завладявах мъжете, коронясвах се с тях,
за да захвърля плячкосаното далече.
Ето ме тука на края и все още.
И с какво лице ще приема смъртта?
РАЗСЪМВАНЕ
Отново съм тук,
както винаги - на крак,
аз, лошо обичаният,
самотникът,
вълкът.
Тук - с корени
дълбоко в земята,
с настръхнала козина
към всички ветрове на тоя свят,
аз - бяла северна бреза.
Бурята вече премина,
утрото идва с влажни треви,
с червени и златни сияния
през пустотата,
която ме усамоти.
Битката остана назад.
Спокойно просветлява хоризонтът.
Готов съм за нов двубой.
БЛУЗ
Нямаше нужда от още един пристъп на самотност,
за да зная.
Плувах по морето в посока, непозната на моите ръце.
Където бе обитавала любовта и където бе имало
царство
е останала само една стена. И тревата я покорява.
Останал е само един бял лист, над който замръквах.
Където капеха светулки от нощта, чисти като показна
истина.
Останал е само един повей случаен.
И където една жена учредяваше своите целувки
са останали само дървета, склонени от вятър.
И нямаше нужда от думи.
Сърцето не е сълза,
но може да замъгли лицето.
Прозорецът е вгледан в тъгата.
Опирам лакти в миналото и твоето отсъствие
прониква през мене сърцето ми да оближе.
Въздухът е ръка, погалила моето чело.
Челото ми, по което личи луна
и някакъв глас извайва забрава.
Луната се вдига като дим
измежду руините на вечерта.
Много рано е в тази синева без образ.
Нямаше нужда да избухва самотността
с праха на една стопена целувка.
Нямаше нужда
нощта да се запомни в сълза.
Устни, слисани от забрава,
приливи на море,
облачен шум, в който се дочува есен…
Има моливи с форма на време, чаши за вода
с плуваща в тях вечер,
корени на дърво като изваяна ръка -
и занемарена.
Има погледи и писма, където нощта
пуска нищото в ход
върху букви, свързали
знаците на пътешествия.
Тук е вечерта.
Който е влюбен, може да се обвие в нея.
Тук е вечерта, за да отбележи едно отсъствие.
Светът сънува на моите гърди
като дърво, застигнато от зима.
Не ни трябваше вечерта, а също и тези цигари,
чийто дим изглежда като изпаряваща се ръка.
Ще презимува нощта на моята гръд.
Нямаше нужда да зная.
Няма значение.
Очаквам още ненаписано писмо,
в което забравата ме определя за свой наследник.
НЕ МЕ ПИТАЙ КАК МИНАВА ВРЕМЕТО
Към нашата стара къща зимата иде
и кръстосват небето прелетни птици.
После ще се възроди пролетта,
ще оживеят цветята, които тук посади.
Но ние
никога няма да видим отново
това място, което бе наше.
