Аполон Майков
Аполон Николаевич Майков [23.05.(4.06).1821, Москва - 8.(20).03.1897, Петербург] е руски поет. Син на известния живописец (после академик) Николай Аполонович Майков (1796 - 1873) и Евгения Петровна Майкова (по баща Гусятникова, 1803 -1880). Детството му преминава в Москва и в краймосковското им имение. През 1834 г. семейството се премества в столицата Петербург. Получава първоначално образование заедно с брат си Валериан (1823–1847), по-късно виден литературен критик, у дома - най-вече под ръководството на приятеля на баща им литератора - В. А. Солоницин. На братята преподава руска литература и все още неизвестният писател Иван Гончаров. Пише стихове от 15-годишна възраст. На младини активно се занимава и с живопис. От 1837 г. до 1841 г. учи в юридическия факултет на Петербургския университет, а след завършването му, през 1842 г. , излиза първата му поетична книга, поощрена от Белински и пожънала голям успех. Кандидатската му дисертация е за древното славянско право. С финансовата помощ на Николай І пътешества в чужбина заедно с брат си Валериан - Италия, Франция, Дрезден, Прага. В Русия се връща през 1844 г., работи в министерството на финансите, като помощник-библиотекар в Румянцевския музей (тогава в Петербург) и в столичния комитет за чуждестранна цензура (негов председател е от 1875 г.). Поемите му „Две съдби” му „Машенка” се появяват през 1845 и 1846 г. Във втория си сборник със стихове „Очерци за Италия” (1847) отразява впечатленията си от Италия - в него екзотичния колорит и пейзажната лирика се съчетават със социалната проблематика. Постоянно сътрудничи на водещите периодични издания, пише критически статии за литературата и изобразителното изкуство, както и проза, близка до очерка. През 40-те г. се сближава с кръга на Белински (Тургенев и Некрасов), поддържа тесни отношения с Достоевски и А. Плешчеев. Зародилата се симпатия към славянофилските идеи през 40-те г., през следващото десетилетие стават преобладаващи за поета, за да премине окончателно на консервативни позиции през 60-те г. Мирогледът му става почвенически, което го сближава с Аполон Григориев, Николай Страхов и Достоевски. Отстоява идеята за освобождението на славянските народи от турско робство. Създава поемата „Клермонтският събор” (1853), член-кореспондент на Петербургската АН (1853). Изкуството, според Майков, е предназначено да развива и задълбочава националното самосъзнание и преди всичко - историческата памет на народа. Ориентира художествената си система към фолклорната поетика, традициите на древноруската словесност, считайки литературната архаика за жив „поетичен фонд в душата на руския народ”. Осъществява свободни преводи и стилизации на белоруски и сръбски народни песни, поетична преработка на „Слово за полка на Игор” (1870), заслужила репутацията на едно от най-добрите произведения на поета. В оригиналното си творчество се опира на културата с многовековна традиция - напр. драматичната поема за разколниците „Странник” (1864). Създава „Римски сцени”, „Олинф и Естир” (1841), лирическата драма „Три смърти” (1857) и нейната втора част „Смъртта на Луция” (1863), двете редакции на поемата „Два свята” (1872, 1881). За поемата „Два свята” му е присъдена Пушкиновата награда на Академията на науките (1882).
Публикации:
Поезия:
ЖЕРАВИ/ превод: Димитър Горсов/ брой 38 март 2012
СЪМНЕНИЕ/ превод: Надя Попова/ брой 40 май 2012
РУСКИ ПОЕТИ - XIX ВЕК - ІІ/ превод: Георги Ангелов/ брой 42 юли 2012
СЛЕД НАШАТА РАЗДЯЛА - ВЧЕРА…/ превод: Иван Коларов/ брой 42 юли 2012
РУСКИ ПОЕТИ - XIX ВЕК/ превод: Красимир Георгиев/ брой 50 април 2013
ОКТАВА/ превод: Татяна Любенова/ брой 72 април 2015
ЛЮЛЧИНА ПЕСЕН/ превод: Георги Райчев/ брой 102 януари 2018
СВЕТОВНИЯТ МОРАЛ…/ превод: Тихомир Йорданов/ брой 105 април 2018
