Халина Пошвятовска – една от най-известните и обичани полски поетеси, превърнали се в име-легенда в следвоенната полска литература! Но коя е тя и с какво е запленила сърцата на полските читатели, а вече и на много читатели извън пределите на родината й? Отговорът е прост: сърце се печели само чрез сърце. Освен като метафора, това има и съвсем буквален смисъл, когато става дума за тази необикновена жена, починала едва 32-годишна след две операции на сърцето, уникални по онова време. Защото както казва за нея поетът Станислав Гроховяк – „Ето човек, който според предопределената му абсурдна присъда беше изцяло обърнат към страната на сенките, но остави след себе си ивица светлина: поезията на капките роса, посипани по косата, стрити билки в ямката на дланта, птица и облак”. „Тя беше единствената поетеса, която поздравяваше всичко в своите стихове – допълва друг поет, Тадеуш Новак. – А своя поздрав тя започваше от най-важното, от най-скъпото в живота на човека – от любовта!” Да, Халина Пошвятовска е поет на любовта, на нежността, на живота, на неистовата жажда за живот. Родена е през 1935 г. в град Ченстохова, известен като главен религиозен център на Полша, място за поклонение пред Ченстоховската икона на Богородица. При оттеглянето на немците и разрушаването на града през пролетта на 1944 г., семейството на Халина Мига, както е моминската фамилия на поетесата, е трябвало да се крие дълго време из студени и влажни мазета, в резултат на което 9-годишната Халина заболява от ревматизъм и увреждане на сърцето. Поради честите й престои из санаториуми, тя успява да завърши гимназия като частна ученичка. Вече девойка, в един от санаториумите тя среща своя избраник с подобно на нейното сърдечно заболяване. Няколко месеца след женитбата им тя остава вдовица с фамилно име Пошвятовска. От мислите и преживяванията, свързани с тази любов, по-късно освен редица стихотворения ще се роди и споменната лирична проза „Повест за приятеля”. През 1956 г. тя се установява в Краков и в кръга на младите литератори, групирани около списание „Зебра”, започва да се изявява по-активно като творец. Първата й поетична книга „Езически химн” (1958) се посреща като поетически взрив, защото за пръв път в следвоенната полска литература се появява поет, в чието творчество „не по правилата” се наблюдава сливане на поезията с биографията, с личността на твореца. Тя се докосва до неща, които за никого не са чужди и говори за тях просто, непосредствено и достъпно. Успешният й дебют я окриля и засилва жаждата й за живот, за по-нататъшно осъществяване като творец. С подкрепата на поляци в САЩ същата година тя заминава отвъд океана, за да се подложи на операция, рядка по онова време и за щастие – сполучлива, което удължава живота й с девет години. Любопитно е, че за да бъде заплатена, операцията е била предавана директно по един от телевизионните канали с научнообразователен характер. Докато укрепва след операцията, Пошвятовска успява да се сдобие със стипендия и записва да учи философия в колежа Смит в Нортамптън, щата Масачузетс. Не знае английски, започва усилено да учи езика, взема две години наведнъж, учи още немски и испански език, превежда от френски, който вече знае, а по-късно и от английски, автори като Пол Елюар, Жак Превер, Езра Паунд, Лорънс Ферлингети и др. Но най-вече – тъгува за Полша, особено след като установява колко различна е по душевност от американските си връстници. И въпреки че спечелва стипендии от три американски университета, тя се завръща в Полша, довършва образованието си в прочутия Ягелонски университет, остава на работа в катедрата по философия, пише докторат на тема „Понятието време във философията на Бертран Ръсел” и, естествено, поезия. Една след друга следват книгите й: “Ден днешен” (1963), “Ода за ръцете” (1966), “Повест за приятеля” (1966). Написани са повечето от стихотворенията и за следващата й книга „Още един спомен”, която излиза посмъртно през 1968 г. Освен понятието „време” във философския му и поетичен аспект, темата и образът на смъртта по същия начин вълнуват дълбоко поетесата и присъстват забележимо в поезията й. Разказвали са ми, че без да е овладяла добре испанския език, в продължение на години, чак до сетните си дни в болницата тя не се е разделяла с томчето стихове на Лорка, където персонифицираният образ на „Муерте” (Смъртта) се среща на всяка страница. И удивителното е, че тъкмо тези стихове на Пошвятовска, в които се говори тъй много за смъртта, се радват на толкова дълъг живот! През есента на 1967 г. става наложителна втора операция на сърцето на поетесата. Тя е извършена във Варшава и завършва трагично. Пошвятовска е погребана в родния си град, а на надгробната плоча е написано: poetka (поетеса). И нейната по-нататъшна слава не намалява, предхождана или следвана от многобройни издания на избраните и събраните й стихотворения в огромни за поезията в Полша тиражи. Поетите й посвещават стихове – сред тях е и нобелистката Вислава Шимборска. Художниците и скулпторите създават портрети, пластични пана, медальони и барелефи. Литературните издания й посвещават страници и цели броеве, създадени са филми и музика по нейни творби, а книгите на Пошвятовска излизат почти ежегодно точно под това мото: име-легенда. Защото нейната трагическа лирика, ако и да е дълбоко лична, е същевременно общочовешка, чиста и силна. И по думите на поета Бохдан Дроздовски „Пошвятовска ще живее и занапред, защото доказа, че и смъртта може да бъде победена, не само със слабо тяло, но и с най-слабия глас дори”.

Биографична бележка: Здравко Кисьов
 

Публикации:

Поезия:

СТИХОТВОРЕНИЯ/ превод: Здравко Кисьов/ брой 12 септември 2009

ВКОПЧЕНА С НОКТИ…/ превод: Здравко Кисьов/ брой 15 декември 2009

СТИХОТВОРЕНИЯ/ превод: Здравко Кисьов/ брой 20 май 2010

БОЖЕ МОЙ, СМИЛИ СЕ НАД МЕНЕ!…/ превод: Лъчезар Селяшки/ брой 68 декември 2014

СТИХОТВОРЕНИЯ/ превод: Лъчезар Селяшки/ брой 70 февруари 2015

АЛБУМ