Халина Пошвятовска

превод: Лъчезар Селяшки

***

Птицо на моето сърце,
не тъгувай!
Ще те нахраня със зърната на радостта -
ще засияеш.

Птицо на моето сърце,
не плачи!
Ще те нахраня със зърната на нежността -
ще полетиш.

Птицо на моето сърце
с безпомощно отпуснати крила,
не се дърпай!
Ще те нахраня със зърната на смъртта -
ще заспиш.

***

Разрязвам портокала на болката,
половината давам на теб.
Така гладните споделят хляба,
а жадните - водата.

Бедна съм - имам само тяло,
устни, впримчени в копнеж,
ръце - листа наесен,
готови всеки миг да отлетят.

Разрязвам портокала на болката -
справедливо - на две половини.
Храня те с горчиво зърно.

***

Аз съм Жулиета,
на двайсет и три години.
Опитах веднъж вкуса на любовта -
беше вкусът горчив
на чаша тъмно кафе.
Любовта подлуди
ритъма на сърцето ми,
провокира
живото ми тяло,
изостри сетивата.

И си отиде.

Аз съм Жулиета.
На високия балкон
увиснала,
зова: върни се,
крещя: върни се,
пламъко,
кървавочервени устни
прехапани.

Аз съм Жулиета -
на хиляда години.
Живея.

***

За щедрата ми обич, брате Ангеле,
ти ме дари със златен фон, лазурна рокля,
приши ми чифт криле,
въздигна ме в небето…

Но аз не съм звезда,
никой от моите лъчи не разкъса мрака.
В мрака мога само да обичам
и за багрите не зная нищо.

Помръква златото в заключените мои длани,
кръвта поглъща синевата.
И слязло ниско до земята -
тъй както тялото ми се стреми към твойто -
небето ми повлича с тежестта си.

***

Имам ръце, стъпала, устни и всичко потребно -
товар, който мимолетно ме задържа
                             във владенията на живота.
Извън това съществува безкрайността,
която мога само да назова.

Сърцето ми е кръвожадно зверче -
викът му гладен ме преследва навсякъде
по пътя, във всеки сън.
Храня с топло месо сърцето си.

Безкрайността през мен преминава.

***

Не мога по друг начин.
В моето тяло
има котка, настръхнала от желание,
закопняла за човешки ръце.

Смирявам я с думи,
залъгвам я
със смайващи цветове и звуци.

Тя вперва кръгли очи
в голата стена,
не вярва,
протяга се,
изпъва лапи.

Не вярва в нищо.
И ненадейно
забива в мен
сгърчени нокти
глухата, сляпа котка.

***

А аз седя край камината
и се опитвам да хвана
на местопрестъплението времето:
едва доловимото раздвижване на пердето,
фосфоресцирането на стените,
танца на книгите
върху дървената лавица,
абстрактния лист на килима,
мексиканското цвете -
в глътката въздух
събирам.

***

Тази целувка
ухаеше като сдъвкано стръкче мак.
Посипа се червена по устните
тази целувка,
разцъфна
в гнездото пухкаво на дланта ми.
Когато се повдигнах на пръсти,
звънтеше
в узрялото поле.
Но тогава
мен ме нямаше вече -
изчезнах
в тази златна целувка.

ВСИЧКИ МОИ СМЪРТИ

Колко пъти може да се умре от любов?
Първия път бе горчивият вкус на земя -
горчив вкус,
тръпчиво цвете -
изгарящ червен карамфил.

Втория път - само вкус на пространство -
бял вкус,
леден вятър -
ехо от глухо отекващи колела.

Третия път, четвъртия, петия -
умирах привикнала - все по-малко възвишено.
Четирите стени на стаята - възнак,
а над мен - твоят остро изрязан профил.

***

Тя е с нас.
Заслушва се в бръмченето на осата,
играе с косите ми,
между твоите пръсти вплетена.

Подпъхва нежно
слънцето за възглавничка,
после - малко трева,
после - стръкче мак,
сякаш червен
удивителен знак.

Тя обезсилва нашите движения,
превива ни ниско към пръстта,
с аромат,
с топлина
задържа вечно
върху грапавата твърд на земята
повалените от любов - тя, смъртта.

ОТ ПРОЗОРЦИТЕ НА БОЛНИЦАТА

Оттук се виждат пейзажи,
сякаш със скалпел изрязани.
В кладенеца на сърцето - съсирена вода,
студ,
недостижим е таванът -
стъкло.

Ръцете - десет обезсилени пръста,
абсолютно захвърлени,
никому непотребни,
слепи.

Гълъби се сриват от облаците
и с клюнове ловки
грабват пръстите.
С тях отлитат в небето -
бели, мъртвешки светещи.

***

Тук лежи Изолда светлокосата,
Изолда бялата със златна плитка.
Тъй светло е в болницата нощем
от огънчетата на очите.

Нестроен дъх се блъска в стените,
сякаш затворена птица в кафез.
Притичва насреща му вятърът,
залутан из коридорите тесни.

И знам - ще се случи безвъзвратното,
преди в прозореца да грейне зората:
на болничното легло - златна сянка
и шепот на вятъра зад стъклата: „Тристане!”

СМЪРТТА

Мъдрецът,
вгледан в твоето скръбно
бяло лице,
не знае нищо за теб,
освен това,
че погубваш тялото,
разтерзаваш плътта
и в изобилие
насищаш въздуха с прах.
Когато задими тамян,
обещаваш да се махнеш,
с неохота
се изнизваш надлъж
през църквата,
подобно ивицата тамянов дим.
И хората си мислят, че те няма.
Но ти си тук,
ти съществуваш.
Ако не бе така,
как щеше да има и неживот?
За естествоизпитателя
ти си загадка, каквато е и животът.
За физика -
преобразуване на материята.
За вярващия -
преминаване в друго битие.
А за нас - страдащите -
освобождение.

***

Не съм говорила още за любовта.
Любовта -
тя единствена,
неподвластна на изтичащото време,
съществува.
Ако я има, е вечна.
А ако я няма,

клепсидрите на океаните пресипват зърната
                                                                пясък,
луната неуморно мени лицето си златно,
огромен вятър се влачи през света потъмнял.

Няма милост,
няма изкупление,
няма ни нас,
няма,
няма.

***

При теб -
през времето.
Понякога тъй близко,
че докосвам…

Не зная
къде свършва споменът
и започва действителността.

Часовникът на моето тяло
засече -

упорито се връща
към мигове,
зараснали отдавна
в сърцевината на дърветата.

В мен
времето не може да застине -
тече
през кръвта.

СПРЕЖЕНИЕ

Аз ще отмина,
ти ще отминеш,
той ще отмине.
Отминаваме неотклонно,
отминаваме.
Водата изми листата елхови.

Край водата
ръждива
елха
зъзне, мокра до костите.
Отминавам,
отминаваш,
отминава.
И все така - самотно.

Отмина ти,
отминах аз -
тук вече нас ни няма.
А този шум в простора
е вятърът.
Цяла вечност така той ще броди

над нас,
над водата,
над земята.

ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ

На разпродажба ще отидат целувките -
чак до спиране на дъха.
На продан на дребно - прегръдките
и чакането ден след ден,
и чакането ден след ден -
          на нощ,
          на разсъмване,
          на хляб,
          на болка,
          на глад,
          на слънце,
          на дъжд,
          на небе,
          на… нищо.
Толкова дни
и нощи,
споени във веригата мигове,
с която ще поведат
на продан
удивително покорната,
укротена женственост.

***

Добър ден! - казвам й,
отминавайки глоговия храст,
посребрен от дъждовни капки.
Добър ден! - казвам ?,
отгатвайки крила на пеперуда
в отлитащата багра.

Здравей, необятна,
тъмносиня морска шир!
Шепна смирено пред теб
с побелелите устни на пяната.
Здравей, земя!
Дойдох, за да ме приемеш.
Дойдох, за да събирам с тялото си
мъдростта на твоя цъфтеж.
Дойдох, за да си отивам -
във всеки блясък,
във всеки здрач -
нощ подир нощ,
ден подир ден.