СТИХОТВОРЕНИЯ
превод: Здравко Кисьов
* * *
Тия думи са съществували вечно
в широката усмивка на слънчогледа,
в крилото тъмно на враната,
а също
и в тъмната ниша на притворените врати.
Даже когато не е имало още врати,
те са съществували
в клоните на обикновено дърво.
А на теб ти се иска
тези думи да ми принадлежат,
а аз самата да бъда
крило на врана, бреза през август;
на теб ти се иска аз да звъня
като пчелните кошери за слънце разтворени.
Глупчо мой,
тези думи съвсем не са мои.
Аз ги вземам назаем.
От вятъра, от пчелите, от слънцето.
* * *
Ако имах толкова живота,
колкото разноцветни балончета
продавачът държи на връвчици,
бих била разточително щедра.
Бих ги пуснала в небесата,
бих им позволила да се заплитат
във вятъра, в облаците,
в птичи криле.
А за себе си
бих оставила само един –
като листата зелен,
като тревните стръкчета
и като твоите очи отблизо.
* * *
Така ми се живее, че викам
всеки път, когато животът от мен си отива.
Притискам се плътно до него
и викам: Живот,
не си тръгвай още!
Не пускам ръка от ръката му топла
и устни до ухото му долепила,
шептя:
Живот!
Сякаш животът ми е любовник,
който иска да си отиде –
и хвърляйки се на врата му,
крещя:
Ще умра, ако ти си отидеш!
* * *
Денонощието е толкова дълго,
че ако не умирам по няколко пъти
на денонощие,
с какво ще запълня времето?
Имам го в изобилие –
в ръцете, в косите си.
Това е къртовски труд на паяци,
които изплитат мрежа.
А когато то си отива,
аз оставам напълно олекнала –
като шепичка пръст,
на която мисълта е отнета.
* * *
Още един спомен.
Преди малко написах дума,
станах по-стара с дума,
с две,
с три,
със стих.
По-стара – какво значи по-стара!
В абстракцията, назована история,
предназначен ми е малък отрязък:
оттука – дотука.
Аз раста.
В абстракцията, наречена икономия,
ми е предписано да живея.
В абстракцията, наречена време,
блуждая,
губя се
и отново блуждая.
В Метрополитън-музей,
в отдела за египетска скулптура,
камъкът със женски устни се усмихва.
* * *
В Метрополитън-музей,
в отдела за египетска скулптура,
видях отломък от статуя
с изпъкнали ноздри и вежди.
Статуята е била изсечена
от камък, твърд като времето.
Запомних този камък,
който се усмихваше
с устните на жена, отдавна погълната
от пясъка, сипещ се в часовника пясъчен.
Запомних блясъка на орнаментите,
които извикват усмивка
от две, три, четири хиляди години.
Помня – слизах замислена
по гранитните стъпала –
две,
три,
четири…
Защото, в крайна сметка, аз имам само тяло,
и тялото ми е меко,
и косите са меки,
и устните…
И защото в мене живее несигурен хронометър –
сърце
с несъвършена конструкция,
и оттам – хронометричната
недостатъчност,
бесният танц
на кръвта,
която приижда в нозете ми
като разбунени реки подир дъжд.
Когато се изкачвам по стъпалата гранитни,
дъхът ми спира в гърлото –
две,
три…
В Метрополитън-музей,
в отдела за египетска скулптура,
се усмихват чувствени устни,
камъкът има цвят на мед,
отдолу – надпис,
твърд като…
Вчера
ударих рамото си в рамката на вратата.
Най-напред усетих пронизваща болка,
след това тя премина,
остана виолетово петно –
пукнат капиляр, без съмнение.
* * *
Лицето ми все повече прилича
на луна, която залязва.
Покрито с мрежа от браздулици,
като гръцка ваза,
извадена от земята,
пълна с докосвания
на устни и длани, които отдавна са прах.
Сега тя става само
за музейна витрина.
Прекалено е крехка
и прекалено скъпа,
за да се използва всеки ден.
* * *
На дървото казвам: дърво,
здравей! – казвам аз.
Ти, което имаш листа и кафява кора,
и клони, обгърнали мойте ръце,
гъвкаво – при полъх на вятър,
от слънцето милвано,
целувано от ресниците на луната, –
здравей!
Долепи лист до лицето ми –
кръв пулсира в твоите и в моите жили.
Люби! – казвам аз,
люби! – отговаряш.
Живей! – казвам аз,
живей –
ние сме живи с любов,
ние самите сме любовта,
ние, разцъфнали в светлозеления май
под огромното пусто небе.
* * *
Аз съм като звезда,
готова всеки момент
да се отрони от небосвода
и във всемира да се изгуби.
Аз съм като диня узряла,
готова да се разпука
и да предложи
посмъртната шепа зърна.
Аз съм като стъпкана птица
в агония,
ровейки с човка крилете си,
изумена от крехката им конструкция.
Аз съм като слънчев отблясък
върху тъмния метал на вратата,
водеща към всемира.
* * *
Обичам да потъжа,
да търча по перилата на баграта и звука,
да ловя с отворени устни
мразовития дъх.
Обичам моята самота,
която виси по-високо
от моста главозамайващ,
обгърнал небето.
И моята любов,
която боса
върви през снега.
