Халина Пошвятовска

превод: Здравко Кисьов

* * *

Понякога,
затъжена жестоко,
се появявам пред хората
с прежното мое лице,
с прежната походка вървя
и с прежните мои ръце
докосвам усмивките им.

Но ме издава
прозрачността на кожата ми,
наподобяваща структурата на хартия,
и неподвижността на зениците ми,
и отсъствието върху снега
дори на най-леки мои следи.
И, поразени, те внезапно разбират,
от страх се разпръсват,
оставят ми огромно бяло пространство
без хоризонт.

* * *

Халина Пошвятовска е, съдейки по всичко, човек
и, съдейки по всичко, трябва да умре, както мнозина преди нея.
Затова Халина Пошвятовска в този момент
се труди над собственото си умиране.
Тя вече разбира това и почти всяка вечер
приспивайки лявата ръка в дясната, все пак здраво
стиска звезда - отломък от живия небосвод,
и през цялата нощ, като кръв изтича нейната светлина.
И гасне. Само слаба розова следа продължава да се разстила,
губейки се после под вятъра в мразовитата снежна нощ.
Халина Пошвятовска - това са няколко вехти рокли,
Това са устни и ръце, на които не е нужно повече нищо.

* * *

Птицо на сърцето ми,
не тъжи,
ще те нахраня със зърната на радостта -
ще заблестиш.

Птицо на сърцето ми,
не плачи,
ще те нахраня със зърната на нежността -
ще литнеш.

Птицо на сърцето ми,
с отпуснати надолу криле,
не се дърпай,
ще те нахраня на смъртта със зърната -
ще заспиш.

* * *

Не съм сама.
С мен е водата,
която гледа с моите очи,
усмихва се с моите устни
и слуша
хиляди думи, слънчеви, златни.

Окрилени думи -
рошаво птиче ято
заоблачава над мене,
като целувки
се притискате към ръцете, към устните.

И всичко гори,
разпиляно под слънцето.
Не съм сама,
с мен е тревата,
всеки стрък от която
повтаря формата на моите пръсти.

* * *

Тази любов е обречена,
осъдена е на смърт,
ще умре
в близките няколко месеца.

На света има пространство и време -
ще си отидеш от мен.

На света има необходимост,
но също така и безсилие -
с никаква целувка
няма да мога тук да те задържа.

* * *

Моите очи не са вече очи,
а звезди,
ситно разпръснати по небето;
моята кожа не е вече кожа,
а сняг зад прозореца,
меко спотаен до земята;
моята обич - корени
разпростря,
моята обич дълбока,
тъмна.
Глухо пука спечената земя.

* * *

Толкова много те обичам! -
казвах това на водата,
която търчеше
по острия ситен чакъл.
Казвах това
на слънчевите лъчи -
сякаш че арфа
свиреше под дъха ми,
музика
земята обгръщаше
като слой атмосферен
и моите бели дробове
пееха.
Толкова много те обичам,
земьо посечена, -
злато, синкаво злато
и внезапна червенина,
като артерия, която се пуква
с бликаща кръв.
Земя,
толкова те обичам!
Допрях до кората уста,
грапавата кора
отговори със ласка,
птичите рожби
запищяха в гнездата.
Толкова те обичам,
сянко,
остра сянко,
пусти са улиците на градовете,
звездите пеят.
Толкова много, толкова много те обичам!

* * *

                     [Спрежение]
Аз ще отмина,
ти ще отминеш,
той ще отмине,
всички тук ще отинем.
А отминавайки,
водата отнесе бориките.

Измръзнала
и ръждива,
горичката кисне сега
във водата.
Отминавам,
отминаваш,
отминава.
И винаги така самотно!

Отмина ти,
Отминах аз,
Тук вече нас ни няма.
А този шум в простора горе,
е вятърът,
той винаги така ще вие
над нас,
над водната шир,
над земята.