ПЕЕ СРЕДНОЩ, ПРИЗОРИ ПЛАЧЕ
(Аржентинска поезия)
превод и бележка: Никола Инджов
Когато обхождах Аржентина - пампата към Гран Чако, крайбрежието около Буенос Айрес, месопотамията на реките Парана и Уругвай, както и оня дъждовит ден при водопадите Игуасу, (един ден също може да бъде обходен, както и една нощ, особено на млади години), и когато с предчувствието за снега на юг от Комодоро Ривадавия, когато с разлюляно от петнайсетминутния самолетен прескок до Монтевидео сърце пак виждах същата земя - тогава в много хора аз съзирах не другиго, а себе си, в много чужди съдби долавях своя орис, била или не била, повторена мъчително или нетърпеливо предстояща, минало някакво неразгадано или почти предречено бъдеще. Човекът в крайпътната чакра на кой знае кой километър между Росарио и Ескина - заради какви непреглътнати думи бе отхвърлен в страшната самота на пампата или с какво той бе по-надарен от мене, за да заслужи безбрежно уединение в необятния простор? Земеделецът с българска кръв в жилите си, който ми каза, че ще кръсти първородното си дете на мое име, ако е син - Николас, ако е дъщеря - Никола, този брат по корен не можеше ли той вместо мене да пристига през девет земи в десета, за да ме завари там самия мене, повяхнал от носталгия по България?
И какво всъщност ми е пречило хора-скелети, току-що излезли от концлагери, да поставят моя студентска снимка на Обелиска на независимостта, вместо аз да наблюдавам как се съставя почти гранитен обвинителен акт с пожълтелите образи на съществували и вече несъществуващи аржентинци, жертви на геноцид, в който можех да изчезна и аз, ако бях гражданин на страната, съставена от граждани на десетки други страни? Този обелиск в центъра на Буенос Айрес, където търсех своята фотография, а хората-скелети ме гледаха с почуда, че съм жив - не заради поданството си, естествено, а заради неподлежащи на аржентинско поданство идеи и размисли, така ми се струваше.
И дочувах гласа си в една песен на Мерседес Соса, която ме съпровожда и досега, протяжна и еховита песен - как ако някой тръгне на път, една светулчица ще го придружава, и как във виното трепти светулчицата на душата, и как ручеят пее среднощ, а призори плаче…
До неотдавна можех да изчезна безследно в Аржентина, както изчезна поетът Франсиско Урондо - или да изчезна от Аржентина, както изчезна разказвачът Хулио Кортасар. Но аз чувствувах, че се появявам в Аржентина като книжарница за поезия, затворена от военните, като филм за Втората световна война, забранен от военните, като изложба на плакати за мира, отстранена от военните. Така мислех в потока неудържими събития, които не можеше да не станат в Аржентина след геноцида - книгата на комисията Сабат “Никога вече”, в която се съдържа само малка част от фактологията на унищожението на политическия и духовен елит на нацията, първия панаир на книгата с участието на издатели и писатели от цял свят, процеса срещу генералите, който започваше библейски. И аз сред всичко това като новороден, Николас или Никола, няма значение, и откривах обширния свят, където не само ручеят, но и човекът пее среднощ, а призори плаче, защото и за песента, и за плача там, в Аржентина, има много житейски поводи.
С Хорхе Бокканера и Висенте Мулейро направихме достатъчно, за да не изглеждам в Буенос Айрес като чужденец, а те двамата - като местни хора. Всъщност след дълга емиграция Хорхе бе забравил месторазположението на бохемските артистични средища, а Висенте поради младостта си още не бе ги научил. Така или иначе в пресечките на големия булевард “Корриентес” или в кривите пристанищни улички те питаха вместо мене за разни книги и разни плочи, а аз пък разпознавах виното, което им се искаше да опитат. Тази размяна на ролите, както се казва, вероятно се дължеше на обстоятелството, че нощем, в часа на песента, Буенос Айрес магически се превръща във видение от Европа, това бе моя час, а призори, в часа на плача, градът приемаше облика си на изтерзаван доскоро, на подлаган на блокади и обиски концлагер с няколко милиона обитатели, това бе часът на двамата ми приятели.
Бе 1987 година…
Мислех си в такива минути за стихове на Борхес - че е бил нещо от Единбург и нещо от Цюрих и чрез него, почти ослепял през времето на геноцида, разбирах изглежда, че военните диктатури са унищожавали не само аржентинци, които по начало се идентифицират все още като хора от италиански, френски, испански или славянски произход, но са унищожавали по малко от Италия, от Франция, от Испания, от славянските страни. Генералите не можеха да понасят филми на Фелини, концерти на Пабло Казалс, стихове на Арагон, да не говорим за идеи. Те забраняваха всичко това, което означаваше, че го унищожаваха за поколенията, израсли през тия геноцидни години.
Аржентина можеше да има съдбата на индианците от племето тоби, които видях в Гран Чако. Те бяха последните остатъци на унищоженото в други времена и от други военни туземно население, остатък, показващ невъзвратимостта на унищоженото. Тези индианци бяха слезли вече от вихровитите си мустанги и обитаваха покрайнините на малки градчета, бяха отвикнали да опъват тетивата на ловните си лъкове и клечаха като кучета пред месарниците, не разпознаваха сигурно водопойните пътеки, защото кръчмата бе станала за тях нещо като място за прекарване на живота. Все пак можеха още да правят скулптури от глина, но вместо божествата си, вместо митичните си птици, извайваха броненосци и само броненосци - гледах как ги моделират, докато в краката им из бедните къщици се мотаеха истински броненосци. Там също почувствувах, че и аз можех да имам тяхната съдба, а може би я имам - да правя глинени броненосци в свят, изпълнен с истински… Кой ми казваше, че поезията е броня за душата? Каква броненосна философия! Впрочем, не толкова ограничена…
Аржентинската поезия засили раздвоението ми, може би защото и тя самата е раздвоена или, по-точно, представлява своеобразно отражение на европейската поезия. Естествено е, след като няма народ, от който да дойдат местни влияния - както от инките в Перу, както от ацтеките и маите в Мексико, както от негрите в Куба, Панама, Бразилия. Не от инки, не от маи, не от ацтеки - ние произхождаме от европейските пътнически кораби, казваха ми Хорхе и Висенте, нашият корен е през океана.
Може би заради това, или поради неведение, ми се струва, че Хорхе Луис Борхес е един прероден на друго място Пол Валери, че Раул Гонсалес Туньон е превъплъщението на Салваторе Куазимодо в природата на пампата.
Младите поколения също пренасят подобните на емигранти идеи на някои европейски поети, силно повлияни от доскорошния жив пример на Хулио Кортасар.
Всъщност, тези разсъждения за аржентинската поезия са непълни, но аз разсъждавам така, защото съзирам себе си в аржентинския живот. Никъде, в никоя друга страна на света, не бях се почувствувал така сроден с природата и психологията, която нощем е толкова просторна, че само чувството за необята може да оцени малко по-късно самотата и теснотията на кобния час, когато човек остане сам със себе си, нераздвоен, току-що пял, току-що плакал.
СЕЛО
Пътищата пристигат,
уморени от скитане под дървета.
Лица от спокойствие и кал.
Комини с местен буквопис.
Стрехи, под които тишината пее
единствено със жуженето на стършел.
Слънцето влиза в женските стаи,
дюшеците опъват бедра към прозорци
и всичко се слива в интимния мирис.
Стариците тъкат с движения на насекоми,
докато кокошките кълват пода.
Бог
е в зениците на стените,
в растящата между камънаци трева,
в дърво, което протяга ръка,
без да погали задрямалата улица.
Опънати като току що изпрани,
облаците са с цвета на ангели,
но с одеждите на гълъби.
В неподвижния сезон
гласовете отекват като в кладенци
и през звука на молитви се дочува
песента на слепеца,
която екне в реката под моста.
ЕЛЕГИЯ
Ах, орис на Борхес -
да си плувал по всякакви световни морета
или по единственото самотно море на някой
човек,
да си бил нещо от Единбург, от Цюрих,
от двете Кордоби,
от Колумбия и от Тексас,
да си се връщал при смяна на поколенията
към старите земи на твоя корен,
към Андалусия, към Португалия, към онези
княжества,
където саксонец воюва с датчанин
и смесват кърви,
да си блуждал по червения и спокоен
лондонски лабиринт,
да си остарявал в толкова огледала,
да си търсил напразно погледа
на мраморни статуи,
да си проучвал литографии, енциклопедии,
атласи,
да си видял тайнствата, които мъжете виждат,
смъртта, бавното разсъмване, долината
и нежните звезди -
и да не си съзрял нищо или почти нищо,
освен лицето на едно момиче от Буенос Айрес,
лице, което не иска да бъде запаметено.
Ах, орис на Борхес,
на по-странна от твоята орис!
СВОБОДАТА
Трябва да си камък, или чисто цвете, или вода,
да познаваш виолетовата тайна на барута,
да си съзирал смърт под гръмотевица,
да си опознал значението на чесъна и билката,
да си вървял под слънце, под дъжд и под сняг,
да си виждал войник с нажежена пушка -
и тогава, въпреки всичко, да запееш за свободата.
Да живее любовта, могъщия живот,
смъртта, създател на всепроникващи аромати -
така е, защото човекът умира и възкръсва,
възкръсва светлината върху покривите на зората,
върху петролните кули,
върху стрехите на кокошарниците,
върху стожерите от сирене и вино,
върху пирамидите от кожа и хляб.
Хората се възвръщат,
възвръща се прозореца със знаме, избродирано
домашно,
възвръща се бързата помощ с ранени -
и тогава, въпреки всичко, да запееш за свободата.
Трябва да си като необходимия мост,
естествен да си като перуника, като бик,
да достигнеш дъното на тишината,
подземията на цъфтежа, корена на вика,
да си опознал страха и смелостта,
да си видял ръка, размахваща фенер
нощем към гнездото на картечница,
да си видял насечени мъртъвци -
и тогава, въпреки всичко, да запееш за свободата!
ЧЕ
- Като че ли се е пъхнал под килима.
- Като че ли ни гледа от гардероба.
- Като че ли този хавански цвят е признак.
- Като че ли тази декоративна рибка е партизанин.
- Аз се кълна, че го видях като котка на покрива.
- А аз, че пробягва по телефонната жица.
- Господине, прегледахте ли добре своя креват?
- О, Джон, чия брада такава наднича от жилетката ти?
- Трябва да пречистим водите на реките.
- Да измием лицата на черните хора.
- Да натрошим хребетите на Андите.
- Да сложим Южна Америка в термос.
- Казват, че по Венецуела носил китара.
- Че в Буенос Айрес се подавал иззад акордеоните.
- Че в Уругвай танцувал милонга заедно с дявола.
- И че в Бразилия се предрешил като кабокло.
- Вчера, бе, вчера се появи в Санто Доминго.
- А в Колумбия би водач на пиратите.
- Но аз го видях тази сутрин как с ужасна усмивка
прогонва духовете от огледалото.
- За малко онази нощ не ме уби в съня ми,
появи се, обкръжен от милион сатири.
- Това в Боливия е негова работа.
- И този лай през нощта не е кучешки.
- И тази сянка, която се мярка, защо се мярка?
- Не ми харесва мученето на животни зад мене.
- Може би е в пампата и е нещо като грак.
- Може би е на улицата и е нещо като вятър.
- Може би е треска, от която няма лек.
- Като че ли е бунт и той настъпва вече!
ФАКТИ
докато диктаторът или службашът говореше
в защитата на безредиците предизвикани от властта
той взе александрийския стих или стиха роден
от докосването на камък и есенен пламък
вънка продължаваше класовата борба
/бруталния капитализъм / тежкия труд / глупостта/
насилието / късмета / полицейските сирени
разкъсващи нощта/
той пое александрийския стих
и с уверена ръка го разчупи на две половини
на едната постави красота и още повече красота на
другата
/възстанови стиха / сложи пръст на началното слово/
натисна началното слово прицелен в диктатора или
службаша
изстреля картечния ред на александрийския стих
/речта продължи / продължи класовата борба
/ бруталния капитализъм/
тежкия труд / глупостта / насилието / смъртта /
сирените/
полицаите разкъсваха нощта
този факт обяснява че александрийския стих
досега не е съборил нито един диктатор или службаш
/и също обяснява че един стих може да се роди
от камъка и от есенния пламък/
/или от срещата на дъжд и кораб/
от други сблъсъци които се се предсказват
от рождения от бракосъчетания
от изстрелите на непрестанната красота
БЕ ЛЕСНО ДА ОСТАНА
бе лесно да остана сама
блестящо недосегаема в моята си дързост
да хвърлям все още ценни неща между хора познати
престижни писма за падението
да спотайвам годините
с изреченийца многозначителни да плащам чиста
съвест
в някакво събрание на псевдоопасни
бе още по-лесно отколкото с ритник да влезеш
в мътната и сложна действителност
отколкото да назоваваш братя които не познаваш
но които знаят думите и познават уверено
враг справедливост
затворници убити
и вдъхват живот на изтънченото ни общество.
* * *
сега всичко е червено
ни птица ни звяр на пътищата излизат
никой не се оглежда в счупените огледала
а във въздуха има дъх на обгорена дреха
идват най-после хората които всички преглеждат
разковават дюшемета
разрушават стени
влизат в гардероби скринове мазета
нахлуват в спомени
разбъркват милувки
задават много прекалено много въпроси
гледат жените ни с алчни очи
стрелят по котките
но всичко е напразно
този ден вече е като никога: така червен
СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА КОПИАПО
В Копиапо
непосетен все още град от Анхела и мене
вчера бе четвъртък ден долинен
на улицата
четиридесет градуса леност непрозрачна
стопени навици
и хората
не мислеха за моето главозамайване от живота
нито за гърдите на Анхела
какво значение казвам и се питам
имам ли нещо общо с Анхела
нито съм хапал нейните гърди
може би и да не ми харесват
нито съм разбрал че случайно
някакъв тъмен поет
мислеше за мене като за несъществуващ
нито тук нито в Копиапо
ПТИЦАТА И КУРШУМА
в тия времена
е опасно да сбъркаш куршумите с птици
куршумът например
няма сърце нито пера
не му трябва небе нито с облаците пътува
не свива в дърветата гнездо
куршумът има за гнездо сърце човешко
поради навика си да умъртвява
куршумът не бива да живее
но във военни времена
всеки трябва да разбере
как да различава гласа на куршума
от гласа на птицата
трябва да пази поредното разсъмване
като последно
трябва да разбира от гласове
и това е възможно само ако
разбираш от птици
