ПОКОЛЕНИЕТО НА ПЕТДЕСЕТТЕ ГОДИНИ
(Поезия от Куба)
бележка и превод: Никола Инджов
“За първи път видях Куба, когато много хора още не знаеха какво бъдеще революцията изгражда, но познаваха добре миналото, което бе разрушено от нея. Руините на миналото се очертаваха през ветровития океански въздух на Хавана - самотни жени пред кината от десет часа сутринта, по чиито лица като мъртва плесен бе вкоравяло белилото; деца с бакелитови подноси, в които някакви пасти за продан се смаляха от жегата като облъчени със стронций бели мишки; онзи просяк от ъгъла на 23 и 12 улица, за когото говореха, че имал сметка в банката… Това бяха видимите следи на унищоженото с огън и меч и те се забелязваха лесно между знамената с цвета на траура и кръвта, между революционните призиви по калканите на недостроени небостъргачи, между ръцете, издигащи мачете и карабина”.
… Нека читателят ми прости, че започвам със самоцитиране - горният пасаж представлява началото на моята книга “Кубамар”, той ме връща към 1960 година, но тъй като написаното често напомня премълчаното, мисля си, че пак трябва да начена със словата на началото.
И тъй, за първи път видях Хавана, когато не знаех ни дума испански, а Отто Фернандес, Педро де Ораа и Хосе Мартинес Матос - ни дума български. Ние седяхме около бутилка ром в една кръчмица срещу хотел “Хавана ривиера” и се гледахме с непроницаема симпатия. Само поезията можеше да звучи разбираемо тогава. Аз им рецитирах строфата с двадесетте звука “е”, те с тропическо оживление произнасяха ритмични стихове - ямбамбо ямбамбе…сонго солонго дел сонго… маматомба серембе кусеремба… акуемеме серембо ае ямбо ае…
Те започваха така от Ботев да усещат мелодията на езика ни, аз започнах от Гийен да долавям говора на кубинската поезия.
Оттогава насам ми предстоеше да навлизам в пространствата на кубинската поезия подобно на мотоциклетиста, който кара в цирков глобус. Виждали сте, нали - най-напред няколко кръгчета по хоризонталната основа, после, с ускорението, машината се залепва перпендикулярно на гравитацията, а след това започва страховития винтообразен полет из вътрешността на глобуса. Оттогава насам… и отсега нататък.
Около оная бутилка ром в кръчмицата срещу хотела се събираха много поети. Помня кипящия от чувство за хумор Луис Суардиас; мълчаливия и стеснителен Луис Павон; приличния на Рицаря на печалния образ Роберто Фернандес Ретамар; изпоцапания с акварелни бои мавър Фаят Хамис; превъплътения в поет театрален и оперетен артист Давид Черисиан; бавния във всяко свое движение и всяка своя дума Франсиско де Ораа; постоянно унесения в размисли извън общия разговор Луис Марре; отглеждащия вече брада Мануел Диас Мартинес… Все споменаваха Раул Луис, но той тогава воюваше в планината Ескамбрай срещу контрареволюционни банди. Все очаквахме да дойде Роландо Ескардо, но той тогава провеждаше аграрната реформа в отдалечена от кръчмицата зона. Хосе Алварес Бараганьо бе станал милиционер и нямаше време за времето около бутилката.
Бяха млади, всичко бе пред тях и всичко бе заради тях - така ми се струваше в ония безкрайни нощи, докато един ден Фидел Кастро не произнесе знаменитата фраза, че кубинската революция се оказа “по-голяма от самите нас!”
Това бе нова идея. Тази идея по един особен начин обобщи поезията и поетичните пориви на моите приятели, всички те - творци от Поколението на Петдесетте години.
Днес Поколението от Петдесетте години представлява костната система на съвременната кубинска поезия, а в книжовен смисъл породи термин с определена естетическа стойност. Родени между 1930 и 1940 година, тези поети чрез творчеството си исторически станаха спътници на революционното поколение на Фидел Кастро, Камило Сиенфуегос, Ернесто Гевара. Те бяха бонгоя - двойния барабан на народната борба, вестител на саможертва и вестител на победа.
Още тогава Луис Суардиас казваше, че именно революцията направи възможна появата и развитието на нови по качество поети. В кръчмицата те идваха с големи свитъци поезия, която си четяха, пътуваха така и от страна в страна, предимно към Мексико и Венецуела, но именно революцията преобразува стиховете им в безспорен културен факт - в книга. Луис споделяше, че преди това поколение да разбере окончателно как да се изразява чрез поезията, обществото, в което бяха живяли до победата на революцията, ги е задължавало да възприемат едно негодяйско (типичен негов израз!) фалшиво до корена си, поддържано от нищожни буржоазни умове схващане какво че поезията се подхранва единствено от страданието и нищетата, от личните горести на поета. Тази благодатна бедност на поета, продължаваше Луис, е още една легенда, срещу която сме вече в открита борба…
Поколението на Петдесетте години трябваше наистина да изпълни исторически значима мисия: да наложи в съзнанието на разбудения народ новата по същност и по обществено предназначение фигура на твореца въобще. Това, което правеше Алисия Алонсо в балета, превръщайки го в изкуство за широките народни маси; това, което правеше Сантяго Алварес в документалното кино, установявайки го като хроника и като диалог с участниците в сюжета; това, което правеше певецът Бени Море, налагайки градската кубинска песен като преграда срещу естрадата на янките - това трябваше да направи и поезията.
Аз не говоря за житейските перипетии на тези поети. Луис Павон стана министър на културата, Роберто Фернандес Ретамар - Президент на Дома на латиноамериканските народи, Отто Фернандес и Луис Марре - главни редактори на двете издания на Съюза на кубинските писатели и творци, Луис Суардиас - директор на Националната библиотека, Мануел Диас Мартинес, Фаят Хамис и Раул Луис - отговорни дипломатически представители. Аз говоря за преходния момент, когато поетът се превръщаше в трибун на съзидателните революционни цели. Впрочем, стихотворението на Давид Черисиян в този цикъл е посветено като че ли на този мъчителен и изпълнен с драматизъм етап в духовното развитие на кубинското общество.
Като творец от същото поколение на България, аз имах редкия шанс да преживея едни от най-хубавите си години редом с поетите от Поколението на Петдесетте години на Куба. Има нещо красиво в този успореден живот, незабравим за мене. Някой друг след време ще направи съпоставките между тези две поколения в поезията на България и Куба, за да продължи в нови, неизследвани пространства класическия вече паралел между поезията и живота на Христо Ботев и Хосе Марти.
Поколението на Петдесетте години даде своята кървава дан на борбата. Раул Гомес Гарсия бе убит при нападението срещу казармата “Монкада”. Франк Паис, човекът, предвиден да продължи водачеството на революционното движение, ако загине Фидел Кастро, бе унищожен зверски от диктатурата. Агустин Гомес Лубиан, Хуан Оскар Алварадо, братята Луис и Серхио Сайс загинаха в нелегалната борба. Днес всяка антология на поетите от Поколението на Петдесетте години започва с техни стихове. Роландо Ескардо, Хосе Алварес Бараганьо и Роберто Бранли изгоряха много млади в свръхнапрежението на победата. Но останалите продължават своя вдъхновен труд в революцията, която се оказа “по-голяма от самите нас”.
БЕЗ ПОКРИВ
Аз, синът на човека,
постоянен самотник до тази възраст,
от времето онемял, мъртав по навик -
аз съм необходим; беден до немайкъде
и страхлив.
Именувам се като всичко, което съществува.
Сянката, която около мене кръжи,
и тя местожителствува с мене,
пулса ми повтаря.
Аз, синът на човека,
засегнат от злото, предрешен като човек
с някои неща, но също така
пламенен, покаян -
Бог се чувствувам в лекия допир
с нищожния и разсеян живот.
ПОПИТАТ ЛИ МЕ
Попитат ли ме за причините, разказвам
за който и да е ден от моето детство.
Например за онзи час, когато седяхме
покрай софрата - бе с един тя само извор
върху много бялата покривка. Малчуганите
едва успяваха лъжица да протегнат
към пресъхващия извор. Но колко пъти
лъжицата така и не достигна
до устата на мама. Колко пъти!
Попитат ли ме за причините, разказвам…
МОЕТО ДЕТСТВО БЕ С МИРИС НА ЯБЪЛКИ В ЧУВАЛ
Моето детство бе с мирис на ябълки в чувал
От дъжд на вятър тръгвах към кирпиченото
предградие
Прилично на театрален декор
Там имаше къща без стени циментирана от дъжда
Покрив захвърлен между вътрешностите на нощта
И морето обкръжаваше тази къща
Тъмен поглед се крие в градината незасадена
Една мечта между костите на обиталището
Посещенията за вечеря траяха с години
Сърце нахапано от околните предградия
Бе влязла веднъж една жена
В тази къща тъмно подземие във времето
И оттогава не съм те виждал
Какво ще помислят мъртвите за такава любов
С безнадеждността на осъдени на смърт се обичахме
Тя донесе враждебна мечта
Вече изветря детството ми пазено в скрина
И аз поради дъждовните си корени през нощта
страдам от лудостта същност на света
Аз съм болен изповедник на тайни които знам
Тя е прозореца който напълни стаята с птици
През нейните очи гълъбите излитаха от ада
ДРУГИЯТ (1 ЯНУАРИ 1959)
Ние, оцелелите,
на кого дължим нашето оцеляване?
Кой умря вместо мене в затвора за роби?
Кой получи моя куршум,
отредения за мене - в своето сърце?
Над кой мъртвец живея аз,
чии кости останаха в моя скелет,
чии изтръгнати очи блестят
в сегашния поглед на моето лице?
И ръката, не негова вече,
но още не моя - чия е ръката,
която пише окъртени думи
там, където него го няма -
в оцелелия живот?
НА ТАЗИ СВОБОДА
На тази свобода - да си песен дъждовна -
обречи се докрай!
На тази свобода - да си излян
от твърдата и сладка нежност на народа -
обречи се докрай!
На тази свобода - да си отворения слънчоглед
в зората на осветени фабрики и училища озарени,
върху скрибуцаща земя и редом със събудено дете -
обречи се докрай!
Няма друг избор, освен свободата.
Няма друг път, освен свободата.
Няма друга родина, освен свободата.
Не ще има поезия без могъщата музика на свободата.
Тази свобода - насилие
над онези, които я изнасилваха
в името на пищна нищета…
Тази свобода - нощ за поробителите
и утро за вече непобедимия народ…
Тази свобода, осветила потъналите зеници,
босите нозе,
порутените покриви
и очите на децата в прашните предградия…
На тази свобода - империя на младостта,
на тази свобода -
хубава като живота,
обречи се докрай!
Ако потрябва -
дори и сянката си обречи!
Но и това ще ти изглежда малко.
РАЗГОВОР С ФАУСТО ДИАС
И откъде
тази усмивка, от какви дълбоки
водовъртежи, чисти до почуда?
И какви глъбини на топлота и приятелство,
какви ясни глъбини,
из които бушува вода безсмъртна!
… От сражения бе сътворен човекът,
от разрушения бе съграден.
Куршумите доочертаваха неговия силует
- и пясъкът на Хирон ни го връща целокупен.
РЕВОЛЮЦИЯ
Аз тук съхна като нишка или като обширна долина
обагрена от сън,
далечен сън в твоята памет, революцийо.
Ако някой се загуби - ти го търсиш, ти го намираш,
измиваш мъглата в очите му с твоето майчино мляко.
Дърводелецът няма да се загуби и между
стърготините,
между мирисите на дървото;
зидарят няма да бъде погребан от хоросана,
няма да остане вграден в своите лоши мисли;
този, който оре земята, не ще остане в праха след
биволите.
Побъркания, слепия, сакатия не забравяй,
направи птици да кръжат около главата на
недоверчивия.
Всички ще ти посветим хляб и поезия -
и в ръцете ни легенди ще прошумолят.
КОЙ
Дърводелците строяха
къщи от дърво уханно,
мебели с извивки тънки -
за никого ги строяха.
И зидарите градяха
обиталища пространни,
вгледани в чертеж разкошен -
за никого ги градяха.
По прищевка знатна шиха
гениалните шивачи
платове и кожи тънки -
за никого ги шиха.
За никого - ако не бяха
властници с коли потайни.
Погледни сега през рамо -
бяха майсторите, бяха!
ДЪЖДОВИТА РАНИЦА ВОЙНИШКА
В дъждовитата си раница войникът
е скътал топли спомени, неща
безименни, събрани от безсъници
с обарутени ръце.
Дъждовита раница войнишка,
тя - моя носталгична песен
в Куба през 1962.
И целият огромен дъжд вали
и пада на плещите на войника
като най-чакана победа.
НЕГОВАТА ПУШКА И КИТАРА
Запомних оня партизанин,
неговата пушка и китара.
Той бе озарен от копнежи,
бе сътворен от песен и родина.
Пушката му бе с мечти заредена,
а китарата - с куршуми,
но срещу врага
неговата пушка и китара
стреляха на два гласа.
Запомних оня партизанин,
неговата пушка и китара.
Той загина в своя бой последен,
под куршумите той падна мъртав.
Животът му бе цялата родина,
скелетът му - цялата китара.
Той разкърти тишината
на земите американски.
Пушката и неговият скелет
стрелят още, право към сърцето стрелят!
ВОЙНАТА
Всички самолети долетяха до своите бази.
Но не всички мъже се завърнаха
в своите къщи. Но не всички завариха
къщите си. Но не всички, които си дойдоха,
намериха всички в своите къщи.
ДА СИ ЖИВЯЛ
І.
Нищо не бе тъй лесно,
както да подрънкваш червата
на нашата епоха. Както да приемеш,
че други ще измият дограмата,
стъклата - и по този начин
цялата вселена.
ІІ.
Госпожата, която се правеше на солистка
в оня женски оркестър
- през 1936, годината на урагана -
представлява сега комбаин от очила и страх
под властта на светофарите,
сприятелени единствено
с моторните превозни средства.
Старицата.
ІІІ.
Търговецът на коне се качва в автобуса
с ботуши, познали калта. По всяко време
той говори за животни: бикове с минотавърска ярост,
коне, които прелитат през наводнения, крави
дълги по петдесет литра. Търговецът
на топла кръв, дребният продавач на животни.
Госпожата също влиза в автобуса.
Да си живял - то било огромен спомен.
ХИПОТЕЗА
Ще се каже: поетите нямаха възглед,
те се вслушваха само и повтаряха чутото само,
те въздигаха последната надежда на другите като
лозунг
и предъвкваха плакатите на народа
в дните на големите манифестации;
ще се каже: поетите не усетиха величието
на оня исторически миг,
не разбраха какво да сторят с онова събитие,
което попадна в ръцете им неочаквано и изведнъж
с внезапния порив на светлина към очите им;
ще се каже: не съумяха да уловят вълните
на девствената поезия,
която час по час се сътворяваше около тях,
ненаписаната поезия - и изнемогваха под пороя на
фактите;
ще се каже: поетите не намериха думи, начини, идеи,
не присъединиха
своите поетични видения към неотложните грижи
на своя народ,
тяхната поезия бе бледо отражение на дела и пътища,
отворени към простора, където сме днес,
поезията им бе повторение, един и същи друм,
провалено усилие
да напредне и постигне буйния ритъм на живота,
неговата мощ;
ще се каже: пропадаха в интелектуални капани,
премахваха
точки и запетаи, за да видоизменят своята
безполезност,
но въпреки всичко - техният глас не бе техен глас,
можеше да се дочуе в него екзалтираната адмирация
на фанатика
и безплодното съмнение на скептика,
но въпреки всичко - техният глас не бе техен глас,
нямаше в него ехо от барабани, дъх на цимент,
тропот на обувки по пътищата;
ще се каже: не бяха тъждествени един поет
и един човек в планината
един поет и един контингент учители доброволци,
един поет и Аграрната реформа;
смали се работата на поета до преразказване на
случки,
до превръщане в думи на стореното извън думите,
макар че е правилно да отбележим -
тези случки ставаха с тях, произлизаха от техни
страдания,
тяхна кръв, тяхна пот и стигаха до книгите им.
Ще се каже: поетите не бяха на висотата
на оня исторически миг -
и може би ще бъде вярно.
