ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ
1. МИСЛИХ КАК ДА ЗАПОЧНЕМ ТОЗИ РАЗГОВОР, НО НАКРАЯ РЕШИХ ДА СИ ОСТАНЕМ ПРИ ТРАДИЦИЯТА – РОД И РОДНО МЯСТО? РАЗКАЖИ МАЛКО ПОВЕЧЕ ЗА МЕРИЧЛЕРИ, ЗА НЕГОВАТА ИСТОРИЯ И ЗА ХОРАТА, КОИТО ЖИВЕЯТ В НЕГО. А ПОСЛЕ И ЗА ТВОИТЕ ПРЕДЦИ. ОТКЪДЕ СА ДОШЛИ, КОГА, ЗАЩО ИЛИ ВИНАГИ СА БИЛИ ТУК? ТИ ПИШЕШ, ЧЕ В ПРЕВОД НАИМЕНОВАНИЕТО НА СЕЛИЩЕТО ОЗНАЧАВА ДА ПИЕШ ГОРЧИВА ВОДА. ТАКА ЛИ Е НАИСТИНА ИЛИ Е САМО МЕТАФОРА?
Едва ли някой българин е наясно кои и какви са неговите предци. Аз не правя изключение. Знам само, че са били скотовъди и земеделци. Това го знам за четири поколения назад в рода ми и… нищо повече. Били скромни, честни и работливи хора. И едри, високи, затова ги наричали Малък Сталевите, обратно на физическите им данни. В Меричлери и до днес се срещат подобни фамилии, отричащи действителните качества на носителите им. /Или намекващи за тях с отрицателен знак!/
Имам обаче спомен от гимназията в Ст. Загора, когато ни изследваха антрополози и ми казаха, че черепът ми имал размери и форма на черепите на древните траки. Не знам доколко е истина това, защото съм прекарал тежък рахит, а той нанася своите поражения на костната система.
Защо рахит?
Защото и идването ми на този свят било проблемно. Майка ми е била оперирана спешно, а малко след това забременява. Бабите я посъветвали да прекъсне бременността, че можела да навреди на плода. И тя направила каквото е могла и каквото я научили в онези безпросветни години, но моя милост отказал да изпълни намеренията им и съм се родил.
Ала, не щеш ли, три месеца по-късно майка ми преживява тежък стрес и кърмата й секва. Тогава започнали да ме хранят с прясно краве мляко и… те ти готов рахит: ъгловата, ръбеста глава, извити като обръчи крака, които изправили с пристягане с пелени и въжета. Спасил ме д-р Илчев в Чирпан. Тогава сме били Чирпанска околия.
А бе – чирпанлии! Работливи, веселяци, но и кибритлии. Не е случайна приказката, че жертвите на една чирпанска сватба били повече от жертвите на една френска революция – поне в ония тъмни, кални и безпросветни години.
Запомнил съм ги такива, защото четях и пишех на газена лампа върху стол, защото ходех на училище с цървули и кокили през есента и зимата, и защото вкъщи нямаше кой да ми помогне с “науките”.
Е, справях се нелошо. Дори на преразказа ми на някакво разказче, което не помня, когато завърших седми клас, нещо като матура, инспекторът от Хасково казал, че това момче има дарба. Това е първата рецензия в живота ми, но ми бе казана трийсетина години по-късно, та не успях да навиря нос – и до днес…
Къде ти навирен нос, когато растях без баща от шестгодишен, когато орях стърнищата по нивите от четвърти клас, когато дядо ми ме подготвяше да поема земеделската работа след седми клас. Но точно тогава стана масовизацията в ТКЗС-тата и аз тръгнах да се запиша в гимназията в Ст. Загора.
Ядец! Не бях съобразил, че всяко начало в живота ми е трудно. Бе последният ден за записване в гимназиите, а реката скъсала железопътната линия до с. Калояновец. Слязох от влака в Михайлово, събух новите обувки и ги преметнах през рамо, и… на бос крак, все по железопътното трасе – в Ст. Загора. Записах се и поех по обратния път – двайсетина километра, дребна работа!
Затова пък, когато се записах в полувисшия медицински институт, преподавателят ми по литература господин Спасов два пъти идва да ме убеждава да следвам филология, че в мене “имало нещо”. Но нямаше как, дядо ми и майка ми работеха за трийсет стотинки в кооператива, кой ще ме издържа в Софийския университет – небъдно!
Но можех да пиша – пишех си когато учех, пишех си и когато работех, но пишех за себе си, ей така! И четях, много четях, предимно големи западни и източни автори, класици, от които научих едно единствено нещо – че не бива да пиша като тях, а като себе си. И разбрах, че човек се учи от слабите автори – слабостите и грешките им личат, а не от талантливите, при които нищо не можеш да “помръднеш”.
Трудех се. На труд и добродетели ме научи дядо ми, но не с думи – с примера си. Труд, добродетели и упорство в името на доброто. Имали са с баба ми шест деца, от които оцелява единствен баща ми и то до 29-тата си година, когато куршум пронизва слепоочието му.
Във войнишкото гробище в Цариброд с детските си очи видях пронизаната му войнишка каска в слепоочието, където малко кичурче от косите му помръдваше от слабия ветрец. Взехме пръст от гроба му и я препогребахме в меричлерското гробище. Това, освен спомена, остана от баща ми и от единствения син на дядо ми.
Но дядо ми издържа, с труд погасяваше мъката си и понякога с по една скрита сълза, и с грижите си по мене. Така ме учеше, така го запомних – с мека мъка в очите и с корава, бяла от потна сол риза.
После случих и на трудолюбива и грижовна съпруга. С нея си родихме две умни деца, направихме къща и двор, отгледахме и четири внуци, докато родителите им учеха – студенти, и какво ли не още, и още… Даде Бог здраве, справихме се.
И едва тогава дойде ред на професионалното ми писане, за да издам първата си книга на почти петдесет години. Не съжалявам – всичко бе по реда си: добро и за добро! Така казват и читателите ми. И критиците ми.
А кои са далечните ми предци и откъде са дошли, мога само да гадая, заедно с историята на родното ми Меричлери. В историческия очерк за Меричлери от краеведа Георги Янев се казва, че според някои исторически данни под името “Меричлери” селището е известно от 1605 година. Но в летописната книга на Меричлерското основно училище, водена от учителя Петко Радев през 1899-1900 г. е записано следното:
“Селото е основано, когато турците заели родопските крепости Цепина и Раховица.”
Като потвърждение на това се сочи особения говор на местното население. Околните села са го наричали меричлерци-рупаланци. Рупаланци или рупци са се наричали и самите селяни преди време, защото говорът им притежавал особености, които се различавали в цяла Тракия. Това са особеностите на рупските говори. А според историческите документи крепостите Цепина и Раховица са завзети от турците през 1373 г. Така че и тази версия за началото на селището Меричлери е възможна.
Колкото до името му, версиите са няколко. Някои казват, че идва от “мера” – паша. Други казват, че идва от турското име на близката река Марица – “Мерич”. Трети – от горчиво-солените води в кладенците и чешмите му, и от вкуса на минералната вода на юг от селището, известна от времето на траки и римляни, която в превод от тюркско-арабски означава “горчива вода” или “пия горчива вода”.
Но всичко това иде от древността недокументирано, макар и факт, както самото селище Меричлери и самата равнина Тракия – нахълмена равнина. Така съм я описал в романа си “Топлият полюс“: “Тази равнина е един безначален и безкраен гърч.”
А в детството си я виждах и усещах като люлка – люлка, закачена за Родопите на юг и за Стара планина на север. Полягах върху зелените й треви и ветровете й ме люлееха, люлееха…
После, много по-после, в тревите й намерих и горчилката на дивия пелин, и други ветрове, които дълго ме люляха. Но всичко това отмина. И слава Богу!
2. ИНТЕРЕСНО Е ТОВА, КОЕТО КАЗВАШ ЗА СЛАБИТЕ И ЗА СИЛНИТЕ АВТОРИ, НО ТО ВАЖИ ПО-СКОРО ЗА ПО-КЪСНИТЕ ГОДИНИ. А В САМОТО НАЧАЛО ЧОВЕК ВСЕ ПАК ЧЕТЕ И ПОМНИ КЛАСИКАТА, ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА. ТИ ИМАЛ ЛИ СИ ВРЕМЕ ДА ЧЕТЕШ КАТО МАЛЪК И ВЪОБЩЕ КОГА И КАК ПОСЕГНА ЗА ПРЪВ ПЪТ КЪМ КНИГАТА? КОИ БЯХА ЛЮБИМИТЕ ТИ АВТОРИ И КНИГИ ТОГАВА? А СЕГА?
Не знам защо, нямам обяснение, но в света на буквите, сричките и думите /написаните думи/ попаднах като в познато село. Все едно, че много преди това и много пъти съм бил сред тях. Не съм ползвал и сега не ползвам речник, но седна ли да пиша, думите сами си идват на местата, а излишните някак сами се отстраняват от словореда – без конфликт, без насилие. Странно е, толкова е странно, че когато чета мои стари текстове, се изненадвам от находките си – как така, откъде в паметта ми се е пръкнала именно най-подходящата и свежа дума, която сякаш измива със светена вода целия словоред!
Освен това забелязах, че не прякото значение и звучене на думата прави магията на словото, а “заддумието”, както го наричам мислено, онова, което отваря далечината и дълбочината зад нея и асоциациите, събуждащи спомени и съпричастност на читателя към автора /книгата/. Пример в това отношение е “Непомерното” – дума, непозната за мнозина, в това число и на мене, преди да изскочи и застане като заглавие на едноименния ми роман.
Вероятно това е Нещото, което понякога се постига несъзнателно с писаното слово, за да се получи “магията”. Неотдавна поетесата Ели Видева ми каза, че в някои от книгите ми има магия. Дано е права! Защото това Нещо аз го наричам “стил” и са го забелязали почти всички мои критици – точност, краткост, сила и лекота на слога и диалога. А от класиката съм разбрал, че няма ли стил, няма и писател. Но няма писател и когато няма какво да каже, и когато няма мисъл – дълбочина.
Де да бях в такова познато “село” и когато говоря, особено пред повече хора – смущавам се, заеквам, притеснен съм. Сякаш на “селото” на думите му е нужна самота и тишина – за да се чуят мислите и шепота на изтичащото време. Така го усещам.
В ранното си детство четях главно през зимите, а през летата на полето съчинявах кратки стихчета, които оставях да отлитат като глухарчета над хълмистата равнина. Във второ отделение /сега втори клас/ ми попадна книжката “Майстор Манол”, после – легендата за Дедал и Икар, после – “Български народни приказки”, приказки от цял свят, Андерсеновите приказки и какви ли не още. Четях всичко. Четях главно за себе си, но понякога и на съседските деца, че и на възрастните. А в трето отделение прочетох първата си голяма книга – “Спартак”! Къде е романът “Спартак”, къде е едно 10-11-годишно хлапе пред газена лампа, но… Тази книга и досега е една от любимите ми. По-късно към нея се прибави “Стършел” на Войнич, “Под игото” на Вазов, разказите и повестите на Йовков, стиховете на Ботев, Яворов и Дебелянов.
Някои литератури сами по себе си са духовни империи – като Руската, Английската, Френската, Немската. Чел съм почти всички техни класици. Ние сме малък народ, но духовната ни територия е стократно по-голяма от географската. Имаме големи и интересни автори, поети и писатели, но моят любим български и европейски автор беше и си остава късният Павел Вежинов.
А най-странното е, че автори, които са ме впечатлили в младите ми години, остават трайно и до днес в паметта и съзнанието ми. Очевидно за добро или зло, критериите ми за стойности, ценности и художественост не са се променили. И нямат намерение… и нямам намерение!
Защото те имат предназначение свято и свещено – да опазят памет, корен и бъдеще за моя народ. За моите деца и внуци, и за всички мои идни.
3. МОЖЕ БИ Е ОЩЕ РАНО ДА ГОВОРИМ СПЕЦИАЛНО ЗА КНИГИТЕ ТИ, НО НАЛИ НЯМАМЕ ПРЕДВАРИТЕЛЕН ПЛАН, ПЪК И ТИ САМ СПОМЕНАВАШ „НЕПОМЕРНОТО”. ДА КАЖЕМ НЕЩО ПОВЕЧЕ ЗА ТОЗИ ТВОЙ РОМАН, КОЙТО ОБЯСНЯВА МНОГО И ЗА ТВОРЧЕСТВОТО ВЪОБЩЕ, А И ЗА ТЕБ САМИЯ, СТРУВА МИ СЕ. НО НЕКА ДА ПОПИТАМ НАЙ-НАПРЕД КОЙ И КАКВО СЕ КРИЕ ЗАД ПОСВЕЩЕНИЕТО – „На А.Н.”?
Посвещението и инициалите “А.Н.” в “Непомерното” са на един мой колега и приятел с физически увреждания след детски паралич. Лека му пръст, той почина, но видя романа, изпратих му го в с. Горски извор. Братовчед е на поета Иван Николов, казва се Атанас Николов. Разказа ми с няколко думи как някаква жена дала бебето си в “Дом”, защото се родило с физически дефект. Толкова – няколко думи, но този факт отключи в мене размисли и идеята за “непомерното” в неговите изродени прояви, каквито и да са те.
И стигнах до убеждението, че право на „непомерното” имат само творците, особено големите творци, защото с непомерните си усилия и талант създават велики произведения, а увреждат само себе си.
Убиват се, но създават безсмъртие! Ала непомерности не бива да се позволяват на държавници, политици, мегабогаташи и злодеи, защото с тях те убиват невинни и талантливи.
Ето, този нравствен и морален възел исках да разплета, колкото ми стигат силите, поне за себе си. Но от срещите ми с читатели и от отзивите на критици се убедих, че този възел души и много други хора – обикновени и ерудирани.
Не знам доколко съм успял, защото с покруса завършвам романа с изречението: “Напразно – непомерното не заспива.”
Съзнавам, нагърбих се с тежка задача и не с една в тази малка книжка, но този е моят начин на писане – малки по обем литературни форми, които обаче не лишават читателя от ценности и художественост, но му спестяват време в забързания ни живот.
Знам, най-трудно се пише кратко, но този начин изглежда ми е присъщ, защото се получава, без да го търся и насилвам. В този стил просто съм аз. Дали се харесвам някому или не, не ме интересува. Но никога няма да напиша “Война и мир”, или да описвам една врата на цели 17 страници, както прави един английски класик. Мисля, че който не може да каже главното, и то да е интересно, с три думи, няма да го каже и с триста!
Това разбира се е формалната страна на занаята. Същностната е морално-етичната позиция на автора, неговата ценностна система, тази, която опазва човешкото в човека и го прави човек. Точно това убиват разните модернизми и постмодернизми – човешкото и го захвърлят на първичните му животински инстинкти – съблазнителни, но разрушителни. От тях печелят само хитрите амбулантни автори и поръчителите им, които натрапчиво призовават читателите към гнилите си литературни плодовце в сергийките си.
Този пазар не е за мене. Не ме търсете там. Никакви “изми” и “исти” няма да ме убедят, че вкусът ми е лош, защото признавам сиренето, приготвено от истинско мляко, а не от палмово масло.
Това е “Непомерното” – истинско и чисто!
Радвам се, че читателите ми го приемат точно такова и дори го препрочитат.
4. СЪГЛАСЕН СЪМ, НО ЗА ТОЗИ ТВОЙ РОМАН МАЙ НЕ Е ПИСАНО НИКЪДЕ. ЗАЩО? ДА НЕ БИ „НЕПОМЕРНОТО” ДА СЕ ОКАЗВА И НЕПОСИЛНО? ИЛИ ПРОСТО ДНЕС ТЕМАТА ЗА ДУХА И ТВОРЧЕСТВОТО НЕ ПРОВОКИРА НИКОГО? А „НЕПОМЕРНОТО” В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ СЯКАШ СЕ ИЗЯВЯВА ПО-СКОРО С ОТРИЦАТЕЛЕН ЗНАК. „ГЕРОИТЕ” НА ДЕНЯ СА ПОВЕЧЕ РУШИТЕЛИ ОТКОЛКОТО СЪЗИДАТЕЛИ, МАКАР ДА ГОВОРЯТ И ДА СЕ ОПИТВАТ ДА ДОКАЗВАТ ТОЧНО ОБРАТНОТО. И АКО ВСЕ ПАК ИЗГРАЖДАТ, ПРАВЯТ ГО ЗА ЧУЖДА, А НЕ ЗА СВОЯ СМЕТКА, С ЧУЖД ТРУД И С „МРЪСНИ” ПАРИ. ПОНЕ ЗАСЕГА. НЕ СТАВА ДУМА ЗА ИЗКЛЮЧЕНИЯТА, РАЗБИРА СЕ. ДАЛИ ТОВА Е ПРОСТО БЕЛЕГ НА Т.НАР. „ПРЕХОД” ИЛИ СТАВА ДУМА ЗА ТРАЙНА ТЕНДЕНЦИЯ КЪМ ОБЕЗЛИЧАВАНЕ НА „НЕПОМЕРНОТО – ИСТИНСКО И ЧИСТО”, КАКТО ТИ ГО РАЗБИРАШ? И НА САМОЖЕРТВАТА В КРАЙНА СМЕТКА НА ИСТИНСКИЯ ТВОРЕЦ – НЕ САМО В ИЗКУСТВОТО.
Да, прав сте, господин Нанчев, за “Непомерното” почти не е писано, ако имате предвид критиката. Но отзивите – писани и казани при срещи с читатели – доказват мястото на този роман в литературата ни и, главно, в душите на обикновените хора. “Непомерното” – истинско и чисто” е за тях и в тях.
Така бе оценено от младата учителка в Димитровград при представянето на книгата, така е развълнувало и учителката Кета Зоева от Нова Загора, и литературния историк Георги Янев от Ст. Загора, и читателите ми в Карлово, в София, Враца и тези в малкото селце – Сладък кладенец, в Димитровград и Меричлери, където бе четено и препрочитано от над 80-годишни старци и от 7-8-годишни деца.
В личния си архив пазя картичката на малкия Явор, който ми пише: “Благодаря на чичо Велчо, който лекува душата ми с “Непомерното”!”.
Тези мои “критици” са по-важни от мнението на професори и академици. Не е изключено за тях “Непомерното” да е и непосилно или както казваш, днес темата за духа и творчеството не провокира.
Наистина защо да се занимаваме с истинското и чисто “Непомерно”, когато у нас тържествено шествува цели двадесет години лъжливото и мръсно “Непомерно”?
Героите на деня днес са рушителите, а не съзидателите на материални и духовни ценности. Дали това е белег на псевдопрехода или е трайна тенденция към обезличаване на истинското и чисто “Непомерно”?
Надявам се, не – вярвам, че е временно заболяване.
В романа си “Топлият полюс” пиша, че времето е река, както и когато и да го разсечеш, то връзва разсеченото, но жалко за загубеното време и за хората в това време.
Това важи и за духовните ценности, на които се крепи самият живот. Човечеството няма избор – отрече ли се от своите истински духовни ценности, отрича се от живота! Ще го погуби духовната екологична катастрофа, която само си е причинило.
А вярвам в саможертвата на истинските творци – не само в изкуството, които знаят, че “Непомерното” е позволено само тям. За да са пример и спасение на човеци и цивилизации – на бъдещето!
5. КАЗВАШ, ЧЕ ВРЕМЕТО Е КАТО РЕКА – КЪДЕТО И ДА ГО ПРЕСЕЧЕШ, ТО ВРЪЗВА РАЗСЕЧЕНОТО. ОЧЕВИДНА Е СКЛОННОСТТА ТИ ДА СЕ ОПИРАШ НА ПРОВЕРЕНАТА ОТ ЖИВОТА МЪДРОСТ, ДА МИСЛИШ И ПИШЕШ АФОРИСТИЧНО. ЕДИН ОТ ГЕРОИТЕ ТИ В „НЕПОМЕРНОТО” ПРЕЗ ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ БИЛ ИЗРЕКЪЛ, КАЖИ-РЕЧИ, САМО СЛЕДНИТЕ ДУМИ: „ЧОВЕК ЛИ Е, КАКВО ЩЕ МИ ГО ХВАЛИШ! ХВАЛИ ЖИВОТНОТО, ЧЕ И ЗЛО ДА Е, И ДОБРО ДА Е, НЯМА ДА ТЕ ИЗЛЪЖЕ”. ДРУГ НАРИЧА ИЗБРАНИЦИТЕ НА ВРЕМЕТО САМОТНИЦИ И ПРОКЪЛНАТИ. „НА МНОЗИНА ЩЕ ТРЯБВА, НА МАЛЦИНА ЩЕ ЛИПСВА” – МИСЛИ СИ НИКОЛА СЛЕД СМЪРТТА НА ХУДОЖНИКА ДУКОВ И САМ ВЪРВИ КЪМ СОБСТВЕНИТЕ СИ ДВЕ СМЪРТИ – ЕДНАТА ПРЕДИ РАЖДАНЕТО И ДРУГАТА СЛЕД ТОВА. „МЛАДОСТТА ОПОЗНАВА, СТАРОСТТА ЗНАЕ” И ОЩЕ МНОГО ПРИМЕРИ ВСЕ В ТОЗИ ДУХ. СЪЗНАТЕЛНО ЛИ ТЪРСИШ ТЕХНИЯ ЕФЕКТ ИЛИ ГО ПОСТИГАШ ЕСТЕСТВЕНО, В САМИЯ ХОД НА ПОВЕСТВОВАНИЕТО?
Преди да отговоря на въпроса ти за проверените в живота мъдрости и афористичното мислене, позволи ми да ти благодаря за цитатите от “Непомерното” и други мои книги, защото това се случваше и при срещите ми с различни читатели – значи са запомнящи се.
Някои дори признаваха, че са се разчувствали като за живи съдби. Е, това е награда, благодаря! И се сещам, че преди много години при една среща с ученици в Химическия техникум – Димитровград, на въпроса им как се пише, отговорих: Много е просто и лесно – от художествената идея правиш жив живот или от живия живот правиш художествено произведение. Този е “секретът”!
Тогава ми направи впечатление, че реакцията на децата показваше разбиране и на подтекста. Умни са ни децата. А що се отнася до афористичното мислене, щом го има, значи го имат и някои. Вероятно съм един от тях, защото го чувствам като мое мислене и то си върви естествено, заедно с хода на повествованието, из което изскачат “изневиделица” и мъдростите.
Още когато пишех само разкази, в Клуба на дейците на културата в Хасково ни гостува критикът Енчо Мутафов, лека му пръст! И той каза за моя милост приблизително следното: „Очевидно сме свидетели на автор, който може да направи разказ и от една дума, но и с Радичковски вкус към думите”.
Репликата на майстор Никола за художника Дуков от “Непомерното”: “На мнозина ще трябва, на малцина ще липсва.” е орисията на големите творци. Преведена с други думи означава: Мнозина ще го употребяват, малцина ще тъгуват истински за него. Съдба. Но си заслужава. А и творецът сам си я избира.
6. ДОБРЕ, А ТИ КАК ИЗБРА ПИСАНЕТО? РЕДНО Е ДА ТЕ ПОПИТАМ КОГА ЗАПОЧНА И КАК СЕ СЛУЧИ ТОВА. КОГА СИ ПУБЛИКУВАЛ ЗА ПРЪВ ПЪТ? ПОМОГНА ЛИ ТИ НЯКОЙ, НАСЪРЧИ ЛИ ТЕ? ИЛИ ПО-СКОРО БЕШЕ РАЗОЧАРОВАНИЕ? ВЪОБЩЕ ОПИТАЙ СЕ ДА СЕ ВЪРНЕШ КЪМ НАЧАЛОТО И ДА РАЗКАЖЕШ ВСИЧКО, КОЕТО СИ СПОМНЯШ.
Писането изобщо не съм го избирал. По-скоро то мен избра. Защото в детските ми години го възприемах като игра – игра, която просто ми допадаше повече от другите детски игри. Харесваше ми да я играя – бе игра на въображението, в която хем си сам, хем си заобиколен с какъв ли не свят. Създаваш го този свят, ръководиш го, но… донякъде.
После той си заживява свой живот и хич не го е еня за “Създателя” – понякога това е интересно, понякога смешно, но понякога става страшно и трагично и побързвах да го отпратя в забрава. Мълчаливо се отричах от него. Това лесно го постигах в играта, но много по-късно в една от книгите ми въпросът за бъдещето на човечеството се възправи безусловно пред мене и… освен идеята, че за бъдещето Бог е предложил тест на човека “да бъде или да не бъде”, друго не можах да измисля. Това вече не бе игра и не е игра – дано човекът и човечеството го разберат навреме! За да не се отрече от нас и истинският Създател.
В пети клас на моя чин, до мене, настаниха странно момче – нежно, височко, с тебеширенобяла кожа и дълги, нервни пръсти на ръцете. После разбрах, че е дете на минен инженер, изпратен на работа в нашите каменовъглени мини. Казваше се Захари. Беше много добър математик. Но един ден ме покани у тях – живееха на квартира в центъра на Меричлери.
За пръв път видях толкова много книги в частен дом. Ала ме изумиха атласите – големи, цветни, с богати илюстрации за всички континенти, морета, реки и океани – зашеметяващи!
- Хайде да напишем един пиратски роман! – изненада ме Захари. – Ти пишеш хубаво, а аз познавам моретата и океаните в тези атласи, ще се получи.
Речено – сторено, колко му е: избрахме си един необитаем остров, напълнихме го с пирати, с едноок капитан и юнга. А в залива се поклащаше най-бързоходната шхуна, натъпкана с оръдия. И… поехме по моретата.
Не помня къде изоставихме шхуната и пиратите, защото семейството на Захари бе преместено някъде и романът ни остана незавършен. Обичайно е за “големите” писатели, нали?
А първите ми две кратки стихотворения бяха поместени в старозагорския вестник “Септември”. Така се запознах с поетите Рашко Стойков и Жеко Христов. Нямаше насърчителни слова нито критики от тяхна страна, просто ме приеха в компанията си, в разговорите си, в закачките си, в играта на “кибритени кутии пред чаша боза в една ъглова сладкарничка до градската градина.
Години след това поетът Дамян Дамянов публикува две мои стихотворения във в-к “Пулс”. После публикувах в алманах “Тракия” – Пловдив стихове и разкази. Още по-после радио Стара Загора излъчваше всяка събота по един мой разказ, което предопредели срещата и приятелството ми с литературния критик Петър Тонков, но за кратко – за съжаление! Радвам се, че той поне видя и оцени първата ми книга “Родът на Крачаните“.
Ами, това е! Така започна, с игра, моето писане, за да се появят на бял свят вече девет книги.
На една среща в Димитровград читател ме попита: “Как избираш все интересни идеи за книгите си?” “Те го избират…” – обади се от залата поетът Кръстю Кръстев.
Е, щом писането ме е избрало и идеите ме избират, какво друго ми оставаше, освен да пиша. Опитвам се.
7. ЗАПОЧНАЛ СИ С ИГРА, НО ЕДВА ЛИ ВСИЧКО Е ВЪРВЯЛО КАТО НАШЕГА И ПО МЕД И МАСЛО, КАКТО СЕ КАЗВА. В ОНЕЗИ ВРЕМЕНА СИ БЕШЕ ИСТИНСКО ПРИКЛЮЧЕНИЕ ЧОВЕК ДА ПУБЛИКУВА КАКВОТО И ДА БИЛО, ДА НЕ ГОВОРИМ ДА ИЗДАДЕ КНИГА. СИГУРНО И ТИ СИ ИЗВЪРВЯЛ ДЪЛЪГ ПЪТ ПРЕДИ ДА СТИГНЕШ ДО ПЪРВАТА СИ КНИГА. ИМАЛО Е И ПРЕЧКИ, КОЛЕБАНИЯ. КАК ГИ ПРЕОДОЛЯВАШЕ? КАЗВАШ, ЧЕ НАЙ-НАПРЕД СИ ПУБЛИКУВАЛ ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ ВЪВ В. “СЕПТЕМВРИ”. ПО ПОЩАТА ЛИ ГИ ИЗПРАТИ, САМ ЛИ ГИ ЗАНЕСЕ ИЛИ ДРУГ НЯКОЙ ГИ ПРЕДЛОЖИ НА РЕДАКЦИЯТА? КАК РАЗБРА, ЧЕ СА ПУБЛИКУВАНИ? ТОВА ДАДЕ ЛИ ТИ НЯКАКВО САМОЧУВСТВИЕ? НА КОГО СЕ ПОХВАЛИ НАЙ-НАПРЕД? А ПОМНИШ ЛИ ЗАГЛАВИЕТО НА ПЪРВИЯ СИ ПУБЛИКУВАН РАЗКАЗ? КАКВО МИСЛИШ ДНЕС ЗА НЕГО? ОТ ПЪРВИЯ ПЪТ ЛИ ИЗЛЕЗЕ ИЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ПРЕДЛАГАШ ВТОРИ, ТРЕТИ, ДА ГИ ПОПРАВЯШ? КАК СЕ ЧУВСТВАШЕ ПО ОНОВА ВРЕМЕ? КЪМ КАКВО СЕ СТРЕМЕШЕ? МИСЛЯ, ЧЕ ТОЗИ ОПИТ Е ЛЮБОПИТЕН ВСЕ ПАК КАТО ЩРИХ ЗА ВРЕМЕТО, ПЪК И ЗА ТВОЯТА СОБСТВЕНА БИОГРАФИЯ. ЩЕ МИ СЕ МАЛКО ПОВЕЧЕ ДА ОСТАНЕМ В ОНЕЗИ РАННИ ГОДИНИ НА ПОСТЕПЕННОТО СЪЗРЯВАНЕ. КАТО ЛИЧНОСТ НАЙ-НАПРЕД, ПОСЛЕ И КАТО РАЗКАЗВАЧ…
И днес като се замисля за онези ранни години отпреди повече от половин век, не възприемам отпечатването на две стихотворения като приключение. Реших, че са се получили, изпратих ги по пощата, отпечатаха ги, дори с насърчителен коментар от Рашко Стойков и толкоз…
Със същото равнодушие посрещах по-късно и публикуването на други мои стихове в централни и престижни издания, както и разказите ми. Тогава не го съзнавах, но сега си мисля, че просто съм възприемал тези мои изяви като незначителни, попътни успехи – какво са няколко стихотворения или няколко разказа, когато четях класици и виждах какво те са постигнали! Никога не са ми били мерило местни и регионални постижения. Е, поддържаха в мен усещането, че мога, но колкото да продължа. Радвах се, но не тържествувах, нямаше защо.
Дали защото дълги години трябваше да решаваме със съпругата ми редица социални и родителски проблеми и писането ми вървеше покрай тези преки задължения, но имах настройката, че ми предстои дълъг път, а на дълъг път не се бърза – върви се равномерно и всекидневно. Белетристите са маратонци, спринтовите дисциплини са за поетите, а аз вече бях верен само на белетристиката.
Ето един пример. Първият ръкопис, който изпратих в тогавашното книгоиздателство “Хр. Г. Данов” бе от двайсетина разказа под заглавие “Малки разкази”. Рецензиите за тях бяха повече от добри. Поканиха ме на разговор и подписване на договор. Отидох, разговаряхме, но отказах да издам разказите си за първа книга, вече имах готови повестите ми “Родът на Крачаните” и предложих тях. Наистина забави се с една година дебюта ми, но това изобщо не ме разтревожи. И досега приятели още ме питат няма ли да издам разказите си – били хубави. Но те за мен са извървян път някак, не ми се връща, за да го извървя отново. Прав ли съм, крив ли съм, не знам.
А заглавието на първия публикуван разказ е “Капелата”. Написах го мислено с мотика в ръка, още докато тъща ми, лека й пръст, разказваше случката. Публикуван е в местен вестник и в алманах “Тракия” – Пловдив.
Този разказ до днес, както и останалите ми вероятно стотина, не е претърпял други редакции и си стои точно на мястото, със същата сила. Така го оценявам и сега.
Как съм се чувствал по онова време, към какво съм се стремял?
По онова време се чувствах, както и сега, обикновен човек – сред хората, в професията си, в претенциите си, в радостите, тревогите и скърбите. Виж, седнех ли да пиша, виках самочувствието си на автор – можещ и отговорен. В психологията има един израз: “Феноменът на очаквания резултат.” Резултатът, който очакват другите от тебе и ти самият от себе си, задължава и вдига “летвата”.
И се стремях наистина към все по-големи литературни форми и все по-добре реализирани, но не припряно и не на всяка цена. След идеята, за мен най-важно бе първото изречение. Обмислях го и го променях стотици пъти, така правя и сега, докато не усетя, че в смисъла и звученето му не се съдържа, като в камертон, основният и верен тон… После всичко тръгваше леко.
Вероятно това е съзряването – естественото съзряване – а не онази измамна припряност, в която някои бързат да берат плодовете на труда си още през ранната пролет на своето усилие – оказват се тръпчиви и нетрайни!
Измамни за тях, а за читателите – разочароващи.
Това е моят опит, но той е мой, сигурно всеки си има свой – нека го следва. Останалото е в “ръцете” на съдника “ВРЕМЕ”.
8. ТОВА, КОЕТО КАЗВАШ, МИ НАПОМНЯ ЗА ЕДИН ФРАГМЕНТ НА ДАЛЧЕВ, ЧИЙТО СМИСЪЛ Е, ЧЕ ЛИТЕРАТУРНОТО ОБРАЗОВАНИЕ НЕ ВИНАГИ Е ОТ ПОЛЗА ЗА ПИСАТЕЛИТЕ. А ДАЛЧЕВ НЕ ГРЕШИ. РАЗБИРАМ, ЧЕ ТИ НЕ СИ СЕ РАЗВИВАЛ В ЛИТЕРАТУРНА СРЕДА, АКО МОЖЕ ТАКА ДА ГО КАЖА. ПОВЕЧЕ СИ ЧЕЛ МОЖЕ БИ, ОТКОЛКОТО ДА ОБЩУВАШ НА ЖИВО. ПЪК И ПРОФЕСИЯТА ТИ, И СЕМЕЙНИЯТ ЖИВОТ СА ТЕ ДЪРЖАЛИ НАСТРАНИ. ДА КАЖЕМ ЗА ДОБРО. КАКВО ТИ ДАДЕ МЕДИЦИНАТА ТОГАВА? И ТАМ ЛИ РАБОТАТА ВЪРВЕШЕ „НЕ ПРИПРЯНО И НА ВСЯКА ЦЕНА”? В „ДИВ ПЕЛИН И СЛАДКА ВОДА” РАЗКАЗВАШ НЕЩО ЗА НАЧАЛОТО, КАКВО БИ ДОБАВИЛ ДНЕС КЪМ ТОВА? ВЪОБЩЕ, КАК ИЗБРА МЕДИЦИНСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ, КАКВО ТИ ДАВА ПРОФЕСИЯТА, ПРЕЧИ ЛИ ТЯ ИЛИ ТИ ПОМАГА?
Аз също мисля, че Далчев не греши. Нещо подобно каза на времето и литературният критик Михаил Василев по повод на моя книга: Вярвал повече на писатели, които идват от живота, а не на тези, чието образование и професия е литературата. Последните могат да са добри преподаватели, анализатори, историци и дори критици, но писателите се раждат – раждат се със сетива и талант, по-голям или по-малък, и претворяват живота по свой своеобразен начин.
Мен професията и семейните ми ангажименти наистина ме държаха встрани от така наречения литературен живот, но това изобщо не ми попречи. Разните дружества и клубове не правеха писатели и поети, а ставаха място за съизмерване на регионални прояви и успехи. Те никога не са ме блазнили. Дори собствените ми награди от разни конкурси не ме вълнуваха особено, винаги си мислех: Какво са те в сравнение с това, което са постигнали големите автори!
А медицината ми даде много, тя ме научи не само да слушам и да вниквам, но дори да прониквам в и зад думите, зад радостите и трагедиите на хората, зад тяхната външна проява – търсех дълбочината т.е. истината.
За професията се готвех с предварителния мотив, че ще бъда сам – сам срещу болката и болестта и трябва да се подготвя така, че да помогна на хората.
Така мислех в началото, така мисля и сега. Дори стигнах до убеждението, че не проличи ли в младия медицински работник призванието и подготовката, те не проличават и след петдесет години трудов стаж. Както казваше Емилиян Станев за младите автори: “Ако се е пърчило, че се кози, не е ли… не чакайте!”
Професията ми даде относителна социална сигурност и огромни възможности за общуване с интимния живот и проблеми на хората. Това само помага. Да не говорим за това, че дори нещата които пречат, пак помагат на писателя – те са обратната, неосветена страна на обществото и човека. А нали главно към това се стреми истински задълбоченият творец.
9. ИМАШ ЛИ СЛУЧАЙ ОТ МЕДИЦИНСКАТА ПРАКТИКА, КОЙТО ДА СИ ПРЕНЕСЪЛ В ЛИТЕРАТУРНОТО СИ ТВОРЧЕСТВО? В „СЛАДКА ВОДА” ТИ СПОДЕЛЯШ ЗА ПЪРВИТЕ СТЪПКИ В ПРОФЕСИОНАЛНИЯ СИ ПЪТ. В „КОРЕНИ И КЪЛНОВЕ” ИМАШ ГЕРОЙ-ЛЕКАР. В „ТОПЛИЯТ ПОЛЮС” СЪЩО. ИМАТ ЛИ ТЕ СВОИТЕ ПРОТОТИПИ В ЖИВОТА? ИЛИ ПЪК ДА ТЕ Е ВПЕЧАТЛИЛО НЕЩО ОТ СЪДБАТА НА ТВОЙ ПАЦИЕНТ, КОЕТО СЛЕД ТОВА ДА СЕ Е ПРЕВЪРНАЛО В РАЗКАЗ?
Да, имам, но никога не ги пренасям едно към едно. Те до такава степен са променени, че и самият “случай” не би се познал в тях. Това вероятно го правя поради стародавната етика в медицината да не се говори пряко за болния и болестите му. Единствено изключение е злополуката на съпругата ми с електрическия ток, защото този случай е неин и мой и мога да си го позволя. Има го в новелата “За четири ръце”.
Лекарите в литературните ми творби имат прототипи в живота, но те са доизградени в литературни герои, както обикновено става. Да, впечатлили са ме много от съдбите на мои пациенти – има ги в “Родът на Крачаните”, има ги в новелите ми, има ги и в разказа “Ковчег за тоя свят”. Но има някои, които са останали мой личен спомен.
Преди години например един млад тракторист самоуверено форсира трактора по стръмен склон. Тракторът се обръща, затиска го, строшава му десния крак, дясната ръка, няколко ребра и те пробиват черния му дроб. Имаше страхотен кръвоизлив изпод строшените ребра, който се опитвах да спра с цели пакети памук и марля, които пъхах под ребрата и пристягах…
Линейката го отнесе в кома и изобщо не вярвах, че ще оживее.
Ала след двадесет и няколко години в купето ми във влака влезе възрастен мъж с две патерици, седна срещу мене и ме загледа настоятелно.
- Докторе – рече, – не ме позна, нали?
- Не се сещам – отговорих колебливо и с неудобство.
- Че как ще ме познаеш – засмя се, – то аз не мога да се позная, та…
И добави:
- Помниш ли един глупав младеж, който преди много години обърна трактора върху себе си – това съм аз!
- Не мога да повярвам, оживял си!
- Да, ето ме. Питах после за Вас, но не открих следите Ви. Сега, като те погледнах, изведнъж те познах.
- Душа под нокет се крие, казват старите хора и са прави – засмях се и аз. – Честит ти втори живот!
Бъбрихме до края на пътуването, а пред очите ми бе онзи стръмен бряг, прегоряла трева от лятното слънце и един жив труп в ръцете ми.
Сполай на Бога, възнагради ме да го видя жив!
И какви ли не още случаи в над четирийсетгодишната ми практика…
10. МОЖЕ ЛИ ТОВА ЧУВСТВО, КОЕТО ЛЕЧИТЕЛЯТ ИЗПИТВА ПРИ ВИДА НА ОЗДРАВЕЛИЯ ПАЦИЕНТ ДА СЕ СРАВНИ С НЕЩО ДРУГО? НАПРИМЕР С ЧУВСТВОТО, С КОЕТО ВИЖДАШ ПЪРВИЯ ЕКЗЕМПЛЯР ОТ НОВАТА СИ КНИГА? ИЛИ КОГАТО ЧУЕШ ПЪРВАТА ДОБРА ОЦЕНКА ЗА НЕЯ? ТИ ВЕЧЕ ИМАШ ДОСТАТЪЧНО ПОДОБНИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ. И ОБРАТНОТО, АКО УСИЛИЯТА ПАЦИЕНТЪТ ТИ ДА БЪДЕ СПАСЕН, НЕ ДАЙ БОЖЕ, СЕ ОКАЖАТ НАПРАЗНИ ИЛИ КОГАТО ИЗВЕДНЪЖ СЕ СЕТИШ ЗА НЕЩО, КОЕТО СИ МОЖЕЛ ДА КАЖЕШ ИЛИ НАПРАВИШ ПО-ДОБРЕ В КНИГАТА?
Чувството, което лечителят изпитва при вида на оздравелия пациент може да се сравнява с много други подобни състояния, но според мен то е несравнимо с чувството, което авторът изпитва, когато държи в ръцете си първия екземпляр, особено на първата си книга. В първия момент той не е в състояние да го сподели с никого. Поне с мене бе така през далечната 1984 година, когато държах в ръцете си първия екземпляр на първата си книга “Родът на Крачаните”.
Седнах на една самотна пейка в парка на Пловдив и неочаквано за себе си изрекох едно внезапно четиристишие:
“Голо, бронзово момиче
свири на безструна арфа.
А мелодия божествена се стича
между кестените в парка.”
Защо ми е хрумнало точно това четиристишие и изобщо защо четиристишие, когато от години вече не пишех стихове, не мога да си обясня и до днес. Наистина гледах подобна статуя, но къде е “Родът на Крачаните”, къде – тези четири стиха! Необяснимо!
Както не можех да осъзная и вихрушката от чувства, които бушуваха вътре в мене. Пред очите ми минаваше отново и отново кратък текст: “Направих нещо и не какво да е нещо, а НЕЩО!”
Добрите оценки за книгата ме радваха и ми даваха сигурност, но вече не бе същото – онзи фойерверк се повтори чак след 16 години, когато поех в ръцете си “Непомерното”.
Обратното – несполуката с пациент и това, че си пропуснал да кажеш още нещо в книгата си или да я направиш по-добра, също са несравними. Второто можеш да поправиш в следваща книга, но несполуката с пациент e непоправима, за съжаление.
11. РАЗКАЖИ НЕЩО ПОВЕЧЕ ЗА ПРЕДИСТОРИЯТА НА „РОДЪТ НА КРАЧАНИТЕ”? ТОЗИ „РОД” СЪЩЕСТВУВА В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ТОЛКОВА ОТДАВНА ПОД ЕДНО ИЛИ ДРУГО ИМЕ. КАКВО ТЕ ПРОВОКИРА И ТИ ДА ПРИБАВИШ СВОЯТА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ?
В най-ранните ми години ми допадна една реплика на Албер Камю, според когото писателят не бива да е слуга на тези, които правят историята, а на тези, които я понасят. Вероятно ми е допаднала, защото и мен винаги са ме интересували последиците – онова и ОНЕЗИ, които със Сизифовски труд и усилия оцеляват и възстановяват живота – т.е. дълбочината…
А половината от историята на моя народ е такава – робства и оцеляване, робства и възкръсване. Така че напълно естествено е да ме интересува този феномен – оцеляването, окаменяването – и то не в неговите баталии и фойерверки, а в онзи “мравешки” труд, който издига хора като Крачана и Крачанката в епични размери: “…силни, изсечени с брадва!”, както казваше Петър Тонков.
Първоначалната ми идея бе да напиша новела. И я написах под заглавието “Бяло хоро”. Но тя тръгна към читателите с “препъване”. В литературния алманах в Стара Загора я приеха с възторг: “Най-после силна, мъжка проза!”, възкликна Жеко Христов. Но дойде нов главен редактор /Не е важно името!/, който отказа да публикува всичко прието от редакторите преди него – обичайна българщина. Дори не бе си направил труда да чете материалите.
“Бялото хоро” ми подсказа, че трябва да напиша продължение. И написах следващите две части, за да се получи “Родът…” в сегашния му вид.
При неговото появяване на бял свят литературният критик Петър Тонков каза:
“Не допусках, че след Вазов и Генчо Стоев някой би могъл да добави нещо ново към Априлското въстание и българщината, но Велчо Милев го направи по един категоричен начин”.
Ето тази е моята интерпретация на един от върховите моменти в историята на моя народ. И сега мисля, че тя е била необходима, неоткрита до появата на “Родът на Крачаните”.
В нея има и личен момент – тя се роди с раждането на първия ми внук, когото отглеждахме със съпругата ми, докато родителите му студентствуваха. Така че аз ту поемах дежурството при внука, ту пишех “Рода…”, когато съпругата ми не бе на работа. И двете ни дейности се оказаха успешни.
12. АЗ СЪЩО СИ СПОМНЯМ КОЛКО ДОБРЕ СЕ ПОСРЕЩНА КНИГАТА ТИ В ХАСКОВО. МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ АКО НЕ ЧЛЕНУВАШЕ В ТУКАШНОТО ПИСАТЕЛСКО ДРУЖЕСТВО И НЕ ЖИВЕЕШЕ В МЕРИЧЛЕРИ, А В СОФИЯ И ТЯ, ПЪК И ТИ САМИЯТ ЩЯХТЕ ДА ИМАТЕ ПО-ДОБРИ ШАНСОВЕ ЗА ОЩЕ ПО-ГОЛЯМ УСПЕХ? ПЕТЪР ТОНКОВ БЕЗ СЪМНЕНИЕ КАЗВА ИСТИНАТА, НО КАКВА БЕШЕ ОЦЕНКАТА ЗА „РОДЪТ НА КРАЧАНИТЕ” НА ЖУРИТО ПО ВРЕМЕ НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ДНИ „ЮЖНА ПРОЛЕТ” НАПРИМЕР?
От успеха на “Родът на Крачаните” в Хасково имам най-добри спомени – от обсъжданията и от отзивите в пресата, а и от множеството лични обаждания на познати и непознати читатели.
Предполагам, че ако живеех в София, книгата и аз щяхме да имаме по-голям успех, но не съжалявам за този “малък пропуск” в биографията си, най-малкото защото тогава пък щях да имам друга съдба, може би по-лоша, в смисъл първенюшка, от която се разболяха неизлечимо не един и двама. Освен това, както казва един умен американски президент: “Дори миналото не може да се прогнозира.”
А каква беше оценката на журито на “Южна пролет”? Най-добре я формулира литературният критик Михаил Василев, който каза:
“Този автор ще има читатели!”
Това за мен бе най-важната оценка, защото какво е автор без читатели! Все едно да пише писма до себе си и цял ден да се гледа в огледалото – пълна безсмислица.
А че конюнктурни интереси на общината и отдела за култура наградиха книжка с разказчета, която така и никой не прочете, и след нея авторът й не написа нищо друго, си остава за сметка на институциите и автора. Казвам го за първи път, за да остане на сметката и съвестта на “конюнктуристите”. Те не ме интересуват, интересуват ме читателите. А тях ги интересуват моите книги – какво повече да искам?
13. ВСИЧКИ ЗНАЕМ, ЧЕ ЛИТЕРАТУРНИТЕ КОНКУРСИ ПОЧТИ ВИНАГИ СА ПРЕДРЕШЕНИ. ОСОБЕНО, КОГАТО СА НА ПО-ВИСОКО НИВО. И НА „ЮЖНА ПРОЛЕТ” ДОСТА ЧЕСТО Е БИЛО ТАКА. ДОБРЕ ЧЕ ПОНЯКОГА ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗБРАНИЯТ ПО ЕДНА ИЛИ ДРУГА НЕЛИТЕРАТУРНА ПРИЧИНА АВТОР, СЕ ОКАЗВА И ТАЛАНТЛИВ. ЗА ЖАЛОСТ ТАКА Е НЕ САМО В ЛИТЕРАТУРАТА, А И НАВСЯКЪДЕ ДРУГАДЕ. ЛОШОТО Е, ЧЕ ВЕЧЕ СВИКНАХМЕ ДА ГО ПРИЕМАМЕ ЗА НОРМАЛНО. НАКЪДЕ НИ ВОДИ ТОВА, АКО СИ СЪГЛАСЕН?
Съгласен съм. В повечето случаи конкурсите, както и търговете, се правят за “Някого”. Така че конкурсът се явява само параван на справедливост и демократичност, зад който се извършват мръсничките сделчици или сделки.
Но колкото и да е странно, това според мене си има и добра страна – прави едно ранно отсяване понякога на талантливи, ала без характер автори: отчайват се, разочароват се и се отказват, което със сигурност би се случило и в по-късен етап поради същата причина. Това означава, че те нямат собствен критерий и още нещо – че търсят показния ефект от труда си, а не неговата същност и предназначение: Непреходността и срещата с Читателя.
А на въпроса накъде ни води тази порочна система на предрешени конкурси, всеки ще си отговори сам. Мен лично ме води към написване на нови и по възможност по-добри книги. Дано успявам. А проверката, лакмусът за това са щастливите срещи с талантливи и честни критици и срещите с непредубедени и искрени читатели, при които финикийските знаци нямат място. Там е истинската проверка и оценка – в живота и сред хората. Окончателната е на Времето.
Е, ТО не бърза, но и аз не бързам.
14. НО АЗ ТЕ ОТКЛОНИХ. БЯХМЕ ЗАПОЧНАЛИ ДА ГОВОРИМ ЗА „РОДЪТ НА КРАЧАНИТЕ” – ТВОЯ „ЗРЯЛ ДЕБЮТ”, КАКТО КАЗВА ПЕТЪР ТОНКОВ. ВИСОКАТА ЦЕНА НА ТАЗИ ПОВЕСТ, ДАЛА СВОЕТО ЗАГЛАВИЕ И НА КНИГАТА, АЗ ВИЖДАМ ПО-СКОРО В УСТОЯВАНЕТО НА ВЕЧНИТЕ СТОЙНОСТИ НА МОРАЛА, ОТКОЛКОТО НА ИДЕАЛИТЕ НА БУНТА И В КОНКРЕТНИЯ СЛУЧАЙ НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ. ЗАЩОТО НАСИЛИЕТО НИКОГА НЕ ВОДИ КЪМ ДОБРО, КОЛКОТО И ДА ИЗГЛЕЖДА „СПРАВЕДЛИВО” ПОНЯКОГА. РАЗБИРА СЕ, В ЕДИН МОМЕНТ ДВЕТЕ СЪВПАДАТ, НО ПОСЛЕ, ПОСЛЕ… А КРАЧАНЪТ Е ДОСТАТЪЧНО МЪДЪР, ЗА ДА ГО ПРЕДВИДИ. И ОЩЕ НЕЩО – У ЕЛИН ПЕЛИН НАПРИМЕР СЛЕД КРАХА НА СЕМЕЙНАТА ЗАДРУГА СИРАЧЕТО ЗАХАРИНЧО ТРЪГВА КЪМ ГРАДА. А ТИ СИ РЕШИЛ ДА ИЗПРАТИШ ТАМ ЗЛОТО В ЛИЦЕТО НА АНГЕЛ. НЕ Е ЛИ И ТОВА СВОЕОБРАЗНА „НОВОСТ”? ИЛИ НЕ СИ ГО МИСЛИЛ? ВЪЗМОЖНО ЛИ Е НАИСТИНА ДОБРОТО ДА ПОБЕДИ? Е, ДА, МЛАДИЯТ ГЪРДИ ИМА ПОДКРЕПАТА НА СТАРАТА КРАЧАНКА, ДОКАТО ПРИ ЕЛИН ПЕЛИН НАЙ-НАПРЕД УМИРА БАБА МАРГА. ТОЛКОВА ЛИ Е БИЛА ВАЖНА „ЖЕНСКАТА РОЛЯ” В ТОГАВАШНОТО СЕМЕЙСТВО, ПЪК И В ЖИВОТА ВЪОБЩЕ?
“Родът на Крачаните” беше предопределено да се появи на бял свят. В определения момент се бяха събрали няколко обстоятелства, стигнали критичната си маса. Това бяха: моят жизнен и писателски опит до петдесетата ми годишнина, критичната точка за изчезването на моя род, от друга страна големият род на съпругата ми, темата, дошла в подходящия момент и детонаторът – първият ми внук! Вече бях оцелял не само аз от моя род, но и децата ми, а се появи и първият ми внук!
И всичко това се взриви в точно определения момент, и се взриви така, че аз не просто пишех повестта, а по-скоро догонвах онова, което искаше непременно да бъде написано. Догонвах го в някаква странна трескавост.
Същото това състояние преживях след 16 години, когато пишех “Непомерното”. Така се появи моят “зрял дебют”, както наистина беше озаглавил една своя рецензия Петър Тонков.
Вие, господин Нанчев, виждате високата цена на повестта по-скоро в устояването на вечните стойности на морала. За мен също моралът е този, който опазва рода и Божията и човешка ценностна система. Тогава те добиват своето право на живот, а не само като категория на етиката и естетиката – на теорията.
Аз също съм противник на насилието във всичките му форми. Напоследък те са много изтънчени и дискретни, но пораженията им са същите, както и при бруталното насилие – не е ли все едно дали брадва ще отсече главата или лазерен лъч!
Защо съм изпратил “Злото” в лицето на Ангел в града?
Защото в селата ни няма място за две злини, както няма място за двама луди. А в Елхово вече ги има Кременлиите, докато Ангел е българският Селим бей, който търси много по-големи изяви, а тях ги предоставя именно градът.
Според мен не е възможно доброто да победи, както не е възможно и злото да победи – те са Сиамските близнаци на земния живот, осигуряващи колебливото му равновесие. Без единия загива и другия – загива животът, светът.
А “женската роля” в живота тогава е била наистина важна – в отглеждането и опазването на живота. Затова Крачанката е такава, друга не би могла да бъде. Не както сега…
Днес размиването на мъжкото и женското начало и присъствие в живота е гибелно за семейството и за самия живот. Надявам се да си дадем сметка навреме за тази гибелност.
В едно от представянията на повестта пред читатели, те поискаха да я продължа до наши дни точно заради тази естествено разпределена роля на мъжа и жената в продължението на рода и морала за рода.
Но аз смятам, че нейното място е там – в миналото, за пример на днешното!
15. ТОЗИ ПРИМЕР НАИСТИНА БИ БИЛ СПАСИТЕЛЕН, АКО МОЖЕХМЕ ДА ГО ОСЪЗНАЕМ. УВИ, ДНЕС ИЗКУШЕНИЯТА В ОБРАТНАТА ПОСОКА СА ТОЛКОВА МАСОВИ, ТОЛКОВА „УБЕДИТЕЛНИ”! КАКТО ВИНАГИ ВПРОЧЕМ, ЗАЩОТО ИЗКУШЕНИЯ ВИНАГИ Е ИМАЛО, ИМАЛО Е И ЩЕ ИМА ХОРА, КОИТО ДА ГИ ПОБЕЖДАВАТ. ЕТО ЧЕ МАЙ ПАК СТИГНАХМЕ ДО „НЕПОМЕРНОТО”. НО НЕКА ДА КАЖЕМ НЕЩО ЗА СЕЛИМ БЕЙ. НЯМА ЛИ Я И У НЕГО ОНАЗИ СИЛА НА ХАРАКТЕРА, ОНЗИ МОРАЛ, ЗА КОЙТО ЗАГОВОРИХМЕ? МАКАР И ДА Е ВРАГ, ТОЙ СЪЩО РЕСПЕКТИРА ПО СВОЕМУ. ТИ КАК МИСЛИШ, А ЧИТАТЕЛИТЕ, С КОИТО СИ РАЗГОВАРЯЛ, КАК ГО ВЪЗПРИЕМАТ?
Сигурен съм, че са много малко хората, които не осъзнават примера. Проблемът не е в това, а в недотам добрите хора, които преобладават, за съжаление, и този пример просто не е техният пример. Затова на лошите изкушения се поддават много хора, а им устояват малцина.
Че кога хубавото е било много в този наш свят? То винаги е било малко.
И по този, и по разни други поводи наистина все стигаме до “Непомерното”. Няма лошо. Значи то има място в живота ни – в живота изобщо.
За Селим бей… Той неслучайно е такъв и не може да е случайно такъв – представителят на една империя, просъществувала столетия, не може да няма сила на характера и морал, макар и морал на завоевател, които да налага и отстоява в името на собствения си интерес и в интерес на империята. И респектира, разбира се.
Точно такъв го виждах и такъв го изградих, за да е достоен антипод на Крачана. И толкова по-голяма е победата на характера и морала на Крачаните над него. Така мисля. А читателите ми го възприемат различно, според интелекта и образованието си, но всички признават силата му, която въздига и силата на Крачана.
Спомням си простичката реплика на един от читателите: “А бе, цяла империя е била зад него, ама си намери майстора!”
Останалото е за ерудицията на критиците, обикновените хора го чувстват и казват простичко, но вярно.
16. НЕЩО ТАКОВА СЯКАШ ИМА И У КАРА ТАНАС ОТ „ЯНА”. ПОВЕЧЕ У СТАРИЯ. В ТАЗИ ПОВЕСТ ИЛИ НОВЕЛА, ВСЕ ЕДНО, СЪЩО НЯМА ЯРКО ОТРИЦАТЕЛЕН ИЛИ ЯРКО ПОЛОЖИТЕЛЕН ГЕРОЙ. ВЕЧЕ СЕ РАЗБРАХМЕ, ЧЕ ТОВА Е ЕСТЕСТВЕНО. В СВЕТА ДОБРОТО И ЗЛОТО СА НЕОТДЕЛИМИ. ЗНАМ, ЧЕ НЕ Е ТАКТИЧНО ДА ГО КАЗВАМ, НО ДОКАТО „РОДЪТ НА КРАЧАНИТЕ” АСОЦИИРАХ С ЕЛИН ПЕЛИН, ТУК ПО-СКОРО СЕ СЕЩАМ ЗА ЙОВКОВ. ТЕЗИ КОНЕ И ТАЗИ МЛАДА ЦИГАНКА, КОИТО ПО СВОЕМУ СЪБУЖДАТ ТОЛКОВА ЖЕЛАНИЯ У МЪЖЕТЕ. МИСЛЯ, ЧЕ ВСЕКИ СЛЕДВАЩ АВТОР НЯМА КАК ДА НЕ СЕ УЧИ ОТ КЛАСИКАТА. ТОВА СПОРЕД МЕНЕ ДОРИ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. НЕ И ДА Я ПОВТАРЯ, РАЗБИРА СЕ. КАКВО Е ОТНОШЕНИЕТО ТИ КЪМ СПОМЕНАТИТЕ ПИСАТЕЛИ? И ТЪРСИЛ ЛИ СИ ПОДОБНА ВРЪЗКА С ТЯХ ИЛИ ТЯ СИ ИДВА САМА? СЛЕД КАТО ГЕРОИТЕ ТИ СА ХЕМ ИСТИНСКИ, ХЕМ И РОЖБИ НА СОБСТВЕНОТО ТИ ВЪОБРАЖЕНИЕ. ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ ТО СЪЩО Е НЕПОВТОРИМО.
Господин Нанчев, този въпрос ме кара да направя едно неудобно и невъзпитателно признание: Аз бях лош ученик по литература! Почти не четях задължителните произведения на изучаваните автори.
По този повод веднъж имах цели три оценки за едно мое съчинение: за стил – отличен, за съдържание – слаб, средна оценка – добър! А след много години една моя съученичка ме попита: Как така ти стана писател, макар че имаше четворки по литература, а аз, която винаги имах шестици, не станах?
Защото ти пишеше както искаха учителите, а аз пишех както си искам – отговорих й шеговито. Тази е разликата между отличника и, да речем, пишещия, защото времето прави от пишещия писател.
Естествено уважавам нашите класици, но асоциациите, които пораждат моите писания у вас, вероятно се дължат на това, че сме български автори и пишем за българската действителност, душевност и духовност. Не знам защо, повече ми допада Йовков, усещам го някак близък, деликатен, дълбок и талантлив познавач на времето и хората. Йовков не се натрапва, той е като живота – можеш нещо да приемаш, можеш друго да не приемаш, но той, животът, си е такъв. Така го разбирам. Докато Елин Пелин, дали поради региона, в който е живял и творил, някак не се пасва много с моята сетивност и душевност. Но и за двамата имам по-скоро елементарно ученическо познание, така че не съм търсил връзка с творчеството им и ако има такава, тя е дошла сама – като продукт на общия ни български корен.
Естествено е и героите ми да са неповторими – каквито са прототиповете им, така и поради моето индивидуално въображение, което ги е доизграждало, уплътнявало и правило по-живи от живите до такава степен, че да се помнят и вълнуват читателите със съдбите и характерите си.
17. ОЧАКВАХ ТАКЪВ ОТГОВОР, НО ЗА МЕНЕ БЕШЕ УДОВОЛСТВИЕ ДА ОТКРИЯ ТАЗИ „ШКОЛА” В ТВОЯ НАИСТИНА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН „ТРИПТИХ”. ТОВА ЗА МЕНЕ Е ПЛОД ИМЕННО НА „РОДСТВОТО”, КОЕТО НЕИЗБЕЖНО СЕ ЯВЯВА, КОГАТО ПИСАТЕЛЯТ Е ИСТИНСКИ. ТАКА В ТРИТЕ ЧАСТИ НА ПЪРВАТА ТИ КНИГА ЗВУЧАТ И „ГЛАСОВЕТЕ” НА ГОГОЛ, НА ТУРГЕНЕВ… ЗАЩО НЕ И НА ПЕТКО ТОДОРОВ, НА ТРИФОН КУНЕВ? ТЕЗИ ГЛАСОВЕ ВИНАГИ СА ПРИСЪЩИ НА ИСТИНСКАТА ЛИТЕРАТУРА, КОЯТО КОЛКОТО Е КАТО ЖИВОТА, КАКТО ТИ КАЗВАШ, ТОЛКОВА И НАД НЕГО. ТЕ ИМЕННО Я ПРАВЯТ ГОЛЯМА. ТОЗИ ПЪК Е МОЯТ ОПИТ ОТ МНОГОТО ЧЕТЕНЕ. И ЕТО ЧЕ И ТЕМАТА ЗА СЪПРОТИВАТА НАПРИМЕР, КОЯТО ДНЕС У МНОГО АВТОРИ ВЕЧЕ Е СПОРНА, ТУК В „ЯНА”, ПЪК И В „РОДЪТ НА КРАЧАНИТЕ”, И В „УТРИНИ, ВЕЧЕРИ…” СИ СТОИ СЪВСЕМ НА МЯСТОТО. ТОВА ЗА МЕНЕ Е ИМЕННО ЧУВСТВОТО ЗА ХУДОЖЕСТВЕНАТА МЯРА, КОЕТО НИКОГА НЕ ПОДВЕЖДА ИСТИНСКИЯ ПИСАТЕЛ. ВПРОЧЕМ, ИМАШ ЛИ НЯКОЙ РАЗКАЗ, ПОВЕСТ ИЛИ РОМАН, КОЙТО ДНЕС НЕ БИ НАПИСАЛ ТАКА, КАКТО ВЕЧЕ Е БИЛ ПУБЛИКУВАН? ИЛИ ПЪК ВЪОБЩЕ НЕ БИ НАПИСАЛ?
Коментарът ти преди въпроса /за Родството/ ме накара да се замисля. Чак такова широко и дълбоко родство дори не съм подозирал. С нашите си автори е естествено да се родеем, щом сме българи и пишем за българи, ала Гогол, Тургенев…! Тези колоси на словото….!
Но след известен размисъл си казах: Защо пък не! Човеците по цялата ни планета си приличат, както и проблемите им, и радостите им, и тъгата им, и любовта и омразата им, така че и писателите стигат до сродни художествени обобщения и открития. Какво остава до народи с близка душевност и духовност, каквито са българският и руският. Нали Тургенев написа “В навечерието”, а Никола Радев – “Когато Господ ходеше по земята”!
А сега на въпроса: От нищо, което съм написал и публикувал, не се отричам. Нито бих го написал по друг начин. Човекът и писателят растат като дървото, бележейки растежа си с кръговете на спиралата – надолу или нагоре – и тези кръгове остават такива, каквито са били. На тях не могат да се направят никакви поправки, и не бива, според мене. Това е все едно да тушираш детските си и юношеските снимки така, че да си старец още от тогава – смешно, гротескно! И, главно – лъжливо, изопачено.
Не обичам лъжата.
Господин Нанчев, учудвате ме с Вашата памет по отношение на моите книги. Не знам дали ще Ви е интересно да го научите, но аз имам една особеност в паметта – имам услужлива амнезия! В смисъл, бързо забравям написаното и особено публикуваното, за да освободя място за новите си идеи, без те да се повлияват от вече реализираното.
Това исках да добавя в отговора си. То е толкова естествено за мене, че когато ми предстоят срещи с читатели, се налага да попрегледам собствените си писания, за да не изпадна в неловко положение – да ме питат за едно, а аз да отговарям за друго. Смешно е, но е така, защо да си кривя душата.
18. КАКВО ИЗЛИЗА СЕГА – ЧЕ НЕ САМО АЗ Е ТРЯБВАЛО ДА ПРОЧЕТА ВСИЧКИТЕ ТИ КНИГИ ПРЕДИ ДА ЗАПОЧНЕМ, НО И ТИ ДА СИ ГИ ПРИПОМНИШ – ТАКА ЛИ? Е, КОЙТО НЕ ГО Е НАПРАВИЛ, СИ ПОЕМА РИСКА. ШЕГУВАМ СЕ, РАЗБИРА СЕ. ПЪК И НА МЕНЕ СЪЩО МИ Е ПОЗНАТО ТОВА „ОТДАЛЕЧАВАНЕ” ОТ ВЕЧЕ ПУБЛИКУВАНОТО. И ВСЕ ПАК, ДА СЕ ОПИТАМЕ ДА ПРОДЪЛЖИМ. ТИ КАЗА КАК СИ НАПИСАЛ „РОДЪТ НА КРАЧАНИТЕ” – ПОВЕСТТА. ПРИПОМНИ СИ СЕГА ОБЩО ЗА КНИГАТА. КАК НАПИСА ДРУГИТЕ ДВЕ ЧАСТИ И ВИЖДАШ ЛИ НЯКАКВА ВРЪЗКА ПОМЕЖДУ ИМ? КАК Я КОМПОЗИРА, КАК СЕ СТИГНА ДО ИЗДАВАНЕТО, КЪДЕ СИ ИМАЛ СРЕЩИ С ЧИТАТЕЛИ СЛЕД ТОВА? И ВЪОБЩЕ, ВСИЧКО ОКОЛО „БИТИЕТО” НА ТАЗИ КНИГА.
Другите две части на първата ми книга бяха вече написани. “Утрини, вечери” са част от разказите, които бяха приети за печат в “Хр. Г. Данов”. А повестта “Яна” бе първият ми опит за по-широко платно от разказ. Получи се и едва тогава започнах да пиша “Родът на Крачаните”. След като и тази повест се получи, реших до нея да поставя и другите две като хронология във времето и като продължаващо “ровене” в нашето българско минало, та до наши дни. Връзката помежду им е българинът в различни времена и изпитания.
А как се стигна до издаването вече споменах – когато отидох в “Хр. Г. Данов” за разказите, носех и ръкописа с трите повести. Редакторите Емил Калъчев и Йордан Костурков приеха моето ново предложение, но ме предупредиха, че издаването ще се забави една година, заради плановете на издателството. Това не ме отказа, исках дебютът ми да е силен, с по-големи платна, а година по-късно никак не ме безпокоеше. Вече имах много нови идеи и планове, които отиваха далече напред във времето, така че вървях бавно.
Идеята ми беше с нови самостоятелни книги да вървя през времето и събитията, т.е. хронологията да продължи още по-убедително. И, комай, се получи, защото се появиха на бял свят “Дом за еднодневки”, “Непомерното”, “Топлият полюс”, “Ден седми”, “Див пелин и сладка вода”, “Корени и кълнове”, че и епиграми.
Срещи с читатели по повод на първата ми книга имах в Хасково, Димитровград, Меричлери, Елхово – Ст. Загорско, Стара Загора, Казанлък и Карлово.
Но тази моя първа книга ме срещна и с много читатели от различни краища на страната: от Враца, Пловдив, Кържали, Нова Загора и др. чрез писма и обаждания по телефона. Съжалявам много, че в онзи период от 1989 година до 2000-та, когато бях спрял да пиша и издавам, изгорих много започнати ръкописи, а с тях и писма. Съжалявам за писмата!
А битието на тази книга продължава и до ден днешен. Прав се оказа Петър Тонков, че добрият дебют никога не е късен. Книгата се чете и сега и предизвиква същите чувства у читателите, както и преди четвърт век.
19. ТИ КАЗВАШ НЕЩО ИНТЕРЕСНО. СПРЯЛ СИ ДА ПИШЕШ И ИЗДАВАШ – ЗАЩО? КАКВО СЕ СЛУЧИ ПО ТОВА ВРЕМЕ?
Спрях да пиша и издавам, защото по това време започнаха “демократичните промени”, които ни връхлетяха като нечувано и невиждано разграбване на всичко – от материалното и властовото до духовното и моралното.
Сякаш родината ми беше нападната от извънземни мародери, които за месеци сринаха всичко, а това всъщност бяха синовете й – мародери. Нямаше държава, нямаше държавници, нямаше морал – един неочакван тайфун от алчност и престъпност, който помете всичко човешко. За кого да пиша и за кого да издавам?
“Непомерното” бе написано, но стоя цели единадесет години на ръкопис, преди самият аз да се съвзема от непомерния хаос, който обезсмисляше всичко и най-вече духовните усилия и ценности.
Кой да се досети, че именно това се е целяло – да се смаже народното и националното и да се вдига пушилка до небето, в която безнаказано да се руши, краде и влeче всичко ценно.
Това бе една дяволска оргия, за която всички “рогати” – правителства, законодатели, правосъдие и пр. – трябва да платят. За подобно убийство на държава, народ и морал не бива да има давност. Правителства, президенти, парламенти и правосъдие персонално трябва да понесат възмездие.
По този повод след време написах “Ден седми”. Но какво от това?
Има убийство, има убийци – няма наказани! Това означава да се поощряват бъдещите убийци…
20. ТОВА, КОЕТО КАЗВАШ НАИСТИНА Е ВАЖНО. НО ТО СЕ РАЗБРА СРАВНИТЕЛНО КЪСНО. ПЪК И ДОСЕГА „ОРГИЯТА” Е В РАЗГАРА СИ. ДА НЕ БИ ДА ИСКАШ ДА КАЖЕШ, ЧЕ ОЩЕ В САМОТО НАЧАЛО ТИ СИ ЗНАЕЛ КАКВО ЩЕ СЕ СЛУЧИ? И ЕДВА СЛЕД КАТО ГО ОПИСА В „ДЕН СЕДМИ”, ГО ПРИЕ КАТО НЕИЗБЕЖНОСТ, СВИКНА С НЕГО, АКО МОЖЕ ТАКА ДАСЕ КАЖЕ, И… ПРОДЪЛЖИ?
Не знаех нищо, разбира се, но предусещах. Появиха се ранни симптоми: изведнъж довчерашни величия се оказаха върли демократи и то на отговорни постове в общини и окръзи, около тях – още по-съмнителни типове, на местно ниво това личеше като шито с бели конци, защото хората си знаят и кътните зъби. Всичко това ме сепна и отблъсна, замириса на политическа и морална нечистоплътност, около която закръжиха “щатните” нагаждачи. Ако това е промяната, казах си, ако тези ще променят света и живота ни към по-добро, този свят не е и няма да е моят свят.
С “Ден седми” не приех и не свикнах със ставащото, но я написах с може би наивната надежда да отвея поне малко от “пушилката”, зад която вече се завихряше голямата оргия, а ние, наивниците, участвахме с нашето търпение, гласове и надежда.
Мълчанието ни бе необходимата сянка, в която зъбестите и ноктестите, както ги нарекох, късаха от благата и властта на собствения им народ.
Просто тогава си възвърнах отговорността, личната и творческата, за да се появят на бял свят “Топлият полюс”, “Ден седми”, епиграмите и “Записвачът на мълчания“. Успявам или не, но повече не можех да не пиша. Ако не друг, то поне аз трябваше да чуя собствения си глас за пробуждането на съвести, морал и възмездие. Иначе чезнехме – канибалите нямаше да оставят нищо и никого от един хилядолетен народ, култура и държавност. А бе, Донкихотовщина!…
Седни и пиши като постмодернист, котира се и се заплаща – гледаш един народ удавник, стъпи върху него, натискай го в дълбокото да не се мъчи дълго, а ти дълго брой едрите банкноти за своя труд! Този е модерният и постмодерният съвременник.
21. КОЛКОТО И ДА НЕ СЕ ПОЗНАВАМЕ, НЕ ВЯРВАМ, ЧЕ ТОВА ПОСЛЕДНОТО ТИ БИ МОГЪЛ ДА ГО НАПРАВИШ. НИКОЙ НЯМА ДА ТИ ПОВЯРВА. КАКВОТО И ДА ПРАВИ ЧОВЕК В ТЕЗИ ВРЕМЕНА ОБАЧЕ, МАЙ ВСЕ НЯМА ДА Е ЛЕКО. ВСЕ ПАК ПИСАНЕТО Е ЕДИН ВИД СПАСЕНИЕ, НАЛИ? ОСОБЕНО, АКО ТИ ИДЕ „ОТВЪТРЕ”! МОЖЕ БИ НЕ ТОЛКОВА ЗАРАДИ ЧИТАТЕЛИТЕ, КОЛКОТО ЗА САМИЯ АВТОР. БЕШЕ ЛИ СЕ ОТКАЗАЛ ДОКРАЙ ОТ НЕГО И С КАКВО ГО ЗАМЕНИ В ОНЕЗИ ГОДИНИ? С КАКВО СЕ „СПАСЯВАШЕ” ТОГАВА?
Прав сте, господин Нанчев, каквото и да прави човек в тези години няма да е леко. А да не прави нищо е още по-тежко. Писането наистина е спасение, особено когато те “преследва”. Преживях го. Вършех какво ли не, но то вървеше с мене като двойник и ми шушнеше изкусителни идеи, настроения, дори изречения и персонажи с техните реплики – луда работа!
Човек естествено пише първо за себе си, после за читателите, когато написаното стигне до тях. Никога не съм и помислял предварително, дори и по време на писането, че ей сега ще напиша нещо за читателите и то ще бъде такова и такова. Това е несериозно, поне за мене. С такава настройка не бих написал и половин дума. Напротив, когато замислям нещо, не го споделям с никого, а когато го пиша, не позволявам на никого да го чете.
Не, не съм се заричал никога да не пиша. Заклинанията не са в характера ми, но в периоди на “студена сянка” просто не ми се пише.
С какво замених писането в онези години? Не би повярвал, но можеше да ме срещнеш с каручка по черните пътища на полето, с коса и вила – косях и събирах сено, товарех бали с люцерна, пълнех навесите с тях и с бали слама. Отглеждах крави и телета, предавах мляко в пунктовете. А можеше да ме срещнеш и със стадо крави като пастир с още един пастир да обхождаме реките и пасищата чак до с. Гита. Освен това със съпругата ми обработвахме и беряхме по пет, по осем декара бамя, отделно копаехме по 50-60 декара памук за фураж. Вечер падахме от умора.
Защо ли? Защото по това време трябваше да осигурим покрив над главите на семейството на дъщеря ми в Стара Загора. И сам проверих истинността на твърдението на една немска писателка, че нас ни крепят тези, които имат нужда от нас!
Ето, това ме спасяваше. Но не ме спаси окончателно. След единадесет години отново започнах да пиша и издавам.
Кое е за добро и кое – за зло, не знам. Но тази е истината – моята.
22. СПАСИЛО ТЕ Е, СТРУВА МИ СЕ, И ТОВА, ЧЕ ЖИВЕЕШ НА СЕЛО. Я СИ ПРЕДСТАВИ, КАКВО БИ ПРАВИЛ В НЯКОЙ ГОЛЯМ ГРАД. ЕТО В ТОВА Е ПРЕДИМСТВОТО НА СЕЛСКИЯ ЖИВОТ. МАКАР И ТЕЖЪК, СЕЛСКИЯТ ТРУД Е БЛАГОДАТЕН И ТОЛКОВА ПЪТИ ИМЕННО ТОЙ Е СПАСЯВАЛ СТРАНАТА НИ ОТ ТЕЖКИ КРИЗИ. ЗАЩОТО Е СВЪРЗАН СЪС ЗЕМЯТА, С ДОБИТЪКА, А ТЕ СА ПЪРВИЧНИТЕ СРЕДСТВА ЗА ЖИВОТ НА ХОРАТА. ЗА ЖАЛОСТ, ОТ ДЕН НА ДЕН НИЕ ВСЕ ПОВЕЧЕ СЕ ОТДАЛЕЧАВАМЕ ОТ ТЯХ. И ДО КАКВО НИ ВОДИ ВСИЧКО ТОВА? НЕ Е ЛИ И ТО ЕДНА ОТ ПРИЧИНИТЕ ЗА ДНЕШНАТА РАЗРУХА – И ДУХОВНА, И МАТЕРИАЛНА…
Да, донякъде е така, спасило ме е това, че живея на село. Казвам донякъде, защото и в града бих потърсил друга изява – в строителството например или другаде. А за да ме спаси от града е “виновен” селският ми корен – предлагаха ми работа и жилища в Димитровград и Хасково, но аз отказах. В градовете не се чувствах на мястото си, не се чувствам и сега. А казах, че ме спасяваха тези, които имаха нужда от помощта ми, защото без това условие не бихме се товарили толкова дълго и така пряко сили. Бях вече над петдесетте!…
Вярно, отдалечаваме се от селския живот. Първо насилствено ни откъснаха от земята и от исконното чувство за собственост. Тогава хората се юрнаха към градовете. А когато след половин век се опитаха да ни върнат земята, вече нямаше на кого – нямаше кой да я работи. Дойде времето на арендаторите и техните десетина механизатори.
Разбира се, че и тази е една от причините за днешната разруха – духовна и материална. Загубихме корена си – загубихме себе си. Но основна причина е така наречената ни “Промяна”, по-скоро – “ПОДМЯНА”. Защото тя законодателно и морално провъзгласи безнаказания грабеж – от Царя до пъдаря. На такава разруха и грабеж не би устояла никоя икономика и никоя духовност.
А някъде четох, че след капитулацията на Япония след Втората световна война, едно от най-големите пера в бюджета им било перото за култура и духовно възстановяване. Ако не върнем духа и самочувствието на народа, казали си японските държавници, никакви други инвестиции няма да дадат желания резултат. Японска им работа!
За моя изненада така постъпили и нашите прадядовци след първата световна война – хвърлили всички сили в селското стопанство така, че когато Вазов отказал да се чества юбилея му две години след края на войната, защото България излизала от нея след две национални катастрофи и разруха, правителството го уверило, че са изплатени всички задължения и неговото честване ще повдигне духа на хората.
Значи… и ние някога сме били малко японци, и много държавници. Сега не сме.
23. ТИ ГОВОРИШ ЗА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ, КОЕТО НАИСТИНА ПРАВИ НЕМАЛКО ЗА РОДНАТА КУЛТУРА. А МИНИСТЕРСТВОТО НА НАРОДНОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ, КОЕТО Е БИЛО РЕСОРНО И ЗА КУЛТУРАТА ПО ОНОВА ВРЕМЕ, Е РЪКОВОДЕНО ОТ СТОЯН ОМАРЧЕВСКИ. НО НИЕ ЗНАЕМ КАК ЗАВЪРШВА ЗЕМЕДЕЛСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО – НЕ СЪВСЕМ „ПО ЯПОНСКИ”, АКО МОЖЕ ТАКА ДА СЕ КАЖЕ. КАКВО ВСЕ ПАК НА НАС БЪЛГАРИТЕ ВСЕ НЕ НИ ДОСТИГА – ЖЕЛАНИЕ, МЪДРОСТ, САМОСТОЯТЕЛНОСТ, ТЪРПЕНИЕ? ИЛИ МОЖЕ БИ ПОВЕЧЕ ОПИТНОСТ, ЗРЕЛОСТ? ЗАЩО У НАС ВСЕ СЕ ЗАПОЧВА ОТНАЧАЛО, ВСЯКА НОВА ВЛАСТ ПЪРВО ОТРИЧА, А ПОСЛЕ КАТО ЧЕ ЛИ НЕ Й ДОСТИГАТ НИТО СИЛИ, НИТО ВРЕМЕ ДА СЪГРАДИ ДОКРАЙ КАКВОТО И ДА БИЛО? ЕТО ДОРИ И СЕГА НОВОТО ПРАВИТЕЛСТВО НА „ГЕРБ” ЗАПОЧВА С ТОЛКОВА ЗАКАНИ ПО АДРЕС НА СВОИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ…
Да, имах предвид правителството на Стамболийски и неговия министър на просвещението Омарчевски. Само в този период бе направено не малко за културата и просвещението с национална, а не с партийна насоченост.
Защо досега това не се прави от нито едно правителство? Мисля, че бедата не е в липса на търпение, мъдрост и самостоятелност в управляващите. Ние не сме по-глупави от японците или от които и да е други народи. А от липса на желание и държавническо мислене.
Вярно е, всички първо отричат управлението и злоупотребите на предходните, но само толкова. Възмездие няма и всичко се повтаря и повтаря до безкрайност, защото управниците ни мислят единствено за своето лично благоденствие и обогатяване, а не за народ и държава. Не че нямат сили да доведат докрай намеренията и обещанията си, а нямат намерение да ги доведат докрай. В това е голямата беда на България.
Да, и “герберите” започват с отрицание на предходните, но ако и те не стигнат до фактическо възмездие за виновниците /За всичките досега!/, значи и те са включени в сатанинската програма за ликвидирането ни като народ и държава.
Не ми се мисли какво би последвало. Дано не е онази моя мрачна епиграма: “Страхувам се, че пиша с последните български букви…”
Не искам да съм пророк.
24. НО АКО УПРАВНИЦИТЕ НИ, ВЪПРЕКИ ОБЕЩАНИЯТА, НЯМАТ НАМЕРЕНИЕ ДА ДОВЕДАТ ДОКРАЙ НЕЩАТА, ТОВА ЗНАЧИ, ЧЕ НАИСТИНА „ИДЕ МЪРТВО ЗАТИШИЕ НАД ВЕКОВЕ СЛАВНИ И СМУТНИ”. НИМА ВЕЧЕ ВСИЧКО Е ЧАК ДОТАМ ИЗВРАТЕНО? ИЛИ МОЖЕ БИ НАШИТЕ ПОЛИТИЦИ И ДЪРЖАВНИЦИ ПРОСТО НЕ СА САМОСТОЯТЕЛНИ, А ДЕЙСТВАТ КАТО „НАМЕСТНИЦИ”, ПОКОРНО ИЗПЪЛНЯВАЩИ НЕЧИЯ ЧУЖДА И ЗЛА ВОЛЯ, ЗА КОЯТО НИЕ НЯМА КАК ДА СИ ДАДЕМ ЯСНА СМЕТКА, ЗАЩОТО УМЕЛО НИ ЗАБЛУЖДАВАТ? БЯХ ЧЕЛ ПРЕДИ ГОДИНИ КАК НИКОЛАЙ ХАЙТОВ ОБЯСНЯВА ВСИЧКО ТОВА С ПРОВЕЖДАНЕТО НА УНИКАЛЕН ЗА СВЕТА ЕКСПЕРИМЕНТ, ЧРЕЗ КОЙТО ЕДНА ДЪРЖАВА ДА МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАВЛАДЯНА НЕ ЧРЕЗ ВОЙНА И СИЛА, А С ПОМОЩТА НА СОБСТВЕНИТЕ Й УПРАВЛЕНЦИ…
Ако новите държавници и политици не изпълнят обещанията си и не доведат докрай изчистването на Авгиевите обори на всички досегашни мародери, наистина ще настъпи “мъртво затишие” над миналото, настоящето и бъдещето на българската държава и българския народ.
Да, досега всичко бе толкова извратено, че нормалните хора не повярваха, че е възможно. Дори и днес мнозина не вярват или не искат да вярват, че “синове” могат, като глутница хиени, да убиват и разкъсват собствената си майка-родина, за да задоволят извратения си глад.
Не знам дали държавниците ни изпълняват зла чужда воля и ни заблуждават умело. Аз лично се съмнявам, че подобни версии и догадки по-скоро услужливо разтоварват вината на ХИЕНИТЕ и ни тласкат към безпомощност. Познато ни е това: “А бе, от нас какво зависи, всичко решават ония, ГОЛЕМИТЕ!
Кой знае защо ТЕ не решават всичко за една Дания, Норвегия, Финландия, Ирландия и други малки държави и народи. Защото техните държавници не са продажни, не са глутница хиени и банда мародери, които убиват и разграбват повалената си родина. Тази е според мене простичката истина, но от нея се надига и расте до чудовищни размери вината на управлявалите досега и е по-добре да не се казва, нали?
Не знам доколко Хайтов е прав за уникалния експеримент да се завладее държава само с помощта на нейните управници – може да е, може да не е. Троянски коне и предатели е имало и ще има, но е имало и сили, които са ги укротявали. И, най-важното – имало е желание да го сторят.
У нас го няма нито едното, нито другото.
В това е бедата ни – в държавниците и в нашето овчедушно мълчание.
25. ИСКА МИ СЕ ДА ПРОДЪЛЖИМ ТАЗИ ТЕМА, НО ДА Я СВЪРЖЕМ И С ЛИТЕРАТУРАТА. КАКВА Е МИСИЯТА НА ПИСАТЕЛЯ, КОЙТО ВИЖДА ИСТИНАТА, НО ОСЪЗНАВА И БЕЗПОМОЩНОСТТА НА ДУМИТЕ, СВОЯТА СОБСТВЕНА БЕЗПОМОЩНОСТ? А РЕАЛНАТА ВЛАСТ Е ПРОТИВ НЕГО, ЗАЩОТО САМ Я ИЗБЯГВА ИЛИ НЕ ГО ДОПУСКАТ ДО НЕЯ. КАКВО МУ ОСТАВА ДА НАПРАВИ? И ВЪОБЩЕ МОЖЕ ЛИ ТОЙ, ЧОВЕКЪТ НА МИСЪЛТА И СЛОВОТО, ДА ПОЕМЕ “ЖЕЗЪЛА” НА ВЛАСТТА?
Мисията на писателя е да пише, да вижда и описва истината, макар да осъзнава безпомощността на думите и своята безпомощност. Той води корабния дневник на страната си и народа си, а той, дневникът, се пише до последния миг на “кораба”. Така че писателят не може да дезертира от тази своя орис.
Нищо че властта е против него, нищо че не го допускат до нея или сам я избягва, той трябва да пише, да пише и да пише…
И ако написаното от него е истинско и силно, ако е словото на неговия народ, той ще поеме “Жезъла” на властта над мислите, сърцата и душите на хората.
Нима властта не беше против Дякона и Ботева, но именно те поеха духовния жезъл на един цял народ – и още го носят, и ще го носят! Никаква власт не може да им го отнеме, но те могат да отнемат властта от всеки властник.
Ето с това не могат да се примирят пигмеите-властници. А ние, обикновените хора, се надяваме именно на това. Така мисля, така пиша.
26. ЗВУЧИ ДОБРЕ НАИСТИНА, НО НЯМА ЛИ ДА Е ОЩЕ ПО-ХУБАВО, АКО ВЛАСТНИЦИТЕ СИ ВЪРШАТ РАБОТАТА КАКТО ТРЯБВА, АКО И ТЕ КАТО ДЯКОНА И БОТЕВ ИЛИ КАТО В ДАНИЯ, НОРВЕГИЯ, ФИНЛАНДИЯ И ИРЛАНДИЯ МИСЛЯТ ПОВЕЧЕ ЗА НАС, ОТКОЛКОТО ЗА СЕБЕ СИ? И КОМУ Е НУЖНО ТОВА ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ? КОЙ ГО ПРОВОКИРА? ИЛИ АКО ГО НЯМАШЕ, ПИСАТЕЛИТЕ НЯМАШЕ ДА ИМА ЗА КАКВО ДА ПИШАТ?
Доброто звучене на отговора не е повод за радост. Разбира се, че щеше да е много по-хубаво, ако властниците си вършат работата както трябва. Та и те като Дякона и Ботев или като държавниците в Дания, Норвегия, Финландия и Ирландия да мислят повече за нас, отколкото за себе си.
Ала нашите държавници живеят само в своята България, тази на жълтите павета, гешефтите и корупцията. И не е противопоставяне, а начин на живот – живот в два, три и повече свята по едно и също време, на една и съща територия.
И никой не го провокира, приема се като статукво, като даденост, като повеля свише. Да паднеш от смях, ако не падахме от скръб!
И не е вярно, че ако го нямаше този абсурд, писателите нямаше да има какво да пишат. Нима в гореизброените страни няма писатели и литература?
Има, както и в останалите страни на света, само че в тях не става дума за оцеляване и разруха, а за градивен морал и материално, и културно надграждане.
А дори и да нямаше за какво да пиша, щях да съм един щастлив безработен.
27. СИГУРНО СИ ПРАВ ЗА ТОЗИ „НАЧИН НА ЖИВОТ”, ЗА „СТАТУКВОТО”, НО В ТОВА НЯМА НИКАКВА НАДЕЖДА ЗА ПРОМЯНА. ЕТО, ДА ВЗЕМЕМ ТВОИТЕ ГЕРОИ ОТ „ДЕН СЕДМИ”. ХАРИЗАНОВ СЯКАШ НЕ ОЧАКВА НИЩО ДРУГО ОСВЕН СМЪРТТА СИ И СЕ ОПИТВА ВСЕ ПАК ДА ОСИГУРИ ПОНЕ СВОИТЕ БЛИЗКИ. СЪЩОТО СЕ ОТНАСЯ ДОНЯКЪДЕ И ЗА ЕМИЛИЯ. ЗА АНТОНОВ ДОРИ, КОЙТО МОЖЕ БИ ЗАТОВА И НЕ „СМЕЕ” ДА ДОВЪРШИ ТОЗИ РЪКОПИС… НЕ Е ЛИ ПРЕКАЛЕНО ТОВА ПРИМИРЕНЧЕСТВО СЪС ЗЛОТО? ОТКЪДЕ СЕ Е ВСЕЛИЛО ТОЛКОВА НАДЪЛБОКО В НАС?
Статуквото, търпението до голяма степен са в основата на народната ни и държавна трагедия. Търпение и мълчание! Затова написах “Записвачът на мълчания”, затова в “Корени и кълнове” един англичанин ни съветва да не се надяваме на примиренческото “и това ще премине”, а да кажем смело и мъжествено “и през това ще преминем!”.
Ето това ни липсва. Защо и от кога се е вселило у нас това робско търпение знам и не знам. И други народи са били с нашата съдба, но са… други.
Прав сте и за героите ми от “Ден седми” – всеки се спасява поединично, а го няма общонародното и общонационално възземване против злото. Май ни изиграва лоша шега непоправимият ни индивидуализъм, в който всеки по отделно е НЕЩО, но заедно сме… НИЩО. И това се експлоатира много хитро от “доброжелателите” ни.
Така стигаме до извода, че примиренчеството ни има своя корен не само в историческата съдба, но и в нас самите – в индивидуализма!
Боже, дано не съм прав!
28. НЕ БЯХ СЕ ЗАМИСЛЯЛ, НО МОЖЕ И ДА СИ ПРАВ ЗА ЖАЛОСТ! КОЛКОТО ДО ТОВА, ЧЕ И ДРУГИ НАРОДИ СА ИМАЛИ НАШАТА СЪДБА, ТО НЕ Е СЪВСЕМ ВЯРНО. НИЩО НА ТОЗИ СВЯТ НЕ СЕ СЛУЧВА ПО ЕДИН И СЪЩ НАЧИН, НЕ СЕ ПОВТАРЯ. ОСВЕН КАТО ФАРС, КАКТО Е КАЗАНО. ТАКА И НАШИЯТ ДНЕШЕН „КАПИТАЛИЗЪМ” ИЛИ „ЕВРОПЕИЗЪМ” Е СЪЩО ФАРС. НО САМО ЗА ОНЕЗИ, КОИТО ИЗПЪЛНЯВАТ ГЛАВНИТЕ РОЛИ. ЗА ОСТАНАЛИТЕ СИ Е ЧИСТА ТРАГЕДИЯ. ОСОБЕНО АКО ИМ ЛИПСВА И ВЯРАТА В БОГ, КОЯТО ДНЕС Е ЕДНИЧКАТА НИ СИГУРНА ОПОРА. И НЕ САМО ДНЕС, РАЗБИРА СЕ. КАКВО МИСЛИШ ЗА ВЯРАТА В БОГА? В „ДЕН СЕДМИ” ПОДСКАЗВАШ НЕЩО ЗА НЕЯ, НО КАК Е В ЖИВОТА, В ТВОЯ ЖИВОТ?
Вярата в Бога! Това е нещото, към което човек върви през целия си живот. В детството си, поради ранната смърт на баща ми, я чувах в молитвите на майка ми и баба ми, виждах я в мълчаливия кръст на дядо ми преди и след всяка дейност, водеха ме в църкви и манастири, но тя беше някак над мене, около мене, а не в мене.
След това имах един период, в който просто не мислех за Вярата и Бога, което е според мене едно и също. Ала след време, когато започнах работа по специалността си и професията ме срещаше всеки ден с болести, нещастия и трагедии, се сетих за един мой преподавател, който казваше: “Колеги, не забравяйте, че ще работите на границата между живота и смъртта!”
Сетих се, защото за живота понаучих нещо, за самата “граница” също, но зад нея така и не можех да проникна.
Нямаше как да не се замисля как така едни и същи случаи след моята помощ завършваха благополучно, а други – не. Защо?… Вярно, всеки човек и организъм е различен, но имаше и нещо друго – нещо ДРУГО!… Нещо различно от всичко, което познавах и знаех, нещо неопознаваемо, но по-силно от всичко познато и познаваемо. Именно това бе за мене Бог.
Когато се родиха децата и внуците ни, вече съзнателно се молех за тях на този мой Бог. Защото Бог е на всички, но и на всеки. Е, няма да скрия, към тази молитва прибавях и молитвата си към духовете на моите предци – да закрилят и помагат и те. То може да е атавистичен спомен от прапрадедите ми, но вярвам в него и до ден днешен.
Виж, в институцията не вярвам. Дори имам една своя максима: Вярата е за всеки и всички, Институцията е сама за себе си! Може и да не съм прав, но тя, Институцията, наистина е разочароваща. А днес брутално го потвърждава у нас.
Дано Бог вразуми и нея, и нас!
29. ДНЕС ПРОЧЕТОХ „ЗАПИСВАЧЪТ НА МЪЛЧАНИЯ” И ТАМ ПАК ВИДЯХ ОТГОВОРИТЕ НА ПОСЛЕДНИТЕ ВЪПРОСИ, КОИТО ТИ ЗАДАДОХ. НО СИ ПРИЗНАВАМ, ЧЕ МАЛКО МЕ СМУТИ ТАЗИ ЕСТЕТИЗАЦИЯ НА ЗЛОТО. МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ НАИСТИНА ТРЯБВА ДА СЕ ПИШЕ ЗА ВСИЧКО ТОВА? ТИ, СИГУРЕН СЪМ, ИСКАШ ДА ПРОТИВОСТОИШ НА ЗЛОТО КАТО ГО ПОКАЗВАШ В ЦЯЛАТА МУ ИЗВРАТЕНА СЪЩНОСТ. НО, ОТ ДРУГА СТРАНА, КАТО ГО ВЪЗРИЧАШ, ТИ МУ ДАВАШ И СИЛА ДА СЪЩЕСТВУВА. ИЛИ, С ДРУГИ ДУМИ, ПРИПОМНЯМ СИ ЕДИН СТИХ ОТ СВЕТОТО ПИСАНИЕ, В КОЙТО СЕ КАЗВА, ЧЕ МЪДРОСТ Е ЧОВЕК ДА РАЗМИШЛЯВА ВЪРХУ ГОСПОДНИТЕ МИЛОСТИ. А КАКВА „МИЛОСТ” Е ТОВА, КОЕТО СЕ СЛУЧВА ОКОЛО „КОНТЕЙНЕРА”, КЪДЕ Е ТУК НАДЕЖДАТА?
Не, “Записвачът на мълчания” не е само и не е просто естетизация на злото, нито го възрича, за да му даде сили за живот. В него са вложени две основни идеи: да покаже една малка част от ЗЛОТО в цялата му отвратителност и това да послужи като ваксина, като имунизация на обществото против това зло; и другата идея – да разбере обществото МЪЛЧАНИЕТО като синдром на имунна безпомощност и равнодушие, които именно дават сили за живот на злото.
В противен случай, отминавайки това зло, само си заравяме главата в пясъка. А то съществува и тържествува. Щом е така, има място и в литературата – в паметта на хората, и на идните хора, особено!
Наистина мъдрост е човек да разсъждава върху господните милости, но трябва да разсъждава и върху сатанинските злини. Защото, за съжаление, има и сатана на този свят, и в човеците. Около контейнера са последиците от сатанинската намеса в живота ни.
Къде е тук надеждата? Мисля, в плача на новороденото – единственият протестен вик в студената утрин на днешното ни време. Дано съм прав. Надявам се именно на утрешните.
Бог да ги пази и възчовечи!
30. НО НЕ Е ЛИ ТОВА ИЗМАМНАТА НАДЕЖДА НА ВСЯКО ПОКОЛЕНИЕ, КОЕТО САМО НЕ Е МОГЛО ДА СЕ ОПАЗИ ОТ ГРЕХА?
Но не е ли и надеждата дар Божи, който Той е вградил в човека. И надеждата, че не е измамна. И кое ли поколение се е опазило от греха. Ала има поколения със силна имунна система и успяват да се преборят с него поне до приемливи размери. Ние обаче, оказа се, въобще я нямаме тази имунна защита.
Защо ли? Отчасти поради народностния ни характер и най-вече поради отминалия социален строй, който ни отне не само притежанието на собственост, но и ни внуши, че от нас не зависи нищо. Може да е банално, но е истина и според мене това е вторият й по разруха грях. Първият е игнорирането на талантливото и предприемчиво мозъчно вещество. Системата бе такава, че лансираше некадърни, защото не плащаше от собствения си джоб за тази некадърност, а те от своя страна издигаха още по-некадърни, за да нямат конкуренция.
Затова нашето /нашите няколко/ поколения нямаха и нямат сила сами да се справят с греха. И какво друго им остава освен надеждата.
Дано не е измамна!
31. ПРИ ТОВА ПОЛОЖЕНИЕ НЯМА КАК ДА НЕ Е ИЗМАМНА. НО ТИ СИ БЕЗУСЛОВНО ПРАВ ЗА ЧЕРТИТЕ НА ОТМИНАЛИЯ РЕЖИМ. ВЪПРОСЪТ Е КАК ПО-СКОРО ДА СЕ ПРЕОДОЛЕЯТ ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ ТОВА? ДАЛИ КАТО РАЗОБЛИЧАВАМЕ ЗЛОТО ИЛИ КАТО ПООЩРЯВАМЕ ДОБРОТО? ЛОГИЧНО Е ДА СЕ ОТГОВОРИ – И ДВЕТЕ. НО И ТУК НАЙ-ВАЖНА Е МЯРКАТА, БАЛАНСЪТ. А ИНАЧЕ ЗЛОТО НАИСТИНА Е ВЕЗДЕСЪЩО. НО И ДОБРОТО СЪЩЕСТВУВА. ЗАЩО ДА НЕ ГО ИЗВЕДЕМ НА ПРЕДЕН ПЛАН? КАКТО Е В ДРУГИТЕ ТИ КНИГИ. В „ДЕН СЕДМИ” ДОРИ. НЕЩО КАТО РОЛЯТА НА „ПОЛОЖИТЕЛНИЯ ГЕРОЙ” В СОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ЛИТЕРАТУРА. ИЛИ КАТО ЩАСТЛИВИЯ КРАЙ В АМЕРИКАНСКАТА. ТЕ НЕСЛУЧАЙНО СА ИЗМИСЛЕНИ. А В „ЗАПИСВАЧЪТ НА МЪЛЧАНИЯ” ДОБРИТЕ СА НЕУДАЧНИЦИ, КОЕТО ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ ОБЕЗКУРАЖАВА. НО ТОВА СЪЩО МОЖЕ БИ Е ЕСТЕСТВЕНА РЕАКЦИЯ ПРОТИВ ОНАЗИ ПРЕДИШНА ТЕНДЕНЦИЯ, КОЯТО ТОЛКОВА ИЗКУСТВЕНО ИДЕАЛИЗИРАШЕ И ИДЕОЛОГИЗИРАШЕ? ИМА ГО И В ИСТОРИЯТА НА СВЕТОВНАТА ЛИТЕРАТУРА…
Надеждата, макар и измамна, е необходима на хората. Без нея би настъпил тотален песимизъм, а знаем накъде води той. Тя ни е нужна особено сега, когато се опитваме да преодолеем последиците от бившата социална система, разрушила защитните ни сили.
Най-добре и балансирано е като се порицава злото и се насърчава доброто. Няма как да се отмине едното от тях, защото те са неразделни – те са нашата същност, колкото и да не ни се иска да е така. Добро и зло, Бог и Сатана, Рай и Ад, Ден и Нощ – това сме ние, това е животът ни!
Разбира се, че можем да изведем доброто на преден план, стига да не подвежда, да не се превърне в приказка за малки и наивни деца, които при първата среща с реалния живот изпадат в нервна криза. Според мен е необходимо, жизнено необходимо, за хората във всички възрасти да се запознаят и с реалното зло – това е социална и морална имунизация. Както например деца, расли в абсолютно стерилна среда, боледуват много повече от децата живели в естествени условия. Малко зло и малко нечистоплътност предпазват, изграждат защитни сили, така мисля.
А що се отнася до положителния герой на соц. литературата и щастливия край на американските книжки, те са дирижирани и напарфюмирани, за да рекламират начин на живот, макар и лъжливо. Те не са мое четиво.
А в “Записвачът…”, казваш, добрите са неудачници. Ами така е – от една страна е обезкуражаващо, но от друга, мобилизира за промяна, за преодоляване. Има го, наистина, и в световната литература – Зола… Достоевски… Ремарк… И не само те.
Нима са направили хората по-лоши със своите произведения?
32. НЕ ЗНАМ. СИГУРНО ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ВРЕМЕТО И ОТ ЧОВЕКА. А АЗ ПРОСТО БЯХ ВПЕЧАТЛЕН ОТ РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ТАЗИ И ДРУГИТЕ ТИ КНИГИ. ТИ НЕ Я ЛИ ВИЖДАШ? ИЛИ СЪЗНАТЕЛНО СИ ТЪРСИЛ ТАЗИ РАЗЛИКА?
Да, наистина зависи от времето и човека. Времето бяха изминалите двадесет години на нагла разруха на всичко материално, морално и духовно.
Но последната капка, която преля чашата, бе именно онова момиче, което върви по улиците и си шепне: “Аз съм кръстче… Аз съм свещичка…” Това момиче, Нанчев, не е измислено, то е истинско, познавам го. И реших, че то, съдбата му и съдбата на Майка България са вдигнали ръце към Бога и се молят хората да видят и чуят съдбата им!
Ето това направи тази книга толкова различна от останалите ми книги.
Виждам го, съзнавам го и наистина съм го търсил. Нека е отблъскващо, но да направи впечатление, да разчупи равнодушието и овчедушието – мълчанието!
Това наше прословуто мълчание – убийствено, самоубийствено. Тази е моята истина, Нанчев. И не съжалявам, че съм я казал и написал така в “Записвачът на мълчания”.
33. НЕ СЕ СЪМНЯВАМ В ТВОЯТА ИСКРЕНОСТ И ДОБРОНАМЕРЕНОСТ, НО СЪЩО ДЪРЖА ДА КАЗВАМ ОНОВА, КОЕТО МИСЛЯ. ПЪК И ЕТО – ИЗЛИЗА, ЧЕ ПОСТАВЕНАТА ЦЕЛ Е ПОСТИГНАТА. „ЗАПИСВАЧЪТ НА МЪЛЧАНИЯ” МЕ ВПЕЧАТЛИ, МАКАР И ПО СВОЕМУ. КАКТО МЕ ВПЕЧАТЛИХА И ПЪТЕПИСИТЕ ТИ, КОИТО СЪЩО ЧЕТОХ В „ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ”. С ИСТИНСКО УДОВОЛСТВИЕ. КАК СТИГНА ДО ТОЗИ НЕОСОБЕНО ПОПУЛЯРЕН ЖАНР И ПУБЛИКУВАЛ ЛИ СИ ДРУГАДЕ ТЕЗИ ТРИ „РАЗКАЗА”? ПИСАЛ ЛИ СИ И ДРУГИ ПЪТЕПИСИ?
Уважавам твоето мнение, впечатлява ме. Както и ерудицията ти, и умението да поставяш въпроси със скрити капанчета в тях – допада ми умието и остроумието! Приятно ми е да си бъбрим, макар и само чрез интернет – засега.
А целта ми със записвача наистина бе такава – да впечатли. Беше ми неприятно да го пиша, но го писах. Човек невинаги прави приятни неща за добро, май по-често прави неприятни неща или казва неприятни думи за добро.
За пътеписите: допреди да напиша тези, не бях писал никога пътепис. Не съм писал и след това до днес. Това бяха единствените ми пътувания ей така, за удоволствие и опознаване, за целия ми досегашен живот. Подариха ми ги синът ми и едно приятелско семейство. Чрез тях ме поканиха и карловци на среща с мои читатели. Вълнуваща среща, прекрасни хора, духовни и емоционални, ще впечатли и тебе, сигурен съм. /При случай ще ти дам дискетата на тази среща, направена от сина ми като клип/
Не са печатани никъде тези пътеписи. Имам покана от Диана Павлова да я посетим в Момчиловци през този месец. Ако се уреди пътуването от сина ми или от зет ми, защото аз нямам собствен превоз, може и оттам да се роди пътепис…
А разказите ми прочете ли в “Литературен свят”? И те не са лоши.
До… следващия въпрос.
34. ЩЕ СТИГНЕМ И ДО ТЕЗИ РАЗКАЗИ РАЗБИРА СЕ. НО НЕКА СЕГА ДА СЕ ВЪРНЕМ КЪМ ОНЕЗИ, ЗА КОИТО БЯХМЕ ПОЧНАЛИ ДА ГОВОРИМ И СЕ „ОТПЛЕСНАХМЕ”. „УТРИНИ, ВЕЧЕРИ” ИМАМ ПРЕДВИД. КАК ИЗМИСЛИ ТРИМАТА СТАРЦИ ОТ ТОЗИ ЦИКЪЛ? ТОВА ЛИ СА ТВОИТЕ ПЪРВИ ГЕРОИ? ИМАТ ЛИ ПРОТОТИПИ? МИСЛЯ, ЧЕ ОСВЕН В МЕРИЧЛЕРИ, ТЕ БИХА МОГЛИ ДА ЖИВЕЯТ И НА ТОЛКОВА ДРУГИ МЕСТА В БЪЛГАРИЯ. КОЕ Е „МЕСТНОТО” И КАКВО ТИПИЧНОТО В ТЯХ СПОРЕД ТЕБЕ?
Необходими ми бяха трима старци, различни като физика и характери, за да направят разказите ми разнообразни, интересни и дори конфликтни с онази мила старческа конфликтност, при която и след която старците пак си остават набори и приятели.
Не, не са първите ми герои, нито първите разкази. Преди тях писах и публикувах много други разкази, печатани във вестници и литературни издания като “Юг” – Хасково, “Участие” – Стара Загора, “Тракия” – Пловдив и др.
Героите ми, тримата старци, нямат прототипи. Преди години Антон Михайлов ми каза, че искал да дойде в Меричлери само за да види тези мои старци. Отговорих му, че може да си спести пътуването – те са пред него! “Ама много са истински, бе!” – възкликна.
Да, биха могли да живеят навсякъде в България. Местното у тях е, че са в Тракия, а типичното си е в тях самите – отнесеният Пиньо, мисловният Лозьо и прагматичният, на моменти циничен Санди – можеш ли ги сбърка? Симпатяги. Сърце не ми даде да стигна до кончината им. Нека си живеят, нека останат живи.
35. ДОБРЕ, СТАРЦИТЕ НЯМАТ ПРОТОТИПИ. А НЯМАШЕ ЛИ Я ПОНЕ ЕНЬОВАТА ТОПОЛА НАИСТИНА? ИЛИ И ТЯ Е ПРОСТО ХУДОЖЕСТВЕН СИМВОЛ, ХАРАКТЕРЕН ЗА ТРАКИЙСКАТА НИЗИНА? НЕЩО КАТО БОРА В ДВОРА НА ГЕРАЦИТЕ. ТОЙ ОБАЧЕ НЯМА КАК ДА СЕ ВЪЗРОДИ ОТ ИЗДЪНКА. ПРИ ТЕБЕ ИМА ИЗВЕСТЕН ОПТИМИЗЪМ. ИЛИ САМО ТОГАВА ГО Е ИМАЛО?
О, Еньовата топола я има и днес. Виждам я от прозореца си, на петдесетина метра е от моя двор. И пейката я има, тя е пред пътната ми врата. И Пъздерите ги имаше. Само че още никой не е сякъл тополата. Защото съм я направил символ, който вдига очите на хората нагоре, тъй като в Тракия няма планини… Така на връхчето й е отнесеният поглед на Пиньо, докато Санди очуква с бастуна малкото обло камъче и бърника из карантиите на махалата, а Лозьо бистри политиката зад своя вестник.
Да, в разказа ми тя има издънка за разлика от бора на Гераците – оптимизъм някакъв тогава. А днес – изтънял до скъсване, до окончателно скъсване. Казвам го с болка.
36. И ВСЕ ПАК, ТОПОЛАТА Я ИМА. „СЕЛО БЕЗ ЦЪРКВА, БЕЗ ТОПОЛА, ЧЕ И БЕЗ БОГАТАШКА КЪЩА СЪМ ВИЖДАЛ, НО БЕЗ УЧИЛИЩЕ”… – ЦИТАТЪТ, СЕЩАШ СЕ, Е ОТ „ЯНА” И СЪЩО Е ЗА ОНОВА ВРЕМЕ. КАК СТОЯТ НЕЩАТА ДНЕС, ПРОМЕНИЛО ЛИ СЕ Е НЕЩО ОТТОГАВА? И В МЕРИЧЛЕРИ, И ДРУГАДЕ, ДОКОЛКОТО ИМАШ ПРЕДСТАВА? И ВЪОБЩЕ, КАКВО МИСЛИШ ЗА ДНЕШНОТО БЪЛГАРСКО ОБРАЗОВАНИЕ?
Питаш ме за нещо, от което ме заболява. Ето защо: в Меричлери има три църкви – протестантска, петдесятнишка и православна. Най-слаба е православната, няма качествени свещеници, отблъскваща енориашите, дори се въртят далавери! Виж, тополи дал Бог, както и богаташки къщи. Ала училището умира.
Когато аз учих в него, бяхме по две паралелки в клас с по 42 ученика. Децата ми когато учеха – също. Сега в първи клас има само едно-две българчета, останалите роми. А какво е било нивото тогава, можеш да съдиш по моите деца – бяха отличници тук, завършиха гимназия в Стара Загора със златен медал, и двамата са с висше образование: синът ми инженер, дъщерята философ и историк. Днес училището е пред закриване…
Такава е картината вече в големите села и в малките градчета, за малките селца вече не говорим – те умряха.
А за днешното българско образование какво да кажа – то е функция на държавата. А каква функция може да има от една рухнала държава, която отвътре и отвън се мъчат да ликвидират. “Държава на духа” я нарече един руски учен, скоро от нея може да остане само единият дух, без държавата, ако най-сетне не се роди един български държавник с Аспаруховски и Паисиевски дух и воля. И ако народът ни не си припомни в своята съненост, че е бил народ на империи български.
Но къде го нашето възрожденско образование и възпитание днес, които да изградят умни, горди и волеви българи, които да стъпят на имперската си история, за да стигнат върховете на Балкана и върховете на своето минало.
Къде го?
А когато няма църква, когато няма училище, когато няма държава, какво ни остава? Остава ни едно-едничко нещо – да направим всичко това отново, за да изхвърлим разрухата и рушителите като сатанинско проклятие.
Можем!
37. ДОБРО ПОЖЕЛАНИЕ, НО КАК ДА ГО НАПРАВИМ, СЛЕД КАТО ТЕЗИ, НА КОИТО ТОВА ИМ Е РАБОТАТА, НЕ СИ МЪРДАТ ПРЪСТА? А У ТЯХ СА И ВЛАСТТА, И ПАРИТЕ, И ЗАКОНИТЕ. МОГАТ ЛИ ХОРАТА КАТО НАС ДА СВЪРШАТ РАБОТАТА НА ИНСТИТУЦИИТЕ? НЯМА ЛИ ПРИ ТОВА ДА НАСТЪПИ ОЩЕ ПО-ГОЛЯМ ХАОС, ОЩЕ ПО-СТРАШНА АНАРХИЯ? И КОЙ ЩЕ Е ВИНОВЕН ТОГАВА? НЕ ВЯРВАМ ДА ГОВОРИШ ЗА РЕВОЛЮЦИЯ. ПРИ ТОВА У НАС И РЕВОЛЮЦИИТЕ НИКОГА НЕ СА БИЛИ САМО ВЪТРЕШНА РАБОТА, А ОЩЕ ПО-МАЛКО НАРОДНА…
Това е главният въпрос – как да го направим? Не става дума за революция, а за контрол над тези, които овластяваме да го направят. Той ни липсва – като закон и като традиция в народопсихологията ни.
Казваме си: Избрахме ги, да се оправят. Ако не го сторят, след четири години ще изберем други. Но това се повтаря на всеки четири години и никой нищо не прави. Не само, и сметка не му се търси – нито законова, нито морална: Било каквото било, тури му пепел! А на пепел стават само надеждите ни.
Нужна ни е пряка демокрация – референдуми за всичко и по всяко време, отзовавания на всеки: от кметския наместник до президента. И санкции на всеки престъпил закона и интересите на народа.
Тогава няма да настъпи хаос и анархия, а ще се сложи ред и осъзнаване, че държавната работа е работа за държавата и народа, а не ясла за угояване, защитена от удобни закончета и съдебни институцийки.
Така го виждам това “правене”.
Защото е крайно време да ПРАВИМ, а не само да рушим и пълнят търбуси пишман управници.
38. МНОГО МИ ХАРЕСВА ТОВА ЗА ОТЗОВАВАНЕТО, АМА ТО ДА Е И ЗА ДЕПУТАТИТЕ, И ЗА СЪДИИ, ПРОКУРОРИ И СЛЕДОВАТЕЛИ. С НАШИЯ УВРЕДЕН “ЧОВЕШКИ МАТЕРИАЛ” ОБАЧЕ, И С ТАЗИ ВЪНШНА ЗАВИСИМОСТ? НО ОТГОВОРЪТ ТИ Е ОТЛИЧЕН, МАКАР И ПО ПИСАТЕЛСКИ. НАЛИ ЗАТОВА АНТОНОВ ОТ “ДЕН СЕДМИ” СЕ БОИ ДА ДОВЪРШИ СВОЯ РЪКОПИС, БОИ СЕ ОТ НОВО РАЗОЧАРОВАНИЕ? КАКВО ДРУГО ВЛАГАШ В НЕГОВИЯ ОБРАЗ?
Ами да, като казвам от кметски наместници до президенти, имам предвид и всички останали в управленската йерархия. Никакъв имунитет – за никого!
А ако дори на нашия увреден човешки материал се предложат и наложат нови правила, ще стане нов и той – ще се промени. Ще се промени и самочувствието му и критерият му за външна зависимост.
Да погледнем гърците: отдавна са в Евросъюза, отдавна са в НАТО, но това не им пречи да протестират против тези институции, когато не отговарят на интересите им – и обстрелват посолства, и горят знамена, и какво ли не.
Забраниха достъп до гръцка земя на бившите си царски величия и окото им не мигна. Че и румънците…
Само ние им подложихме гърба си, след като причиниха три национални катастрофи – човешки, икономически и морални – хвала ни! Остава да поканим и султаните за второто им присъствие.
Не, Антонов не се бои от разочарованието, а го спира безсмислието да продължи ръкописа като вижда как всичко се повтаря при всеки опит на подобието Божие да сътвори нов свят. И въпреки това го дописва с писателската си наивност, че ще спести на идните разочарованието, ако се научат да проникват през пушилката на митинги и думи, зад които ноктестите и зъбатите разкъсват и заграбват всичко ценно от техния труд и морал.
Какво друго влагам в този образ? Влагам драмата на чистия човек, орисан с проклятието да прониква и да не може да промени нищо – да знае и да не може! Да не може да отхвърли от гърба на собствения си народ тържествуващите примати.Това влагам в образа на Антонов.
39. МЪЧИТЕЛНА Е ТАЗИ ОРИС И НЕОБИКНОВЕНА НАИСТИНА. КОЙ ОТ ГОЛЕМИТЕ ЛИЧНОСТИ И ТВОРЦИ НЕ Я Е ИЗПИТВАЛ? НО И КОИ ОТ ДРУГИТЕ, ОСОБЕНО АКО СА НА ВЛАСТ В МОМЕНТА, СА Я РАЗБИРАЛИ? ВПРОЧЕМ, ТЯ НЕ Е НЕЩО НОВО, ЗАЩОТО САМИЯТ ИСУС ХРИСТОС Е ИЗМИНАЛ СЪЩИЯ ПЪТ ДО ГОЛГОТА. ТО Е ПОЧТИ КАТО ДОВЪРШВАНЕТО НА РЪКОПИСА – НА НАС НЕ НИ ОСТАВА НИЩО ДРУГО ОСВЕН СЪЩО ДА ПОЕМЕМ ПО ТОЗИ ПЪТ – И ДА ГО ИЗВЪРВИМ ВСЕКИ ПО СВОЕМУ. НО НА КОГО НЕ МУ СЕ ИСКА ДА Е ЕДИНСТВЕН, ПИОНЕР, „БОЖЕСТВЕН” И ПР. ВКЛЮЧИТЕЛНО И НА ПИСАТЕЛИТЕ. КАКВО МИСЛИШ ЗА СУЕТАТА? БОРИШ ЛИ СЕ С НЕЯ? ПРИЕМАШ ЛИ Я И У СЕБЕ СИ, И У ДРУГИТЕ?
Наистина е мъчителна тази орис, но човек не може да избяга от ориста си, все едно да избягаш от себе си. Предполагам е така и с големите личности, както и с нас – обикновените. И е наивност да очакваш разбиране от властници и милионери, та дори от обикновени търговци.
Преди много години, когато започвах да пиша, приятели ме посъветваха да се обърна към някакъв бизнесмен за спонсорство. Тогава излекувах наивността си. На вратата на офиса му ме спряха двама бодигардове. Единият ме въведе в кабинета му и остана. Изслуша ме бизнесменът и рече приблизително следното: „Щом пишеш книги, значи си умен човек, що не се захванеш с някакъв полезен бизнес, ами си губиш времето и таланта с нещо толкова нерентабилно!”
Благодарих за съвета и излязох. Зад мене гардовете се изкискаха.
А аз продължих своя нерентабилен път – човек не може да подмени себе си. Това го могат само политиците, които могат да тръгнат като романтични юноши бледни и да стигнат до ибрикчии. Ние, простосмъртните, не го можем, то е дар сатанински свише.
Питаш ме на кого не му се иска да е “божествен”, единствен, пионер в нещо и т.н. Тази дума ме плаши, защото световната човешка история е показвала стотици пъти, че обожествяваният или самообожествяващ се е проклятие за човеците. Човекът е подобие Божие само и Творецът е един, така че усилията му да се обожестви са негово нещастие и трагедия за останалите. А се случва да стане и посмешище.
Какво мисля за суетата? Ами и тя е дар Божи и човешко качество, но като всяко човешко качество трябва да си знае мярката – нека носи самочувствие, но не и грандомания. Приемам я у себе си и у другите, но само по този начин и с този критерий. “Носът” й вирне ли се по-високо от сивото вещество в главата, отминавам я или със съчувствие, или с безобиден присмех.
Защо да се боря с нея, обидно е.
40. ЗАБАВНА Е ТВОЯТА СЛУЧКА СЪС „СПОНСОРСТВОТО”, НО Е И ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА НЕРАЗБИРАНЕТО, ЗА ПЪЛНОТО РАЗМИНАВАНЕ МЕЖДУ МАТЕРИАЛНОТО И ДУХОВНОТО. ВСЕ ПАК ИМА И НЯКОИ ОТ Т.НАР. „БИЗНЕСМЕНИ”, КОИТО ДАВАТ ПАРИ. ДРУГ Е ВЪПРОСЪТ КОЛКО, НА КОГО И ЗАЩО. НЕ Е ЛИ УНИЗИТЕЛНО ОБАЧЕ ДА ТИ ПОДХВЪРЛЯТ ЕДИН ВИД ПОДАЯНИЕ, МИЛОСТИНЯ ЗА ОНОВА, В КОЕТО СИ ВЛОЖИЛ РАЗУМА И ДУШАТА СИ? И ТО НЯКОЙ, КОЙТО ЕДВА ЛИ ОСЪЗНАВА ТОВА? ТИ БИ ЛИ ПРИЕЛ ПАРИ ОТ ВСЕКИГО?
Случката е и забавна, и унизителна. Но се радвам, че се получи така. Първо, защото ме излекува за целия ми живот и, второ, защото този “бизнесмен” щеше да стане меценат на “Непомерното” – представяш ли си какво кощунство!
И няма разминаване между материално и духовно, а несъвместимост в нашите условия, противопоставяне. Ето така се погубва държава и народ, не с материална, а с духовна разруха.
Да, някои “бизнесмени” все пак дават пари, но за упадъчна литература и култура. Това е техен и на вдъхновителите им “бизнес” – хитър, добре пресметнат, с евтини оръжия, а със скъпи придобивки.
Не, в никакъв случай не бих приел пари от всекиго, за да издам книга. Това значи да принизя труда на разума си и душата си с пошлото.
Така на времето две от добрите ми книги вървяха като подлистник в градския вестник и хората не само ги четяха, а ги изрязваха и подшиваха, и ми благодаряха по телефона и в лични срещи за преживяванията си с тях. Тези книги излязоха като книги петнайсетина години по-късно. Но са достойни книги и аз запазих достойнството си.
Донкихотовщина, разбира се! Знам, така ще кажат мнозина, още повече ще го помислят, но тези книги не са за тях, а за онези, които ги пазят и досега изрязани и подшити от подлистника.
Та така мисля за нашенското меценатство и така постъпвам. Дявол знае дали съм прав. Но спя спокойно и се чувствам чист.
41. РАЗБИРАМ ТЕ НАПЪЛНО. НО ЗНАМ И КОЛКО ТРУДНА И НЕБЛАГОДАРНА РАБОТА Е ДНЕС ДА СЕ ИЗДАДЕ И ДА СЕ РАЗПРОСТРАНЯВА ИСТИНСКА КНИГА. КОЙ БИ Я ЗАБЕЛЯЗАЛ ПРИ ТОЗИ ПОРОЙ ОТ ГРАФОМАНИЯ И БЛУДКАВИ ПОДРАЖАТЕЛСТВА, ПРИ ТАЗИ БРУТАЛНОСТ НА СКУДОУМИЕТО И БЕЗДУХОВНОСТТА? ЗАТОВА МИ Е ИНТЕРЕСНО ДА НАУЧА КАК НА ПРАКТИКА СТАНА ИЗДАВАНЕТО НА „ДЕН СЕДМИ” НАПРИМЕР?
Трудно е, много е трудно да се издаде хубава книга и тя да бъде забелязана в това графоманско, блудкаво и подражателско сметище, брутално при това.
Но понякога провървява – и на книгата, и на автора, а може би и на читателя, на истинския ценител. Така се случи с “Ден седми”. Именно тя бе една от моите книги, печатана на вестникарски подлистник в продължение на една година. Не знам дали там я е забелязал писателят и издател тогава Петър Ангелов, но дойде вкъщи и ми поиска ръкописи, за да ги издаде с логото на “Български писател”. Поласка ме, че още от началото съм имал читатели и се надявал да ги имам и сега. Дадох му “Ден седми” и “Топлият полюс”. На първата той беше редактор и художник на корицата, а на втората редактор бе Никола Радев. И двамата не пипнаха и не промениха нищо. Впрочем, това е едно от моите лични условия – давам завършени ръкописи и не искам вмешателства! Нека те са мои – с хубавото и с лошото. Та, ето как на практика стана издаването на “Ден седми”. Късмет или закономерност, не знам. И сега не го знам, но е факт.
42. ИЗДАДЕ ГИ, ПЛАТИ ГИ ВЕРОЯТНО, А ПОСЛЕ? КАКЪВ БЕШЕ ТИРАЖЪТ, КАК СЕ РАЗПРОСТРАНИ? НЕ Е ТАЙНА, ЧЕ ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ИЗДАВАНИТЕ СЕГА КНИГИ НЯМА КАК ДА БЪДАТ РАЗПРОСТРАНЯВАНИ, ОСВЕН ОТ САМИТЕ АВТОРИ.
Да, платих ги. Тиражът бе 1000 бройки. Разпространяването стана на консигнация по книжарниците или при множеството срещи с читатели.
Преди книгоиздаването бе уредено много добре. Разбира се имаше и недостойни разменки между издатели от рода на „ти на мене, аз на тебе”. Когато това пролича прекалено много, веригата се удължи: „аз на тебе, ти на него, той на мене”! Независимо от това авторите получаваха макар и малко възнаграждение за труда си, а разпространението ставаше по библиотеки, училища и веригите от държавни книжарници. Така че читателите много по-лесно имаха достъп до книгите и авторите.
Е, разбира се, имаше и привилегировани автори с големи тиражи и лансирани от критици, но добрите, талантливите печелеха читателите.
И макар че се обособяваше една върхушка в издателствата от автори-издатели, възпитаници на университета “Горки”, тогава книгоиздаването и вниманието към авторите бе много добро. Издаваха се дори талантливи поети и писатели!.. Мислеше се и се налагаше родната литература, а преводната бе качествена, не както сега – порно, разгул и евтини екшъни – за ниските човешки страсти.
По-доброто беше!.. Не чак толкова доброто е…
43. КАКВО МУ ОСТАВА ТОГАВА НА ЧОВЕК, КОЙТО ИСТИНСКИ ЖИВЕЕ С ЛИТЕРАТУРАТА? ДА ПИШЕ, ДА ПИШЕ, КАЗВАШ ТИ. НЕ Е ЛИ ТОВА ВЕЧЕ ЕДНА ОТМИРАЩА АМБИЦИЯ? ЗА КОГО, ОСВЕН ЗА СЕБЕ СИ. КАКЪВ Е ДНЕС ОБЩЕСТВЕНИЯТ ПРЕСТИЖ НА ТАЗИ РАБОТА, ОСВЕН СРЕД ТАКИВА КАТО НАС? МАЙ И ДЕЦАТА ВЕЧЕ НЕ ИСКАТ ДА СТАВАТ ПИСАТЕЛИ, АРТИСТИ, А БИЗНЕСМЕНИ, ЮРИСТИ, ИКОНОМИСТИ, ДА НЕ КАЖА ПРЕСТЪПНИЦИ, НО ТО ГОРЕ-ДОЛУ ВЗЕ ДА СТАВА ЕДНО И СЪЩО. ЗА ТВОИТЕ ДЕЦА И ВНУЦИ – НЕ ЗНАМ…
Какво му остава на човека? Според мене – да следва себе си, да реализира себе си, да изстрадва себе си. Както аз често казвам на моите болни, че човек боледува от себе си, така трябва да остане и в себе си.
Впрочем “трябва” не е точната дума, той иска не иска ще остане в себе си – това е предопределено. Ако си роден с дух, който лети, няма да станеш подземен или земен човек – ще летиш, та ако ще това да струва благосъстоянието, кариерата и здравето ти. Така мисля. Дори така съм го мислел преди да го съзнавам в ранните си години, когато пишех стихове.Спомням си едно четиристишие:
„Птиците в гнездата не умират.
Птиците излитат пред смъртта.
Само изстрел полета им спира,
или ястребовите крила.”
Това е. А писателят първо пише за себе си. И съм сигурен, че и в по-тъмни времена от тези, в по-дълбока бездуховност от нашата, пак ще се родят писатели и ще страдат много повече от нас. Дано не настъпят такива времена.
В “Корени и кълнове” съм написал: “Дано умът никога не вземе връх над душата – ще настъпи ледников период за човека и човечеството…”
44. АМИ ТО „УМЪТ” МАЙ ВЕЧЕ Е ВЗЕЛ НАДМОЩИЕ, НО ПОНЕ ДА БЕШЕ УМ… ДОБРЕ, ДА МИНЕМ КЪМ „КОРЕНИ И КЪЛНОВЕ”. КАКВА Е ПРЕДИСТОРИЯТА НА ТАЗИ КНИГА – КАК Я ЗАПОЧНА, КАК Я НАПИСА, КАК Я ИЗДАДЕ?
Казваш: “То поне да беше УМ!” Ами да, точно това имах предвид в книгата си. Вземе ли умът надмощие в човека, не чакай красив ум – идва ледниковият период за човечеството. Натам сме се запътили…
А сега за самата книга “Корени и кълнове”! Идеята се роди на едно кръстовище в Стара Загора. Стоях и чаках моята “зелена светлина”, когато през кръстовището притича младо румено момиче с мрежичка ябълки. Едва се добра до отсрещния тротоар и до сами зад нея профуча някакъв джип. Това беше случката, това беше всичко – мина и отмина, но на път към гарата тази случка взе да се размотава-размотава в съзнанието и фантазията ми и докато после пътувах във влака, сама набеляза няколко опорни конфликта, че и обстановката в това непознато Камено.
Ето, такива ми ти глупави работи! След няколко дни допълнителен размисъл започнах да я пиша. И я пишех от “прима виста”, както се казва, пишех я с лекота, с която се появиха и смешните сцени и диалози, и образи.
Така я и написах. И промених много малко неща при редакцията й. Просто си стана.
А за издаването й помогнаха два жеста – този на Община Димитровград и на издателя на в-к “Национална бизнес поща” – Станимир Стоянов по повод на моята 70-годишнина. Отбелязал съм тези им жестове на титулната страница с благодарност – и до днес.
А представяш ли си пред “Непомерното” да стои и името на онзи “бизнесмен”?
45. Е, НАВСЯКЪДЕ И ВЪВ ВСИЧКО ИМА ДОБРИ И ЛОШИ ИЗКЛЮЧЕНИЯ. ПЪК И НАЛИ Е РЕЧЕНО – ВСЯКО ЗЛО ЗА ДОБРО. ТАКА СЛЕД НЕЛЕПАТА СМЪРТ НА РОДИТЕЛИТЕ СИ РОСИЦА НАМИРА ДРУГ, МОЖЕ БИ ПО-ИСТИНСКИ СМИСЪЛ В ЖИВОТА КАТО СЕ ЗАСЕЛВА В КАМЕНО И ОПОЗНАВА ЖИТЕЛИТЕ МУ. ТОВА СЪЩО Е ЕДИН ИЛЮЗОРЕН ИЗХОД ОБАЧЕ, МАКАР И С МНОГО ПОВЕЧЕ НАДЕЖДА ОТКОЛКОТО В „ЗАПИСВАЧЪТ НА МЪЛЧАНИЯ”, НАЛИ? КЪДЕ Е ТОВА СЕЛЦЕ? ИМА ЛИ ГО НАИСТИНА?
Вярно е, във всичко има добри и лоши изключения – и в доброто, и в злото. Всичко зависи до голяма степен от човека. Народът ни го е казал много точно: „Има от гюл бодил, има и от бодил гюл”!
Ето, Росица успява да направи от голямата злина добро. А приятелят й от гимназията прави от охолния си живот зло дори на себе си.
По отношение на “илюзорния изход” мисля, че дори като литература не е илюзия, а логичен път от стеклите се обстоятелства и от характера на героинята. След голямото нещастие тя минава и през свои лични опожарявания на чувства и надежди, но преодолява и тях, и съблазните. Именно това зависи от човека – да остане верен на себе си при всички обстоятелства.
А това селце Камено се оказа на много места. От срещите ми с читатели едни го припознаха в Средна гора, други по склоновете на средна Стара планина, та дори в Тревненския балкан. И всички от читателите се надяваха тяхното селце да има съдбата на Камено. Но… не вярваха.
Това е Камено – измислено от мен, а се оказа, че го има на много места в България.
46. АКО ЧОВЕК Е САМ КАТО ТВОИТЕ ГЕРОИ, МОЖЕ БИ ДА, ЩЕ ОСТАНЕ ВЕРЕН НА СЕБЕ СИ. НО АКО ИМА ДЕЦА, СЕМЕЙСТВО, НЕ Е ТОЛКОВА ПРОСТА РАБОТА. ТЕ СЪЩО СЕ СТРЕМЯТ ДА ОСТАНАТ ВЕРНИ НА СЕБЕ СИ И АКО НИКОЙ НЕ „ИЗНЕВЕРИ”, КОНФЛИКТЪТ Е НЕИЗБЕЖЕН. А КОНФЛИКТИТЕ „ПОДХРАНВАТ” ЛИТЕРАТУРАТА, ИЗКУСТВОТО, МЕЧТИТЕ ВЪОБЩЕ ИЛИ ЕДИН ВИД НЕВЪЗМОЖНОТО. КАКВО ИЗЛИЗА ТОГАВА, ЧЕ КОЙТО НЕ Е ДОКРАЙ ЩАСТЛИВ В ЖИВОТА, ТЪРСИ ЩАСТИЕ В ИЗКУСТВОТО. НЕ Е ЛИ В ТОВА ЛОГИКАТА НА „ИЛЮЗОРНИЯ ИЗХОД”? ПЪК И НАЛИ И В НАЙ-МЪДРАТА КНИГА СЕ КАЗВА, ЧЕ „ВСИЧКО Е СУЕТА”? А „РАЯТ” НА ЗЕМЯТА НАЙ-ВЕЧЕ…
Мисля, че дори да не е сам, човек може да остане верен на себе си. Как? С компромиса в най-добрия му смисъл. Не че съм направил чудо, но ползвам моя опит. Ето го: знаех, че мога да пиша, но първо си осигурих професия, за да имам икономическа опора; после създадох семейство, появиха се и деца; строих къща, за да е уютно в дома ми и на децата ми; издържах ги като гимназисти и студенти и гледахме с жена ми децата им… И в промеждутъците пописвах. Едва след като отхвърлих големите социални и родителски товари се заех да пиша професионално, ежедневно – и останах верен на себе си.
Нямахме конфликти, имахме само двойно и тройно повече работа, но всеки се реализира по своему. Може би е въпрос и на късмет, и на здраве, но се получи. Дано е така и занапред.
Ако бях тръгнал егоистично към моето, да го наречем малко дарование, щеше да има не само конфликти, но и “катастрофи” в семейството ми и в мене самия.
Не знам доколко е вярна версията, че който не е щастлив докрай в живота търси щастие в изкуството. Приех като верую в ранната си младост една фраза от руски филм: “Той е толкова талантлив, че дори може да обича!”. Ако човек се е докоснал макар и малко до тези две неща, не може да не е щастлив в живота. А изкуството ще допълни щастието му. Така мисля за “илюзорния изход”.
Вярно, в най-мъдрата книга е казано: “Всичко е суета”, но и тя е дар Божи, защото именно тази суета ни прави различни от животните. И любовта е суета, и амбицията е суета, и речта е суета – без всички тях можем да минем, но няма да сме човеци.
Виж, съгласен съм, че “раят” на земята е най-голямата суета, защото настъпи ли случайно, ще бъде страшна скука. Но дори когато най-мъдрата книга обобщаващо заключава, че всичко е суета, това е опасно и за самата нея, в смисъл, че и тя самата е суета, щом всичко е… Нали?
47. НЕ БИХ КОМЕНТИРАЛ ПОСЛЕДНОТО, НО ЗА ОСТАНАЛОТО МОЖЕ ДА ТИ СЕ ЗАВИДИ. ВПРОЧЕМ, ВЯРАТА И ТЪРПЕНИЕТО ВИНАГИ СЕ ВЪЗНАГРАЖДАВАТ. КОЙТО МОЖЕ ДА ЧАКА, ЦЕЛИЯТ СВЯТ ПРЕМИНАВА ПОКРАЙ НЕГО. СМЯТАШ ЛИ СЕБЕ СИ ЗА УСПЯЛ ЧОВЕК И КАКВО ЗНАЧИ ТОВА СПОРЕД ТЕБЕ?
Не приемай последното за богохулство, просто догмите не ми допадат.
Е, чак да съм за завиждане, не знам, но наистина мога да чакам и наистина светът преминава край мене. Не съм пътувал, но като гледам телевизионни кадри от света, се оказва, че представите ми от прочетеното почти се покриват с действителността, която гледам на екрана. Ако това е преминаване на света край мене – да!
Смятам ли себе си за успял човек?
Това е различно за различните човеци – според претенциите и апетитите. Аз имам скромни изисквания и според тях мисля, че съм успял. Защо ли? Ами, първо, защото съм успял да се родя, второ, защото съм доживял до 73 години, трето, защото съм оцелял като човек, независимо от обстоятелствата, четвърто, защото съм намерил именно моята половинка в този свят, пето, защото създадохме, възпитахме и изучихме добри деца, шесто, защото отгледахме и четири внука – също добри и ученолюбиви деца и, седмо, защото ми остана време да понапиша 8-9 книги, които се посрещат добре от читателите, и осмо, защото не ме блазнят власт, пари, луксове и пирови победи. Стига ми да се чувствам уютно в себе си, уютно в семейството си, уютно сред хората и се надявам да ми е уютно и на онзи, вечния свят. И оттам ще се грижа за близките си.
Нали съм почитател и на прабългарите – вярвам в духовете им. Това съм.
48. БИБЛИЯТА НЕ Е ДОГМА. „КЪДЕТО Е БОЖИЯТ ДУХ, ТАМ Е СВОБОДАТА” – СЕ КАЗВА В НЕЯ. ХОРАТА Я ПРЕВРЪЩАТ В „ДОГМА” КАТО Я ПРЕЦЕНЯВАТ СЪС СОБСТВЕНИТЕ СИ НЕСЪВЪРШЕНИ МЕРКИ. КАКТО БЕШЕ СЪС СОЦИАЛИЗМА ВПРОЧЕМ – „НАЙ-ХУМАННИЯ” СТРОЙ, В ИМЕТО НА КОЙТО ИЗБИХА МИЛИОНИ. И ОЩЕ ПРОДЪЛЖАВАТ… НО НИЕ ГОВОРИМ ЗА ТЕБЕ И ЗА КНИГИТЕ ТИ. ТОВА, КОЕТО КАЗВАШ, Е ЕДИН ВЪЗМОЖЕН ПЪТ ЗА УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ НА СВЕТА – ВСЕКИ ДА Е ДОВОЛЕН И ЩАСТЛИВ С ТОВА, КОЕТО Е. ДОНЯКЪДЕ ТО СЕ ОТНАСЯ И ЗА ОНЕЗИ „ШЕСТ ПЛЮС ДВЕ” В „КОРЕНИ И КЪЛНОВЕ” – ПО ОБЯСНИМИ ПРИЧИНИ. НО ЗА ПО-МЛАДИТЕ, ЗА ИВАН, ЗА АНГЛИЧАНИТЕ, ЗА НИЗАМОВ, ЗА РОСИЦА ДОРИ? ДУХЪТ, СТРЕМЕЖЪТ ЗА ПРОМЯНА, ЗА РАЗВИТИЕ, ЗА ВСЕ ПО-ДОБРО Е ЗАЛОЖЕН У ВСЕКИ ОТ НАС. СТИГА ДА НЕ ЗАГУБИМ МЯРКАТА, РАЗБИРА СЕ. КАК УСЛОВНО ВИЖДАШ СВОИТЕ ГЕРОИ В БЪДЕЩЕТО, АКО ТРЯБВА ДА ДОПИШЕШ ТАЗИ КНИГА ДА РЕЧЕМ? КАК НАИСТИНА ЩЕ ИЗГЛЕЖДА КАМЕНО СЛЕД 20-30 ГОДИНИ?
Ами – да! Ако се опитва да не е това, което е, човек може да е доволен, но няма да е щастлив. Защото за постигането на нещо, което не си, трябва да лъжеш, да мамиш, да клеветиш, дори да убиваш, след което ми е трудно да повярвам, че може да си щастлив от постигнатото. Доволен – да… донякъде, както правят някои наши герои на “прехода”, ала не допускам щастието да ги облива.
Страх и угризения – със сигурност, но щастие.. Все едно крадецът да спи спокойно, обграден от откраднатото, от излъганите, измамените, оклеветените и от убитите от него – чудесна компания за здрав и спокоен сън! Та с това обкръжение той не би издържал сам и наяве, без алкохола и себеподобните си.
Дори тези, обладани /или дарени/ с дух и стремеж за промяна, биха били истински щастливи, само ако постигнат стремежите си с “фер плей”. Т.е. ако не загубят мярката. Не отказвам правото на Иван да постига повече с таланта си, нито правото на англичаните да потърсят по-чиста в нравствено отношение земя, нито това на Низамов да трупа пари и имоти – това е негово призвание, стига да не върви през трупове, нито намерението на Росица да се зарови в миналото, в корените.
Впрочем, спорно е, поне за мене, кое е минало, кое – настояще и кое бъдеще. Във всяко от тях човек открива нещо от другите две, а другите две съдържат и първото.
Е, всеки от моите герои ще има своите малки или големи звездни мигове, както и своите падения и разочарования, защото животът е такъв. В “Непомерното” казвам, че животът е шарена черга, има и светли и тъмни цветове, но поне да преобладават светлите! А как би изглеждало Камено след 20-30 години? Би могло да се съживи, а би могло и да се вкамени.
Зависи от това дали бъдещите управници ще чуят вопъла на Павлето, приседнал до своята каменна козичка.
49. КОЕ Е ПО-ВЕРОЯТНО ОБАЧЕ? ДАЛИ, КАКТО ВЪРВЯТ РАБОТИТЕ У НАС, СЛЕД ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ НЯМА ДА СЕ ОКАЖЕ ПО-ДОБРЕ ЧУЖД КРАК ДА НЕ БЕШЕ СТЪПВАЛ В КАМЕНО? ЗАЩОТО ХОРА, КОИТО НЕ СА СЕ ПОСВЕНИЛИ ДА ПОТЪПКАТ ЧОВЕШКИТЕ ЗАКОНИ, КАТО НИЗАМОВ НАПРИМЕР, ЕДВА ЛИ БИХА СЕ ПРИТЕСНИЛИ ДА ПОСЕГНАТ И НА ПРИРОДАТА. ИЗВЕСТНО Е, ЧЕ НИКОГА В ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ, А НАЙ-МАЛКО СЕГА И ТУК, НЕ Е ИМАЛО БОГАТСТВО, СПЕЧЕЛЕНО ПО ПОЧТЕН НАЧИН. ЗАТОВА АЗ БИХ ПРЕДПОЧЕЛ КАМЕНО ДА СИ ОСТАНЕ ТАКОВА, КАКВОТО Е В КНИГАТА ТИ. САМО ЧЕ И ТОВА НЯМА КАК ДА СТАНЕ. ТА В ТОЗИ СМИСЪЛ ЗАЩО НА НАС КАТО НАРОД И ДЪРЖАВА ВСЕ НИ СЕ СЛУЧВА ИЛИ ДА БЪРЗАМЕ ДА ДОГОНВАМЕ ВРЕМЕТО И ДРУГИТЕ НА ВСЯКА ЦЕНА, ИЛИ ПЪК ДА ПРОПУСКАМЕ, ДА ПРОПИЛЯВАМЕ С ЛЕКА РЪКА ИСТОРИЧЕСКИЯ СИ ШАНС?
Вероятностите са две: ако не стъпи чужд крак в Камено, селцето ще умре; стъпи ли, ще живее, но нещо от него ще умре. Значи, трябва да се избира по-малката злина.
В нашите условия няма почтено богатство, както въобще няма такова по света. Низамов не зачита човешките закони, това е истина, но природата в и около Камено би трябвало да пази. Тя е голяма част от бонусите, които му предлага селцето. За посетителите тези бонуси ще бъдат атракция, а за него – пари. В този смисъл той няма да изневери на интереса си, а не от любов към природата.
Наистина, Камено няма да е същото, но ще е живо и с много от белезите на предишното Камено. Еволюция! Точно тя ни липсва в нашето развитие като народ и държава – наслагване на традиции, морал и материални придобивки. Характерно за нас е да сме похлупени от някого и да проспиваме векове, а като се пробудим, или ни пробудят, така се втурваме, най-често не в правилната посока, че съсипваме всичко и започваме отначало. После пак и пак, и пак…
Но това не е само наша национална черта, не може да не “уважим” заслугата на така наречените велики сили, които само ни употребяват, ограбват и захвърлят на следващата. Към нас никой няма трайни интереси, които да се припокриват с нашите национални интереси, а само трайни намерения да ни няма!
Такива са интересите и на съседите ни – да късат от земята и народа ни, а в помислите си отдавна са ни парцелирали помежду си. И ако “сляпата пъпка” най-после не пробие кората на тази наша орис, това непременно ще се случи. И ако тази “сляпа пъпка” не отвори очите на народа ни, за да заживее като общност с общи интереси и общо бъдеще за децата ни.
Но за тази цел първо трябва да поставим на заслуженото им място онези 5% канибали, които съсипват държавата ни и изтребват и прогонват нас от собствената ни родина, от собствения ни корен. Така мисля.
50. УЖАСНА Е ТАЗИ УЧАСТ, С КОЯТО СЕ УТЕШАВАМЕ – ПО-МАЛКОТО ЗЛО. ОБИКНОВЕНО СЛЕД ТОВА НЕ НИ ПОДМИНАВА И ПО-ГОЛЯМОТО… ЗАТОВА ИЗГЛЕЖДА ТРЯБВА ДА СЕ НАУЧИМ МНОГО ПО-ДОБРЕ ДА СЪЧЕТАВАМЕ ТЪРПЕНИЕТО СИ С МЪДРОСТТА. И ДА РАЗЧИТАМЕ НА ЕВОЛЮЦИЯ НАИСТИНА. АМА ТЯ ВКЛЮЧВА И „КАНИБАЛИТЕ”… КОЛКО ЛИ ВРЕМЕ ЩЕ ИМ ТРЯБВА! „НАРОДЪТ”, УВИ, Е БЕЗПОМОЩЕН, АКО НЯМА КОЙ ДА ГО ПОВЕДЕ. А ВОДАЧИТЕ МУ ДНЕС СА „МЕНТЕ”. ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА, ДОКОЛКОТО Е ОЦЕЛЯЛА, КУПЕНА, БЕЗ НИКАКЪВ МОРАЛ И СЪВЕСТ. ТОГАВА? ПАК ВСЕКИ САМ ЗА СЕБЕ СИ, КАКТО ВИНАГИ, ТАКА ЛИ?
Да, ужасна и горчива участ – да избираш по-малкото зло, когато нямаш друг избор. Виждал ли си дете, което бият банда хулигани, как се свива на кравай и пази главата си. Така сме изглеждали и ние през последните 500-600 години! А се самообвиняваме и самообвиняваме до мазохизъм. Не е ли време най-после да обвиним истинските виновници, да се изправим, да плюем в лицата им и да им заявим гордо, че въпреки всичко оцеляхме и ще пребъдем.
А едва ли някой от тях би оцелял с нашата участ, камо ли да пребъде.
Приемам мъдростта към търпението, които ще ни отведат и към пътя на еволюцията. Но тя, казваш, включва и “канибалите” и добавяш: колко ли време ще им трябва? На тях ще им трябва цялото време, ала ние не бива да им даваме нито секунда повече. Само в това бих оправдал революцията както скалпела на талантливия хирург.
И как няма да е безпомощен народа ни, когато са го ритали повален на кравай столетия, а когато се е надигал в отчаяните си усилия, отново е повалян и отново смазван. А днес – смазан и от своите! Боже, колко са свои менте водачи и интелигенция без морал и съвест, купени, продавани и препродавани на изток и запад, на север и юг!..
Тогава? Дано този път осъзнаем, че тръстиките оцеляват и в най-свирепата буря, защото се крепят една друга и всички заедно, докато падат могъщи дъбове и буки.
51. НИЕ С ТЕБ ОЧЕВИДНО МИСЛИМ ПО ЕДИН И СЪЩ НАЧИН, НО КОГО ПРЕДСТАВЛЯВАМЕ? ЧОВЕК МОЖЕ, С БОЖИЯТА ПОМОЩ, САМО СЕБЕ СИ ДА ПРОМЕНЯ И УСЪВЪРШЕНСТВА. СВЕТЪТ СИ Е ТАКЪВ, КАКЪВТО Е, И НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГО НАПРАВИ ПО-РАЗЛИЧЕН. ПЪТЯТ КЪМ ДОБРОТО В СВЕТА Е ПЪТЯТ КЪМ ДОБРОТО У ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧОВЕК. ДАЛЕЧ ПО-ЛЕСНО И ПО-ИЗКУСИТЕЛНО Е ОБАЧЕ ДА СЕ ВЪЗМУЩАВАМЕ ОТ ТОЗИ ИЛИ ОНЗИ, ДА ИСКАМЕ, ДА ОЧАКВАМЕ ОТ ДРУГИТЕ ТОВА ИЛИ ОНОВА. ИЛИ ДА ГИ МРАЗИМ. НО КАК ДА СИ ДОБЪР И ПОЧТЕН В ЕДИН РАЗВРАТЕН И ЛОШ СВЯТ? МОЖЕ БИ, АКО СЛЕДВАШ НЕЧИЙ ДОБЪР ПРИМЕР. ТИ ВИЖДАШ ЛИ ТАКИВА ПРИМЕРИ КЪДЕТО И ДА Е ОКОЛО СЕБЕ СИ ДНЕС?
Да, усещам и откривам единомислие по много въпроси, дано то е добре за работата ни, защото в личен план съм доволен. Безспорно представляваме само себе си и само себе си можем да променяме до известна степен и да се усъвършенстваме.
Светът обаче наистина е такъв, какъвто е, и никой не може да го промени. Така мисли и писателят Антонов в “Ден седми”: Древногръцка трагикомедия с нови персонажи и декори – толкова може да прибави към Сътворението подобието Божие, човекът. Защото да прибави главното – собственото си усъвършенстване и промяната си към добро – е много по-трудно и дори недоходно. Нали докато ти се усъвършенстваш и променяш към добро, съседът ти през това време ще краде, ще лъже и ще натрупа богатство, което ще му даде възможност да променя към по-лошо другите – с личния си пример и благосъстояние. Тази е простичката истина.
Тя, обаче, си иска подходящите хора, не е за всеки.
Тук вмъквам една моя епиграма, не знам защо.
„Божи свят от дяволи предрешен
е светът ни днешен.”
И е много трудно да си добър и почтен в един развратен и лош свят.
Друг мой герой от “Ден Седми”, старият Трапатони казва: “Хората правят света лош, а след това се оплакват от него!” Прав е.
За да останеш добър и почтен трябва да си роден такъв. По-нататък, разбира се, е хубаво да те поведе и нечий добър пример. Имал съм късмет да срещна и стигна през живота си двама-трима такива човеци. Но моят пръв и основен пример бе дядо ми – добър, трудолюбив и честен, и отговорен до невероятност.
Помня го как отдъхваше от непосилен труд направо в орницата до плуга под жарещото слънце, което превръщаше потта по ризата му в зрънца сол. Дишаше, а зрънцата сол се отърколваха по ризата му и черната орница побеляваше около него. Така работеше, за да отгледа мен и сестра ми, поел своята отговорност и отговорността на убития си син към нас. Не попречи на никого, не открадна нищо, не обиди никого. Издъхна в неделя, в празничния Ден Седми, за да не попречи и със смъртта си.
Той, дядо ми, бе моят пример.
52. ВСЯКО ВРЕМЕ И ВСЯКО ПОКОЛЕНИЕ СИ ИМА СВОИТЕ ГЕРОИ И СВОИТЕ ПРИМЕРИ, КОИТО ВСЕ НЯКАК СЕ ДОПЪЛВАТ, НО И ПАК ТАКА ВЗАИМНО СЕ ОТРИЧАТ. ТОВА СИГУРНО Е И ЗА ДОБРО, И ЗА ЛОШО. КОЕ Е ДОБРОТО И КОЕ ЛОШОТО СПОРЕД ТЕБЕ? И КАК МОЖЕМ ДА ГИ ОТЛИЧИМ?
Хайде, хайде, знаеш моето мнение за времето и поколенията! Времето го правят хората, а те през хилядолетното си развитие не са придобили никакъв нов орган, никакво ново сетиво. За какви нови герои на всяко време и всяко поколение да говорим. Та те са едни и същи: Добри и Лоши!
Добри винаги са били тези, които са живели и работили за добруването на човечеството, а Лоши са били тези, които са живели и работили само за собственото си добруване за сметка на човечеството.
Не е много сложно, усложняваме го ние, опиянени от витиевати мисли и чувства, с които така се оплитаме, че не можем да разпознаем Доброто от Злото, които са пред нас от векове. А може би някому е нужно да е така?
Знаеш ли, дъщеря ми завърши философския факултет на СУ, та имах възможност да надникна в дебелите й книги и съчинения на световни философи. И не знам прав ли съм, но й казах: “Според мен, философията е наука за сложно и неразбираемо обяснение на прости неща”.
И досега мисля така: Сложното обяснение е сигурен белег за незнание и неумение!
Ето, така можем да отличим доброто от злото – простичко.
53. ТАКА, ТАКА, НО НЯМА ЧОВЕК, КОЙТО ДА Е САМО ДОБЪР ИЛИ САМО ЛОШ, НАЛИ? ВИЖ, ЗА ФИЛОСОФИЯТА СЪМ СКЛОНЕН ДА СЕ СЪГЛАСЯ, ТЯ СЪЩО СЕ ПРАВИ ОТ ХОРА…
Така е, няма само добри и само лоши хора. Въпросът е кое преобладава, на кое човекът дава предимство в начина си на живот и изявите си. Но и това крие много изненади, кога добри, кога лоши. Нерядко добри хора ни шокират с крайно лоши постъпки, дори убийства, стигнали някакъв свой катарзис в сляпа секунда на своя живот.
Случва се и обратното, лоши хора да сторят нещо добро. Но то е рядко и винаги буди съмнение за някаква корист.
Та… човекът никога не е 100% предвидим, дори за самия себе си. После сам му е трудно да повярва, че в този миг е бил той и той е извършил това. А бе – човек!..
Навремето бях написал разказ, в който ставаше дума за един “редовен” човек, както го нарекох – всичкото му бе редовно: това работата, това отношенията му с близки и съседи, това грижите му, това да помогне на всеки, това уважението, особено на жена си. Но изведнъж става невероятно опак, груб, скандалджия и най-вече с жена си. Чудят се всички, маят се, жена му покрусена, а той – от зъл по-зъл! Питат го – мълчи мрачно, съветват го – става още по-зъл.
Един ден внезапно умира. Жена му се досеща, че злините му са били нарочни – тя по-леко да понесе смъртта му!
Та и това се случва. Човек – иди го разбери. А философията е за философите, но и те са хора, вярно е. Преди време срещнах един философ, добър човек, който бе чел някои от моите книги, и ми призна, че му харесала тази, която го натъжила и разсмяла. Животът и човекът били такива, каза – ще те натъжат и ще те разсмеят.
Живот.
54. ЖИВОТ, ЧОВЕК – ТО И НИЕ С ТЕБЕ ЗА ТОВА МЪДРУВАМЕ. КАКВО ДРУГО ДА НАПРАВИМ? „ДЕ ДА ИМАХ АМБИЦИОЗНОСТТА НА БЕЗДАРНИЦИТЕ”, КАЗВАШ ТИ В ЕДНО ИНТЕРВЮ. ПОЧТИ СЪЩОТО ВЪЗМУЩАВА И ДЖОН ОТ „КОРЕНИ И КЪЛНОВЕ” – „ЕТО, ТОВА НЯМАТЕ ВИЕ, ПРЕДПРИЕМЧИВОСТ И АМБИЦИЯ ДА СЕ ОТКРИЕТЕ НА СВЕТА! СТОИТЕ СИ ТУК, НА БАЛКАНИТЕ, КАТО БИСЕР В МИДЕНА ЧЕРУПКА”… ДАЛИ ТОЧНО В ТОВА НЕ Е СИЛАТА НИ ОБАЧЕ. „ДА УНИЩОЖИШ ИДЕАЛА ИМА САМО ЕДНО СРЕДСТВО: ДА МУ ДАДЕШ ДА СЕ ОСЪЩЕСТВИ” – ПИШЕ ДАЛЧЕВ. Е, ДНЕС ВЗЕХМЕ ДА СЕ ОСЪЩЕСТВЯВАМЕ И КАКВО?…
Че мъдруваме, не ме учудва, какво друго да правим. Пък и нали някои приятели ме нарекоха мъдрецът от Меричлери. /Зевзеци./ Само че, нали знаеш: Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват! А аз добавям: Напрестъпничат, Набогатяват, Накорумпират, Наяждат, та… дори изяждат себеподобните си.
За амбициозността също съм съгласен. Тя, в повечето случаи, е белег на нисък интелектуален ръст, както Наполеоновия синдром на ниските хора. И Джон от “Корени и кълнове” е прав, такива сме. А Далчев и да не иска, пак е прав – дарбата не му е дала алтернатива, горкият!
Обаче… да сме взели да се ОСЪЩЕСТВЯВАМЕ, Бога ми, това е по-невероятно отколкото днес да сме България на Симеон Велики. Ами че днес сме си България на Симеон Безлики, какво ти осъществяване. Толкова безлики сме, че след столетия няма да ни открият и в разкопките дори.
Този твой въпрос бе подвеждащ – забранени са вече и във въпросниците за любител-шофьори..!
Ха, отговори му ти!
55. ВЪПРОСЪТ Е И ПОДВЕЖДАЩ, НО ТИ ГО ВЗЕМАШ НА СЕРИОЗНО. ДОБРЕ, СЪС СЕРИОЗНИТЕ НЕЩА ШЕГА НЕ БИВА. АМИ КАТО НЕ МОЖЕМ ДА ПРОМЕНИМ СВЕТА, ЩЕМ – НЕ ЩЕМ, ПРИЕМАМЕ ГО КЪДЕ НАШЕГА, КЪДЕ НЕ ТОЛКОВА. НЕ Е ТВЪРДЕ ПРИЯТНО, НО МАЙ ЩЕ ТРЯБВА ДА СВИКНЕМ, ЧЕ НИ Е ОТРЕДЕНО ДА СМЕ ОТ „ИЗЯДЕНИТЕ”. ДАНО ТОВА ПОНЕ ДА Е ОТ ПОЛЗА ЗА НЯКОЙ ДРУГ. ИЛИ ТИ ПРЕДПОЧИТАШ СВОЯТА „КРЪГОВА ОТБРАНА”? ТОВА СЪЩО Е НАЧИН НА ЖИВОТ, РАЗБИРА СЕ, НА ИЗБОР… КОЙТО, ЕСТЕСТВЕНО, КАТО ВСИЧКО ОСТАНАЛО НЕ БИВА ДА СЕ АБСОЛЮТИЗИРА ОТ НИКОГО.
Не можем да променим света, това са се опитвали да сторят поколения преди нас, но не са успели. И то къде по-умни и талантливи. Това ни дава възможност да се примирим и да си измием ръцете като един Пилат не знам кой си. Пък и да знам, каква полза!
Не мога обаче да се примиря с мисълта, че ще сме изядени. Тези, всеядните, не могат да преглътнат залък с размера на нашите залъци – те не са за тях.
Да, предпочитам моята “кръгова отбрана” и не я абсолютизирам, но знам, че е необходима както бетонните стъпки в блатен терен, върху които могат да се издигнат пилоните на спасителен мост над блатното време.
Надявам се да е така и тази надежда ме крепи. Дори да съм наивник, вярвам в нея.
Дори я препоръчвам на моите събратя.
56. ПОЛЗАТА Е В ТОВА, ЧОВЕК ДА ПРОУМЕЕ НЕ САМО НА ДУМИ, ЧЕ СВЕТЪТ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРОМЕНИ. ДОРИ ОТ ОНЕЗИ „ПО-УМНИТЕ И ТАЛАНТЛИВИТЕ” – ДРУГ ВЪПРОС Е ДАЛИ ТЕ НАИСТИНА СА БИЛИ ТАКИВА. И ДА МОЖЕ ДА СЕ ПРИМИРИ. НА ВРЕМЕТО В ГИМНАЗИЯТА СЕ УЧЕШЕ ЕДНА ДРАМА ОТ ОРЛИН ВАСИЛЕВ –„ТРЕВОГА”. И В НЕЯ ГЕРОЯТ – ЗАПАСЕН ПОЛКОВНИК, СЕ БЕШЕ ОГРАДИЛ С БЕТОННИ СТЕНИ В СВОЯ ЧИФЛИК И СПОКОЙНО СИ ОТГЛЕЖДАШЕ ЗАЙЦИ. НО И БЕТОНЪТ НЕ ГО СПАСИ ОТ СВЕТОВНОТО ЗЛО. ДАЛЕЧ СЪМ ОТ МИСЪЛТА ЗА НЯКАКЪВ ДИРЕКТЕН ПАРАЛЕЛ, САМО СПОДЕЛЯМ. И ДАЖЕ МЕ РАДВА ТВОЕТО УСТОЯВАНЕ. РЯДКОСТ Е ДОБЪР ЧОВЕК В ТОЗИ СВЯТ ДА Е НАЯСНО СЪС СЕБЕ СИ! АМИ ДА МИНЕМ КЪМ ЕПИГРАМИТЕ ТОГАВА. ОТКОГА ГИ ПИШЕШ? КАК ЗАПОЧНА? ОТ КОГО СИ СЕ УЧИЛ?
Устояването!
Струва ми се, че то у мен е даденост, природа. Цял живот съм устоявал, без да се ограждам с бетонни стени. За мен бетонната “стъпка” не е ограда, а здрава основа, на която, ако не пилон на бъдещ мост, а само един човек стъпи, струвало си е да я отливам в блатото. Ей такъв чешит съм.
Ако това е да съм наясно със себе си, здраве му кажи.
Виж, дали съм добър човек, не знам. Но че не всичко в мене е добро, това го знам. Спомняш си от “Непомерното”:
„Кого да виниш – човеци, за какво да ги виниш…”
И аз съм от тях, от човеците.
Така, сега за епиграмите. Пиша ги, както сам казвам, в “междучасията”, сиреч, когато не пиша разкази, повести, романи и разни други дреболии. А когато нямам време да ги напиша, отнесен от нещо друго, драсвам две-три думи и ги оставям да си чакат времето. Така е от 10-15 години. В книжката съм подбрал част от написаните. И се изненадах от успеха, който пожънаха сред читателите. Често ми благодарят, че съм ги издал в този джобен формат, та могат да си ги носят и по път, и да си ги четат насаме или с приятели в компания. И то по няколко пъти.
В част от отзивите за тях разбрах, че те били трудна лапидарна социална критика. Не знаех това. Ако го знаех, нямаше да ги пиша. Та те даже не били лек и весел жанр, а искали майсторство, за да кажеш с малко думи големи обобщения. Кой да ти го е знаел! Ама на – получило се.
И още едно нещо не знам – от кого съм се учил. Чел съм епиграми, разбира се, но да седна да се уча – не. Чел съм си ги ей така. И си ги пиша ей така, пък да става каквото ще…
57. А ЩЕ ПРОДЪЛЖИШ ЛИ?
Ако има “междучасия” – да. Те, епиграмите, ми действат като отмора. Пък и лесно се пишат – два-три реда и… готово. Хем бързо, хем икономично, хем за лакардия.
58. ДА НЕ БИ ДА ИСКАШ ДА КАЖЕШ, ЧЕ НЕ ГЛЕДАШ СЕРИОЗНО НА ТЯХ?
Няма такова нещо, от опит знам, че кратките форми са най-трудни, но най-точни и ефикасни. Някъде дори сравнявам епиграмата със снайперски изстрел – поразява точно когото и каквото трябва, без до причинява щети на околните. Така че няма да изпадна в положението на онзи чичко, който като си купил будилник поискал да му подарят и един малък ръчен часовник – за алъш-вериша!.. Нали е малък, нищо не струва, мислел чичкото.
Освен всичко останало, професията ме е научила, че няма малки манипулации – всички са отговорни за здравето на човека. А нали ние се опитваме да оздравим човека с всички форми, прости ни Господи, за самочувствието и наивността, но нали и те са Твой дар за простосмъртните – носим си ги. Човеци…
Та, в този стил на самочувствие, признавам силата на епиграмата, стига да е силна и умна, признавам и че ми се отдават с лекота и си ги пиша с удоволствие именно в “междучасията”. Моля се пак Господ да ми прости! А ти да не го приемеш като самохвалство – отдавна ми е минало времето за подобни хлапашки изсилвания.
59. “САМОЧУВСТВИЕТО Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЗА АРТИСТА” – ЗАПОМНИЛ СЪМ ТЕЗИ ДУМИ НА ГЕОРГИ ЧЕРКЕЛОВ ОТ ЕДНО ИНТЕРВЮ. А ЗАЩО НЕ И ЗА ПИСАТЕЛЯ? ИМА ЛИ РАЗЛИКА МЕЖДУ АМБИЦИИ И САМОЧУВСТВИЕ? ПРЕЧАТ ЛИ ИЛИ ПОМАГАТ ТЕ В ИЗКУСТВОТО ВЪОБЩЕ? А НА ТЕБЕ ЛИЧНО – И В ПРОФЕСИЯТА, И В ПИСАНЕТО?
Вярно е, самочувствието е задължително и за писателя, без него не би постигнал нищо значително. Но, както във всичко, и тук е важна мярката: ако е малко, ще е малък и резултатът, но ако е прекалено голямо – ще се стигне до гротескно разминаване, последвано от присмех.
При мен е малко странно това самочувствие – викам го само когато съм над белия лист, но сред обществото хич го няма! И със сто гласа да го викам, не идва и не идва. Ако се случи да ти дам дискетите с моите срещи, сам ще се увериш колко съм непохватен, смутен и дори неприятен в подобни моменти. Гони ме страхотна агорафобия. Толкова е неприятна, че и аз съм неприятен дори за самия себе си.
Разлика между амбиции и самочувствие има. Преди години млад човек ме попита колко разкази съм написал. Около стотина, отговорих. Само сто за толкова години! – изненада се той и добави: – Аз, ако река, мога за един ден да напиша двайсет! Казах, че завиждам на плодовитите му амбиции и самочувствие. Но не поясних, че у него и подобните му това самочувствие е измамно, лъжливо и им остават само амбициите. А само с тях се стига до разочарование и обвинения към всички, но не и към себе си. Така че амбициите са за всички, а самочувствието, истинското, иска резултат и то не какъв да е.
От всичко това следва, че и пречат, и помагат. Зависи дали са истински, дали са намерили вярната мярка и доколко са реализирани. Но всичко това го казват читателите и… някои критици.
На мен лично самочувствието ми помага, то мобилизира и предизвиква така наречения “феномен на очаквания резултат”! Когато то вдигне “летвата”, никога не ме е подвеждало. А тази “летва” се стремя да я поставя още с първото изречение, изречение камертон.
Така е при писането, а в професията знам, че не знам всичко, нещо повече – не знам много, за да не кажа като мъдреца: “Аз знам, че нищо не знам…”
Останалото нямам право да го кажа, защото има много хора, които знаят много повече от мене. Безкрайно вярна е мисълта: Човек се учи цял живот и умира ненаучен.
Такъв ще съм и аз.
60. СПОМЕНАВАШ ЗА РАЗКАЗИТЕ СИ. СИГУРНО Е ТРУДНА РАБОТА ДА СЕ ИЗДИРЯТ И ПРОЧЕТАТ. НЕ СИ ЛИ МИСЛИЛ ДА ГИ СЪБЕРЕШ В ЕДНА БЪДЕЩА КНИГА САМО С РАЗКАЗИ?
Да-а, с този въпрос за разказите ме подсещаш да си призная две мои слабости. Първо – немарливост. Второ – мързел. И веднага обяснявам: опазил съм много малко мои публикувани разкази, а оригинали /ръкописи/ нямам.
Защо ли? Вероятно не съм мислил, че правя нещо, което заслужава да се съхрани. Освен това поизгорих и доста от ръкописите си в критичните десетина години, за които вече говорихме.
А мързелът си го имам и днес – напиша ли нещо, коригирам ли го до състояние, което напълно ме задоволява, страшно много ме мързи да го размножавам във втори и трети екземпляр. И понеже пиша без индиго /по онова време!/, това се превръща в едва ли не сизифовски труд.
Така че дори не ми се мисли да издирвам течения на вестници и алманаси, камо ли да подбирам и подготвям книга с разкази.
Ако някой някога от моите близки реши да се прежали, би могъл да събере не само тях, но и фейлетони и есета, които и днес звучат актуално, доколкото си ги спомням. Това е положението – отчайващо. Но тази е истината, за съжаление.
61. ОПИТАЙ СЕ ТОГАВА ДА ПРИПОМНИШ ПОНЕ ЗАГЛАВИЯТА НА ТЕЗИ ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ, В КОИТО СИ ПЕЧАТАЛ. И ГОДИНИТЕ… ВПРОЧЕМ, „МЪРЗЕЛЪТ” И „АУТОДАФЕ”-ТО, ЗА КОИТО ГОВОРИШ, МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖАТ И ЗА ДОБРО. АКО ТЕ МОТИВИРАТ ДА НАПИШЕШ НОВИ РАЗКАЗИ И ТО ПОНЕ НА НИВОТО НА „САГА ЗА МОЕТО ОБГОРЕНО ЦИГАРЕ” ИЛИ „ТОЗИ СЛАДЪК ПРИВКУС НА ГОРЧИВ ПЕЛИН“, КОИТО ПРОЧЕТОХ В „ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ”. КАКВА Е ТЯХНАТА ИСТОРИЯ И ПЕЧАТАНИ ЛИ СА ДРУГАДЕ?
Опитвам се най-добросъвестно да си припомня периодичните издания, в които съм печатал през изминалите години.
Вестници: “Димитровградска правда”, “Ориент експрес”, “Хасковска трибуна”, “Шипка” – Хасково, “Септември” – Стара Загора, “Пулс”. За други не се сещам. А, и “Отечествен глас” – Пловдив.
Алманаси и други литературни издания: “Кръгозор”, “Юг”, “Участие”, “Утро над Тракия”, “Тракия” и… комай, тези са.
Годините: От около 1965-та досега.
Виждаш – дълга и тъмна история!
Писал съм и след мързела и “аутодафето” разкази – кои добри, кои недотам – и доста от тях са печатани в горните периодични издания, но не всички. Четени са и по Радио Стара Загора.
Питаш ме каква е историята на “Сагата…” и “Този сладък привкус…”?
Сагата се роди в същия този ден, когато наистина си дялках цигаре на един Средногорски склон. Останалото, другите персонажи и случки в него, са измислици – фантазии на настроението под рехавото облаче.
Виж, “Сладкия привкус…” е до голяма степен автобиографичен, сглобен от различни случки в различни времена, всички внесени в днешния ден и се оказаха на мястото си и във времето си. Господи, колко е непроменяем този променлив свят!
Мисля, че само “Сладкият привкус…” е печатан в един димитровградски вестник. Вероятно съм забравил доста неща, годините са много, а и записки не си водя, така че моля да ме извиниш за непълната информация. Но толкова мога.
62. МАЙ КАЗАХМЕ НЕЩО ЗА СЪВРЕМЕННОТО КНИГОИЗДАВАНЕ И КНИГОРАЗПРОСТРАНЕНИЕ, НО ДА СЕ ИЗЯСНИМ. ТО Е НЕОБХОДИМА ЧАСТ ОТ ТВОЯ ЗАНАЯТ, ПЪК И ЗАГОВОРИХМЕ ЗА НОВА КНИГА С РАЗКАЗИ. КАК РАЗБИРАШ, ЧЕ ЕДИН РЪКОПИС ВЕЧЕ Е ГОТОВ ЗА ПЕЧАТ? ЛЕСНО ЛИ СЕ „РАЗДЕЛЯШ” С НЕГО, ЗАЩОТО ОТПЕЧАТАНА, ТВОЯТА КНИГА ВЕЧЕ ПРИНАДЛЕЖИ ПОВЕЧЕ НА ЧИТАТЕЛИТЕ, ДОКОЛКОТО ОЩЕ ГИ ИМА, ОТКОЛКОТО НА АВТОРА. В ТОВА ИМА И РИСК, И НАДЕЖДА… А ДНЕС ВЕЧЕ ИЗДАТЕЛСКИТЕ, А ОТТАМ И ЧИТАТЕЛСКИТЕ КРИТЕРИИ СА ПРОМЕНЕНИ ЗА СМЕТКА НА ХУДОЖЕСТВЕНОТО, КОЕТО ЧЕСТО ОТСТЪПВА НЕ ТОЛКОВА НА ИДЕОЛОГИЯТА, НО МНОГО ПОВЕЧЕ НА ПАЗАРА. А И ПОЛИТИЧЕСКАТА КОНЮНКТУРА СЪЩО ПРОДЪЛЖАВА ДА ВЛИЯЕ, МАКАР И С ДРУГИ НАЧИНИ И СРЕДСТВА… С ЕДНА ДУМА, ЛЕСНО ЛИ Е ДА СИ ПИСАТЕЛ, КОЙТО ИСКА ДА ПИШЕ ПО СЪВЕСТ?
Книгоиздаването и книгоразпространението са необходими части на занаята. Без тях е все едно да имаш кладенец в двора си, а да нямаш нито помпа, нито чекрък, нито тръбопровод, чрез които водата му да стигне до всяко кътче на градината ти. Ще си го гледаш този кладенец и най-много на ръка да изтеглиш една кофичка, за да се напиеш ти, но всичко около тебе ще съхне.
Как разбирам, че един ръкопис е готов за печат?
Имам си един много простичък метод. Състои се в следното: Ако прочета ръкописа открай докрай с интерес за втори или трети път, без да прескачам абзаци и страници или без да добавям нови, значи е готов. Сигурен метод е. Защото ако на мен не ми е интересно да го чета, няма да е интересно и на читателя.
Стигна ли до този момент, вече лесно се разделям с него. Знам, че той вече не е за мене, а за читателите. Разбира се, срещам се с него след време и тези срещи са приятни, защото разбирам, че моят ръкопис /книгата ми/ са интересни и на читателите. В тези срещи наистина има риск, както и надежди. Но аз рискът го виждам повече в това да повярвам на преднамерени или глупави хвалебствия. Защото според мен по-страшно от умен враг е глупав приятел или доброжелател!
Знам, че днес читателските критерии в по-голямата си част са деформирани. И то умишлено за нечия изгода или за “светата печалба”, но това не ме интересува. Пиша за човеците със стойностни критерии за литература и морал. Не ме интересуват и никакви издателски и политически конюнктурки. Те са институции, а институциите могат да управляват читателската аудитория чрез писателя, но не и него самия. Така мисля.
За мен не е лесно, а естествено и единствено възможно да пиша по съвест, дори когато съм се заблуждавал. И мисля, че други писатели няма, другите са “сергиджии” на пазара на приматите. Там няма да ме намериш, колкото и дебели “пачки” да ми предлагат. Е, никой не е и хукнал да ми ги предлага.
63. ОПИТАЙ СЕ ОБАЧЕ ПАК ДА НАПРАВИШ ЕДНО, МАКАР И БЕГЛО, СРАВНЕНИЕ МЕЖДУ КНИГОИЗДАВАНЕТО И КНИГОРАЗПРОСТРАНЕНИЕТО СЕГА И В БЛИЗКОТО МИНАЛО. ОТ ТВОЯТА ГЛЕДНА ТОЧКА, РАЗБИРА СЕ. ТИ ИМАШ ВПЕЧАТЛЕНИЯ И ОТ ДВЕТЕ.
Преди няколко въпроса вече говорихме за книгоиздаването преди. С всичките условности и всичките му проблеми до шуробаджанащини и сделки “танто за тунто”, а и идеологическа цензура, тогава книгоиздаването бе една стройна система, в която излизаше доста брак, но излизаха и талантливи книги, стойностни, с човешки морал и българщина в най-добрия смисъл. Те формираха една здрава и здравословна ценностна система, която личеше и зад “боята” дори – който можеше да погледне през нея!
А книгоразпространението бе перфектно. За него не мога да добавя нищо повече.
Какви са впечатленията ми за книгоиздаването и книгоразпространението сега? Пазар в сметище. В него най-високо крещят долнопробни пасквили, шарении и воня от всички страни. Те затрупват и малкото истинска литература, носителка на българщина и човещина, за да не стигне до читателите си. Защото книгоразпространение в истински смисъл няма. Това е предоставено на автора. Издателствата почти не се интересуват от това. А държавата е абдикирала от духа и духовното в своя народ. Трагично!
Малкото истински български автори приличат на съвременни Диогеновци, на които не им дават и фенер, а кофа без дъно, с която да носят вода на жадните.
Това е моето впечатление и мнение. Няма по-жестока цензура от икономическата. Идеологическата ряпа да яде!..
64. И ВСЕ ПАК ЩЕ СЕ СЪГЛАСИШ, ЧЕ ВЕЧЕ СЕ ИЗДАВАТ И КНИГИ, ЗА КОИТО ПРЕДИ НЕ МОЖЕШЕ ДА СЕ МЕЧТАЕ. КАЧЕСТВОТО ИМ КАТО ПОЛИГРАФИЯ СЪЩО Е ПО-ДОБРО. ДА НЕ БЕШЕ СКЪПОТИЯТА И БЕДНОСТТА, ИСТИНСКИЯТ ЦЕНИТЕЛ МОЖЕ ДА ПОЛУЧИ ВСИЧКО, КОЕТО БИ ИСКАЛ ДА ПРОЧЕТЕ. ПИСАТЕЛЯТ МОЖЕ ДА ИЗДАДЕ ВСИЧКО. ЗАРАДИ ЛИПСАТА НА ПАРИ ОБАЧЕ ТОВА СТАВА ВСЕ ПО-НЕВЪЗМОЖНО. НЯКОЙ СЯКАШ ОТНОВО ИСКА ДА СЛОЖИ РЪКА И ВЪРХУ ЛИТЕРАТУРАТА, ДА МОЖЕ ДА Я МАНИПУЛИРА В СВОЙ ИНТЕРЕС, ДА ЗАДУШИ ИСТИНАТА, СВОБОДАТА НА СЪВЕСТТА, ДА ПОСТАВИ ОКОВИ НА ДУХА. КАТО ЗНАЕШ КАКВО ТИ Е СТРУВАЛО ДА УСТОЯВАШ НА ВСИЧКО ТОВА, ВИЖДАШ ЛИ НЯКОЙ ОТ СВОИТЕ БЛИЗКИ И ПОЗНАТИ, КОЙТО БИ ТРЪГНАЛ ПО ТОЗИ ПЪТ И БИ ГО ИЗВЪРВЯЛ ДОКРАЙ. ПЪК И ТИ БИ ЛИ МУ ПОЖЕЛАЛ ТАКАВА УЧАСТ?
Започвам отзад напред: Участта не се пожелава и насърчава, човек се ражда с нея и за нея. И ако има някой от моите близки с такава участ, бих го насърчил. Струва си за самия него и за читателите му, независимо от трудностите, през които ще върви.
Съгласен съм: Сега книгоиздаването преживява бум, оформлението – също, хем добро, хем с търговска опаковка, която тегли окото. Но това го има и в другите витрини, само че няма кой да купува. Четящите са бедни, богатите не са четящи. Какво му е хубавото тогава! Става литература за витрина, за изложба и за годишни конкурси. Но това е опаковката й, докато разума в нея и душата й тлеят и умират недокоснати от човешки сърца и души. Т.е. правиш нещо за… нищо, за никого.
А за този, за който говориш, че иска да сложи ръка на духовността и съвестта, отдавна не и с к а, той вече е сложил ръка на тях и не само ги задушава, но и ги развращава – за по-сигурно, че от тях няма да стане нито духовност, нито съвест повече.
Но на мен именно това ми допада – да преодолявам силен и богат съперник. Не ме блазни да стоя героично с нож в ръката над умряло куче, както се юрнаха върху него не един и двама, а се правят, че не виждат злините, които минават с композиции днес зад гърба им. И тези са все едни и същи откакто имам лична памет за тях: партизани на 10 септември, и демократи на 11 ноември! Помните онзи стих, нали:
“Нищо ново в настоящето
и нищо старо в древността.”
Вярно, голямо книгоиздаване, но и голяма графомания. Някога някъде прочетох, че от множеството също имало полза, защото служело за тор, върху която ще израснат двама-трима големи.
Не съм сигурен в това, защото имаме периоди в нашата история, когато пишещите са били единици, а са останали големи ЕДИНИЦИ и до днес.
Нали затова големият Емилиян Станев повтаряше пред младите фразата: “Абе, ако се е пърчило, че се кози, не се ли е пърчило, не чакайте от него приплод!”
Нямам какво да добавя.
65. ТАКА Е, ДАРБАТА НЕ СЕ ПРИДОБИВА. НО И НЯМА КАК ДА БЪДЕ СКРИТА. ЗАТОВА ЦЯЛ СВЯТ Е ПРОТИВ НЕЯ – ПАРТИЗАНИ, ДЕМОКРАТИ, НЕ Е ЛЕСНО ДА УСТОИШ. НЕ ТОЛКОВА СРЕЩУ СИЛАТА, КОЛКОТО СРЕЩУ ИЗКУШЕНИЯТА. ФАУСТОВСКОТО СЪЩО Е ЗАЛОЖЕНО У НАС. ТИ ИМАЛ ЛИ СИ СВОИТЕ ИЗКУШЕНИЯ? И КАКВО МИСЛИШ ЗА ОНЕЗИ, КОИТО ИМ СЕ ПОДДАВАТ – ПАРИ, ВЛАСТ, СЛАВА, АЛКОХОЛЪТ ДОРИ ИЛИ СТРЕМЕЖЪТ ДА СИ „ОТ ПОЛЗА” ЗА САМИЯ СЕБЕ СИ ИЛИ ЗА СВОИТЕ ДЕЦА. ВСИЧКО ТОВА НЕ Е ЗА ПОДЦЕНЯВАНЕ, КОЛКОТО И В КРАЙНА СМЕТКА ДА СЕ ОКАЗВА ИЗМАМА. НО ДОТОГАВА ТИ СЕ СТРУВА, ЧЕ ЕДВА ЛИ НЕ СВЕТЪТ Е В КРАКАТА ТИ…
Наистина против дарбата воюват всички. Може би едничкото, което обединява различните партийни котерии е войната им против ДАРБАТА. Тогава разногласията им остават на заден план, общата им задача е да се ликвидира всяка дарба, която би показала тяхното бездарие.
Именно тогава, след силата, те вдигат на всеоръжие изкушенията. На тях по-трудно се устоява.
Дали Господ чрез моя характер ме е опазвал, не знам, но не съм имал кой знае какви изкушения за преодоляване. Отказвайки да приема работа в Димитровград и Хасково в редакции на вестници и списания /като “Юг” например/ със сигурност съм избягнал и по-големи изкушения. Само един единствен път ми бе предложено заговорнически /мръсничко/ да заема мястото на човек, с който началството не се долюбваше. Отказах и… напуснах. Обстановката изведнъж ми се стори нечистоплътна.
А какво мисля за тези, които се поддават на съблазънта на пари, власт, слава и пр.? Мисля, че това са хора, с които не бих тръгнал на път, нито на битка, нито на празник – ще те предадат! Мнозина го доказват през последните наши демократични години, доказваха го и преди, но днес са особено нагли и безочливи – като разните им Цоневци, стигнали до върхушката /мафията/ на ДПС, а и не само те, и не само в тази върхушка.
Иначе, в моята дълбока провинция на Провинцията нищо не можеше да ме съблазни и постави на изпитание. С труд, и то не само един, с тежък и неприятен труд, успявахме със съпругата ми да посрещаме нуждите си и тези на децата ни и сега сме доволни от себе си. Доволни сме и от децата си и от внуците си – всички трудолюбиви, ученолюбиви и дори талантливи. Да ги пази Бог здрави и щастливи в по-добри времена!
Съблазните наистина, особено в името на децата, не са за подценяване, колкото и да се оказват в крайна сметка измамни. За някои те са цел, към която вървят с всякакви средства. Ако си от властитутките и славолюбките, няма спасение – ще им се поддадеш. Е, ще дойде и времето за разочарования и преоценка на ценностите, но това няма да свърши работа на следващите, които поради природата си няма да се откажат да се почувстват “богове”.
Виждал съм такива, виждам ги и сега – изпаднали от своето измамно небе и самообожествяване – как се лутат между небето и земята, между себе си и останалите хора и не могат да намерят никъде своето място. Жалки дрипи от скъпи дрехи!
Старите хора казваха:
“Ако искаш да отмъстиш на някого, дай му власт само за две години и го остави! Той или ще умре гладен, или ще се самозатрие.”
Не знам доколко са прави и дали са прави за всички, но го казваха, изричаха го като проклятие.
Такъв е светът…
66. ДА, ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЛАСТТА. А МОЖЕ БИ ТОВА Е НЯКАКВА НЕИЗБЕЖНА ПСИХОПАТИЯ, КОЯТО ТЕ ОБЗЕМА КОЛКОТО ПОВЕЧЕ СЕ ИЗДИГАШ В ЙЕРАРХИИТЕ? ИНТЕРЕСНО, КАК ГЛЕДА МЕДИЦИНАТА НА ТОВА? ТИ КАЗВАШ, ЧЕ НЕ БИ ТРЪГНАЛ С ТАКЪВ ЧОВЕК НА НИКЪДЕ, НО КАК ДА ГО ПОЗНАЕШ, АКО НЕ СА МИНАЛИ „ДВЕТЕ ГОДИНИ”? И В ТОЗИ СМИСЪЛ, ЛЕСНО ЛИ СЕ ДОВЕРЯВАШ И ИЗПИТВАЛ ЛИ СИ РАЗОЧАРОВАНИЯ ОТ ХОРА, НА КОИТО СИ СЕ ДОВЕРИЛ?
Наистина е проклятието на властта. Тя е своеобразен наркотик. И малцина са в световната история силните личности, които са успели да се изтръгнат от неговата власт. Почти всички са били победени от него – от римските императори до Адолф Хитлер, че и след него. Неслучайно е безсмъртна “Приказка за стълбата” на Христо Смирненски.
Как гледа медицината на това, в частност психологията и най-вече психиатрията – болест, генетично обусловена и пагубно патологична.
Навремето написах един разказ “Спътници”. Ставаше дума за двама случайни спътници в студен зимен ден с пронизващ вятър. Единият – прагматик, егоист и властен, другият – малко отнесен идеалист и хуманист.
Вървят срещу пронизващия вятър, а идеалистът чете на глас заглавия и новини от дебел ежедневник. По едно време прагматикът дръпва вестника от ръцете на спътника си и го подвира под пуловера си. Аз помислих, че ще го четеш – казва идеалистът. Ами, с глупости не се занимавам! – отвръща прагматикът.
Докато стигнат селцето, идеалистът се простудява тежко и умира.
От него без туй няма да има никаква полза! – казва равнодушно прагматикът. – Ще ми чете вестник…
С такива наистина не бива да се тръгва наникъде. Но как да го опознаеш – не знам. В това е силата им, докато ги опознаеш, те вече вървят с друг, трети, четвърти и т.н.
Не, не се доверявам лесно, но сега. В младите си години мислех, че другите са като мен – да се говори истината, да помагаш безкористно, да не предаваш приятели. В резултат на това имах и разочарования – предавали са ме, къде подличко, къде брутално – но не ми е в нрава да отмъщавам. Моят начин е да ги “отпиша” завинаги от човешкото общество и от миналото си.
Остават разбира се някакви сенки – безплътни и без значение в бъдещия ми път, защото са зад мене. И защото вече съм изпитал удара им в гърба.
Отминавам ги. На един дори съм помагал в последните му дни и съм слушал разплаканата му изповед.
Живот! Всеки взема нещо от него и оставя нещо. Но всеки сам решава какво взема и какво оставя. В този миг нищо не помага и нищо не пречи – ни власт, ни пари, ни слава.
67. ПРЕЗ 2001 ГОДИНА, АКО СИ СПОМНЯШ, НОВОИЗБРАНИТЕ ДЕПУТАТИ ПОЛУЧИХА НА ПЪРВОТО СИ ЗАСЕДАНИЕ ПО ЕДИН ЕКЗЕМПЛЯР ОТ „ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА”. БЕШЕ ОБЕЩАВАЩО, НО МНОГО СКОРО „ПРИКАЗКАТА” СЕ ПОВТОРИ И С ТЯХ. ТИ КАКВО МИСЛИШ ЗА ПОЛИТИКАТА И НЕЙНАТА РОЛЯ В ЖИВОТА? СРЕЩАЛ ЛИ СИ СЕ ОТБЛИЗО С НЕЯ, УЧАСТВАЛ ЛИ СИ? ВЕЧЕ СТАНА ДУМА, ЧЕ НЯКОГА СА ТИ ПОПРЕЧИЛИ ДА УЧИШ, СЕГА КАКВО Е ОТНОШЕНИЕТО ТИ КЪМ ПОЛИТИКАТА И ПОЛИТИЦИТЕ? А ТЯХНОТО КЪМ ТЕБЕ?
Според мене, политиката и политиците са скъпо платена буферна уредба между гражданите и действителните управляващи – олигарсите и монополите. При това тази буферна уредба се захранва отгоре и отдолу – отгоре я захранват олигарсите, а отдолу тя самата смуче от гражданството подкупи и измами.
Благословена от Сатаната уредба! А идеологиите й са розовата пушилка, главно предизборна. Това е моето мнение за политиката и политиците.
Не само съм се срещал с нея, но се срещам всеки Божи ден, за съжаление – от вестници, телевизии, радиа. На митинги не ходя, но и това не ми спестява кой знае колко. Лична среща имах в началото на “прехода”, когато няколко местни партийни лидери дойдоха да ме убеждават да ме направят кмет. Отговорих им, че правя само това, което искам, а ако поискам да стана кмет, тях трябва да ги няма. Тръгнаха си безкрайно изненадани. Виждаш как едно нормално човешко мнение изглежда в очите и ума на деформираните от политика и политици хорица. Е, как шъ съ управим?..
А сегашното ми отношение към политиката и политиците съм го написал и в книгите си, и още по-ясно в епиграмите си. Прилагам няколко от тях:
И понеже всичко е взаимно,
омразата не прави изключение –
тя е връзката интимна
между управници и население.
*
Какво му трябва на човека:
партия да го залъгва
и правителство, което
партията да надлъгва.
*
Знамето им е банкнота и салфетка.
С него бършат мазното от кокала
и… не плащат сметка.
А тяхното отношение към мене е… никакво. Какво отношение могат да имат “богоподобните” към една бройка от електората. Но забелязал ли си в предизборни срещи колко поведения имат така наречените ни политици – две: нагло и гузно. Самооценяват се…
68. АКО ТОВА ЗА ОМРАЗАТА Е ИСТИНА, А ТО МАЙ НЕ Е ДАЛЕЧЕ ОТ НЕЯ, НИЩО ДОБРО НЕ НИ ОЧАКВА. НО ВСЕ ПАК, НЕ МОЖЕ ДА НЯМА И ПРОБЛЯСЪЦИ В ТАЗИ „ИНТИМНА ВРЪЗКА”. НАМИРАТ СЕ И ДОБРИ ПРИМЕРИ. В ЕДНА ОТ КНИГИТЕ СИ ОТБЕЛЯЗВАШ С БЛАГОДАРНОСТ ПОДКРЕПАТА НА ОБЩИНА ДИМИТРОВГРАД, ПРЕЗ 2008 ГОДИНА, ЧЕТА, СИ БИЛ „АВТОР НА ГОДИНАТА” В ГРАДА… НЕ Е Е ЛИ ТОВА, ПОНЕ НА МЕСТНО НИВО, НЯКАКВА ПОСОКА НА СБЛИЖАВАНЕ ОТ ВЗАИМНА ПОЛЗА, КОЯТО ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖИ ДА СЕ ПОДКРЕПЯ И ОТ ЕДНАТА, И ОТ ДРУГАТА СТРАНА?
О, не се отказвам от епиграмата си, особено в национален мащаб. На местно ниво има и изключения. През същата тази 2008 година съм носител и на годишната награда за култура на Община Димитровград, за което благодаря на отдела за култура.
А за Автор на 2008-ма благодаря на читателите, посочили ме в анкета, и на Живка Шишкова, уредник на музея “Пеню Пенев”, организирала и провела тази анкета. И, забележи, след като в предходните години издадох нелоши романи и новели, тази награда ме класира с книжката “Епиграми”.
Казват, че била учредена за първи път – добре! Но годишната награда за култура е отколе, а не забеляза нито една от моите книги – и това добре! Неведоми са пътищата Божии. Още повече – човешките, и най-вече помислите им.
Та, както виждаш, на местно ниво все пак има изключения. Благодаря им! И дано се множат, та и държавата ни да прихване нещо от тях. Но не вярвам. Думата “култура” и нейните производни – духовност, дух и съхраняване на корените на нацията и самата нация са непознати за примитивните “компютри” на нашите държавници. В тях с главни букви се пишат: “ИЗГОДА, КОРУПЦИЯ, КЬОРСОФРА, КРАЖБА и ЛЪЖА”.
Къде на малкия им екран ще остане място за тази дълга дума – КУЛТУРА!
69. ПРАВ СИ, ЧЕ Е МАЛКО СТРАННО ДА ТЕ ОЦЕНЯТ НАЙ-ВИСОКО КАТО ЕПИГРАМИСТ. ДАНО ДА НЕ Е ЦЕЛЕНАСОЧЕНО, ЗАЩОТО И ТОВА МОЖЕ ДА СЕ ОЧАКВА. А КАК СЕ СВЪРЗА С „ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ” И КАКВО МИСЛИШ ЗА НЕГО?
Да, странно е, но понеже е оценка на книга от страна на читатели, приемам, че е добронамерена. И им благодаря. А това, че години наред културтрегери и събратя се опитват да не ме забелязват, си е техен проблем.
Впрочем, той сега изглежда, че им е по-голям, защото след наградите и след отзивите в Литературен свят изобщо не ми се обаждат. Но аз и без друго съм си самотник, така че…
А дали другото е целенасочено, не знам и малко ме интересува. Важно е, че моите книги се четат в библиотеката и дори се… крадат! Оплака ми се бившата директорка на библиотеката, а аз се зарадвах за първи път на “крадци”.
“Литературен свят” се свърза с мене. На четенето “Доброслов” в село Добрич редакторът Георги Ангелов попитал за някой белетрист от региона и Петко Каневски му дал моите координати – надявам се искрено. Уредихме среща с Ангелов, дадох му 3-4 от моите книги, след което той поиска всичко каквото съм написал и пиша в момента, а съпругата му Ваня и Диана Павлова казали, че това е нашият човек!
Не знам какво са имали предвид, вероятно е обсъждано творчеството ми, а не самият аз, но политиката на това списание ми е по сърце и с удоволствие участвам в него. Ако помагам – добре, защото каузата е благородна, българска и литературна в най-добрите традиции на нашата литература и култура.
Радва ме и фактът, че моят сайт вече се отваря от хиляди по целия свят – от Канада до Норвегия, а получавам и обаждания лично от наши сънародници, пръснати по света.
Знам, от това не се печели, но ако трябва да загубя, за да спечели истинската литература и истинските нейни ценители, и тя и те да оцелеят, няма да е загуба. Ще се радвам!
70. И АЗ МИСЛЯ КАТО ТЕБЕ, НО ВСЕ ПОВЕЧЕ ЗАПОЧВАМ ДА СЕ СЪМНЯВАМ В ПРЕКИЯ РЕЗУЛТАТ ОТ ТОВА, С КОЕТО СЕ ЗАНИМАВАМЕ. ОСОБЕНО СЛЕД КАТО ГЛЕДАМ ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА КАК МЛАДИТЕ БЪЛГАРИ ОЧАКВАТ ПОЯВАТА НА МАДОНА В СОФИЯ ИЛИ „ТОП НОВИНИТЕ” ОКОЛО СМЪРТТА НА МАЙКЪЛ ДЖЕКСЪН… КОЙ ОТ ТОВА ВЕЧЕ ИЗГУБЕНО ПОКОЛЕНИЕ БИ ПОСЕГНАЛ КЪМ КНИГАТА? КОЙ БИ СЕ ЗАМИСЛИЛ НАД ТОВА, НАД КОЕТО НИЕ СИ БЛЪСКАМЕ ГЛАВИТЕ? И СЕ УСПОКОЯВАМ ЕДИНСТВЕНО С НАДЕЖДАТА, ЧЕ АКО НЕ ДРУГО, ТО ПИСАНОТО ОТ НАС ЩЕ Е НЯКАКЪВ ДОКУМЕНТ В БЪДЕЩЕТО. ЗА ДНЕС ВЕЧЕ Е ЯСНО, ЧЕ НИЩО НЕ СТРУВА. НО ДАЛИ И БЪДНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ НЯМА ДА ГО ВЪЗПРИЕМАТ ТАКА, КАКТО НИЕ – СКАЛНИТЕ РИСУНКИ, ДА РЕЧЕМ. ПОВЕЧЕ КАТО АТРАКЦИЯ, ОТКОЛКОТО КАТО ИСТИНА. КАМО ЛИ ПЪК КАТО ЛИЧНА ДРАМА!..
Констатацията ти за “изгубеното поколение” е вярна, но тя е резултат от 20-годишния разпад на държавата. Каквато е държавата, такова е и младото й поколение. Те възрастните се поквариха, та какво остава за младите, които не познават друг морал и ценности. Та се надявам и на промяната на държавата. Една нова, нормална държава, ще изгради и нов морал, и нова ценностна система, и ново младо поколение. Всичко е функция на държавата.
А такава като днешната не би просъществувала дълго – или сама ще се стопи, или ще й помогнат. Вече трябва да се избира между живота и смъртта на нашата държава, на нашия народ. Тогава ще има кой да посегне и към книгата, и да се замисли над истинските ценности. И или ще ни съжалява, или ще се срамува от нас, а може и да ни презира, че сме допуснали тази морална и материална разруха, която те трябва да поправят. И нека тогава ни съдят по документите, които оставяме за нашето време.
А бъдните, мисля, ще го приемат като документ и драма на истината, ако са наши внуци и правнуци. Тези, които ще го приемат като скални рисунки и атракция, няма да са наши бъдни потомци, ще са някои чужди. Ще са поколения на хора, възпитани да приемат живота като шоу, опиянени от масова хипноза, за които раждането няма да е радост, а смъртта няма да е трагедия. Аз лично не се наемам да определя какво точно ще бъдат те, но едва ли човеци.
71. НЕ МИ СЕ ЩЕ ДА ГО ИЗРИЧАМ, НО ИЗБОРЪТ, ЗА КОЙТО ГОВОРИШ, МАЙ ВЕЧЕ Е НАПРАВЕН. И ТО НЕ ТУК, А НА ЕДИН КОРАБ КРАЙ МАЛТА ИЛИ ОКОЛО НЯКОЯ „КРЪГЛА МАСА”. ТОЙ НЕ В НАША ПОЛЗА. СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ ДНЕШНИТЕ УПРАВНИЦИ ОТ НАЙ-ВИСОКО НИВО ДОБРЕ ГО ЗНАЯТ И ЗАТОВА „ГУЗНО И НАГЛО”, КАКТО ТИ КАЗВАШ, НИ ТЛАСКАТ ПО ТОЗИ ПАГУБЕН ПЪТ. МЛАДИТЕ ИНСТИНКТИВНО РАЗБИРАТ ТОВА И БЯГАТ В ЧУЖБИНА И ОТ СЕБЕ СИ, НИЕ СЕ МЪЧИМ ДА УСТОЯВАМЕ… ВЪПРОСЪТ Е САМО ДОКОГА? И НА ТОЗИ ВЪПРОС ОТГОВОРЪТ Е В СВЕТОТО ПИСАНИЕ – ВОЙНИ, ЗЕМЕТРЪСИ, ГЛАД, БОЛЕСТИ – ТОВА СА БЕЛЕЗИТЕ НА КРАЯ. ДА НЕ ПОВТАРЯМЕ ЗА МОРАЛНАТА РАЗРУХА, КОЯТО СЪЩО Е БУКВАЛНО ПРОРОКУВАНА. МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ ПРИ ТОВА ПОЛОЖЕНИЕ МОЖЕ ДА СЕ ГОВОРИ ЗА НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ ЛИЧНО СПАСЕНИЕ? ИЛИ ТИ ВСЕ ПАК СИ ОПТИМИСТ И ВЯРВАШ НА „ДЪРЖАВАТА”?
То, като погледне човек – Ялта… Малта… и… третото, и да не се римува, все едно, няма да има кой да го прочете. Нима ще се окаже такава нашата орис, изречена от Първата, Втората и Третата орисница в продължение само на един век? А от “кръглата маса” ще осигурят кръгла орбита на кръгли глупаци, застинали в лунен пейзаж. Чудесно!
Дано Бог не позволи, надявам се единствено на Него. Нашите най-висши управници може да са прочели този сатанински сценарий, но и да не го знаят, глупостта и алчността им стигат да го приложат на практика самодейно. Глупави и алчни, гузни и нагли – такива сме ги видели досега.
Младите наистина бягат, ние наистина се мъчим да устояваме. А на въпроса “До кога?”, отговарям: “Докато ни има!”
Светото писание наистина прогнозира този космически, природен, материален и морален апокалипсис, но защо всичко това се изсипва само върху нашите глави? В тази обстановка може да се говори освен за лично спасяване, и за нещо повече, но не с вяра в днешната ни държава, а с надеждата да се появи “сляпата пъпка” – държавникът, който ще постави държавата ни на краката й. Тогава и хората ще застанат на краката си, и икономиката ни, и културата ни, и морала ни.
Няма да му е лесно, ала ще бъде пряк наследник на Аспарух за вечни времена. Чакам го. И се надявам да го дочакам. И ще върша своето колкото мога.
72. САМО ЧУДО МОЖЕ ДА НИ ПОМОГНЕ МАЙ, НО ПЪК ЗАЩО ДА НЕ ГО ДОЧАКАМЕ! НАЛИ И 10-ТИ НОЕМВРИ БЕШЕ ЧУДО ЕДИН ВИД, И 9-ТИ СЕПТЕМВРИ ПРЕДИ ТОВА?.. А ТИ СИ ГИ ПРЕЖИВЯЛ И ДВЕТЕ. ИМАШ ЛИ СПОМЕНИ ОТПРЕДИ ШЕСТДЕСЕТ И ПОВЕЧЕ ГОДИНИ И КАКВА БЕШЕ РАЗЛИКАТА, АКО ГИ СРАВНИМ С ДНЕШНОТО? ОСВЕН ЧЕ ПРЕЗ 1944-ТА СИ БИЛ ПОЧТИ ДЕТЕ, НО ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ…
Ние, българите, очевидно сме най-подвластни на масовата психоза и еднократните чутовни усилия, след които си лягаме и спим десетилетия.
Спомням си един подобен частен случай. Хората от една улица се бяха заели да я разчистят от камъните на рухнала стена – тонове камъни! Един много тежък и заоблен камък им се опираше. Трима-четирима се опитваха да го преместят, но не успяваха. Тогава се надигна един юнак, който до този миг не бе пипнал и малко камъче, окърши се, разбута мъжете, грабна камъка, зачерви се до пръсване, потрепери, но успя да го хвърли встрани. До вечерта останалите мъже прехвърлиха тонове камъни и разчистиха улицата, а юнакът пак си седеше и дремеше на близката пейка, но и до днес се говори за онзи ЮНАК!
А кой всъщност свърши работата, не се помни. Освен това все чакаме чудеса и месии. Но чудото се оказва добре организирана парлама от някого, а месиите – мащабни лъжци, разбойници и крадци.
Да, имам спомени от двете чудеса – 9.9.44-та и 10.11.89-та.
Общото между тях бе масовата психоза, но не чак толкова мащабна при втората, защото голяма част от хората вече бяха преживели първото чудо и резултатите от него.
Има и друга разлика, след 9.9-ти все пак се построи държава, добра или лоша, но държава, започна подем в икономиката и културата, хората имаха спокоен и осигурен живот – беден, но спокоен. Докато след 10.11-ти започна разрушаването на държавата, разпиляването и заграбването на всички материални блага, съсипването на културата и морала и… разцвета на престъпността – българинът е в обсада в собствената си държава и в собствения си дом от престъпници, крадци и убийци дори, за които няма възмездие. И… заживя още по-бедно. Велика психоза! Ето няколкото “малки разлики” между двете масови психози. Трагичното обаче е, че след тях последваха и още следват други, по-малки психози със същия резултат.
По тези наши трагедии съм писал в книгите си, “почел” съм ги и в епиграмите си, но какво от това? Май не се променяме към добро и не се учим от собствените си нещастия.
Казват, че умните се учат от чуждите грешки, а глупавите от своите собствени. Но какви сме ние, щом не се учим нито от едните, нито от другите..!
73. ТАКА Е ЗА ЖАЛОСТ – ЧАКАМЕ ЧУДО И… ТО ОБИКНОВЕНО СЕ СЛУЧВА. ИЛИ САМИ ГО ОБЯВЯВАМЕ ЗА “ЧУДО”. КАТО АСПАРУХ, ИЗВИНЯВАЙ ЗА СРАВНЕНИЕТО, И “АСПАРУХОВЦИТЕ” СЛЕД НЕГО, КОИТО ПРОСТО СА БИЛИ ПОДВЛАСТНИ НА ОБСТОЯТЕЛСТВАТА. А СЛЕД ВРЕМЕ ИСТОРИЦИТЕ, ЗАЩО НЕ И ПИСАТЕЛИТЕ, СА СИ СВЪРШИЛИ И ТЕ РАБОТАТА. СРЕЩУ СЪОТВЕТНОТО ЗАПЛАЩАНЕ ИЛИ БЕЗ НЕГО И БЕЗ ДА СИ ДАВАТ СМЕТКА, ЧЕ “ЧУДОТО СЕ ОКАЗВА ДОБРЕ ОРГАНИЗИРАНА ПАРЛАМА ОТ НЯКОГО”. И ТАКА – ГРЕШКА СЛЕД ГРЕШКА – ДОКАТО НИ ИМА! НО ТОВА СА “НЕРАЗРЕШИМИТЕ ВЪПРОСИ, КОИТО НИКОЙ ВЕК НЕ РАЗРЕШИ”. НЯМА И НИЕ ДА ГО НАПРАВИМ, ЗАТОВА СЕГА НЕЩО ПО-ОБЯСНИМО. ТИ ИМАШ КНИГА И В ИЗДАТЕЛСТВО “ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ” – НАЙ-ПРЕСТИЖНОТО, КАЗВАТ, ЗА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА ДНЕС. КАК СТИГНА ДО НЕГО?
Вярно е, човекът и народите са подвластни на обстоятелствата, но и обстоятелствата до известна степен са подвластни на човека и народите – зависи от човека и от народа. И колкото историците да гримират историята, а писателите да я реанимират, има факти и събития, които няма как да промениш – като създаването на Дунавска България, като Крум и Омуртаг, като Симеон Велики и Асеневци, дори като Стамболов.
А отделният човек има немалък дял и възможност да коригира, да отрече или да приеме обстоятелствата. Това не бива да се отминава, защото ще е оправдано всичко и човекът никога няма да е виновен и няма да понесе заслужено възмездие.
Що се отнася до “Захарий Стоянов”, пътят ми към това издателство бе пътят, извървян през целия ми досегашен живот. Още “Родът на Крачаните” предизвика вниманието на тогава младия критик Иван Гранитски при обзора му на годишната продукция на издателство “Хр. Г. Данов” в Пловдив.
Години по-късно го видях в Хасково на “Южна пролет”. Но не съм разговарял с него. След още немалко години, в Стара Загора, литературният критик и историк Георги Янев предложи да ме запознае с него, но аз отказах. Никак не ми допада ролята на “беден роднина” пред административни величия.
След още други години дъщеря ми, зам. главен редактор в “Национална бизнеспоща”, имала разговор с него и той си спомнил, че Георги Янев му е говорил за моя милост. И поискал ръкопис от мене.
А за последно се запознахме през 2006-та година, при представянето на “Дивия пелин…” в Огледалната зала на издателството. Аз го познавах от 1984 година, а той ми стана редактор през 2006-та година.
Така стигнах до издателство “Захарий Стоянов” – с моята маратонска стъпка, бавничко, докато обстоятелствата /за които говорихме/ не си свършиха работата.
А че моят инат и моето его, което не отричам, забавиха тази изява, не им връзвам кусур. Такъв съм и до днес, какво да правя.
74. И СЛАВА БОГУ! ВЯРВАМ, ЧЕ НЕ САМО ТИ, НО И ГРАНИТСКИ Е СПЕЧЕЛИЛ НЕЩИЧКО, НАЛИ? ТОВА Е НОРМАЛНО. КНИГАТА ОБАЧЕ Е СТАНАЛА ДОБРА И СИ ЗАСЛУЖАВА ЧАКАНЕТО. А АКО И РЕДАКТОРЪТ СЕ Е НАМЕСИЛ – ХВАЛА МУ! ВПРОЧЕМ ТИ И С НЕЯ КАТО АВТОР-ГЕРОЙ ДАВАШ СВОЕОБРАЗЕН ОТГОВОР НА ЧАСТ ОТ ВЪПРОСИТЕ, КОИТО ВЕЧЕ ТИ ЗАДАДОХ. ДОКОЛКО „ИСТИНСКИ” СА ОСТАНАЛИТЕ ГЕРОИ И СЮЖЕТИ И КОЕ ОТ ТЯХ Е ПЛОД НА ТВОЕТО ВЪОБРАЖЕНИЕ? КОГА СА ПИСАНИ ТРИТЕ НОВЕЛИ И ПУБЛИКУВАНИ ЛИ СА ДРУГАДЕ?
Вярно е, спечелих аз, спечели и Гранитски, но се надявам да са спечелили и читателите. И изглежда е така, мнозина ме уверяват, а най-много ме зарадваха младите хора при представянето на книгата в издателството – голям интерес и много въпроси.
А за намесата на редактора изглежда си забравил моето авторово условие – никаква намеса! – или приемат ръкописа, както съм го предложил, или го отхвърлят. Истински принос към моя труд е графичният дизайн и корицата на Петър Добрев, на когото благодарих задочно /Не се случи да се срещнем/.
Всички герои в първата и третата новела са истински. Е, има в тях и въображение, особено в коментарите зад кадър, но то е повече художествено оформление. На младите хора бе направило впечатление лекотата на стила при толкова интимни сюжети. Надявам се да са прави.
А втората новела “Внимание чупливо!” е изцяло плод на моето въображение.
Първите две новели – “За четири ръце” и “Внимание чупливо!” са писани преди 1989 година и са публикувани във втората ми книга, но в “Дивия пелин…” са основно преработени и допълнени. А “Сладка вода” е писана към 2004-та година.
При едно от обсъжданията на книгата читател попита: “Накъде води тази открехната стара българска порта?” Друг му отговори остроумно: “Направо към три хубави новели!”
А на мен ми направи впечатление интересът, с който ме оглеждаха и сякаш преценяваха редакторите в издателството при представянето на книгата. Защото дотогава нито те ме бяха виждали, нито аз – тях.
Именно тогава, при представянето на книгата, писателят Паруш Парушев каза, че досега познавал само Йовков като майстор на малките по обем, а големи книги, сега вече познавал още един..!
Ако е вярно, не е лошо като признание, нали? И то за някой си провинциалист, от дълбоката провинция, когото никой не познава: Гледай го, и той седнал да пише!
75. ТОВА СА МАЛКОТО И НЕЗАБРАВИМИ „ЗВЕЗДНИ МИГОВЕ” В ЖИВОТА НА ВСЕКИ АВТОР. ТЕ ИЗКУПВАТ ГОДИНИТЕ САМОТЕН ТРУД И ОЧАКВАНЕ И ДРУГ ТРУДНО МОЖЕ ДА ГИ ОЦЕНИ. НО АЗ ТЪКМО ЩЯХ ДА ТЕ ПИТАМ ЗА „ДОМ ЗА ЕДНОДНЕВКИ”. НАЛИ ТОВА Е ВТОРАТА ТИ КНИГА, КОЯТО ЕДИНСТВЕНО НЯМАМ И НЕ СЪМ ПРОЧЕЛ. КАКВО ВКЛЮЧВА ТЯ ОСВЕН ПЪРВОНАЧАЛНИЯ ВАРИАНТ НА ДВЕТЕ НОВЕЛИ? КОГА Я ИЗДАДЕ? КЪДЕ? КОИ СА „ЕДНОДНЕВКИТЕ”?
“Дом за еднодневки” е злополучна книга. Издаде я “Хр. Г. Данов”, но избра да я печатат в една Димитровградска печатница. Редактор е Емил Калъчев, а техническият редактор Велгилов всъщност пътуваше и участваше активно в печата й. Обаче нито той, нито аз с моите авторски коректури успяхме да оправим объркания печат, разменени абзаци и цели страници. Беше жива мъка – беше 1989-та година! Този факт обяснява всичко.
Излезе в тираж 5000 и нещо отгоре. В нея влязоха пет новели: “За четири ръце”, “Внимание чупливо!”, “Нощен пазач”, “Павилион за еднодневки” и “Черният щъркел”. Естествено, еднодневките сме ние, човеците. Въведението на книгата е следното: “До малко вирче спират старец и дете. Над вирчето летят безброй еднодневки.
- Дядо, колко живеят еднодневките? – пита детето.
- Никой не знае – отговаря старецът. И добавя замислен: – Те, комай, живеят и умират, умират и живеят…”
Ето, тази е основната идея. Като в диалога става дума и за това, че еднодневките са малки, а имат крила… Единственият интересен случай с тази книга е, че новелата “Черният щъркел” бе класирана на първо място от софийско жури, в което така и не разбрах кои са участвали, и то през 1987-ма година. А новелата е остра критика на социалистическото ни общество – “…дърво само с листа, без плод!”, както го наричам. Това е интересното!
Но първите две новели се наложи да редактирам основно заради лошия печат и заради това, че бяха изминали 17 години до вторият им печат в “Дивия пелин…” и някои от събитията претърпяха развитие. Не си загубил много, че я нямаш, двете най-стойностни новели си прочел.
Ето как започнаха “промените” при мен, в личен творчески план – с фалстарт. Както и всичко останало.
76. АМИ ДА ПОВТОРИМ ПАК – ВСЯКО ЗЛО ЗА ДОБРО. ПЪК И НАЛИ „ЧОВЕК НИКОГА НЕ ЗНАЕ”… ТАКА ЛИ БЕШЕ? КАКВО ОЩЕ НЕ ЗНАЕШ СЕГА И КАКВО НЕ БИ ИСКАЛ ДА ЗНАЕШ?
Много кратки и много трудни въпроси! Вероятно не знам 99.99% от знанията на човечеството, природата и Създателя. Но се радвам, че не ги знам. Радвам се, че не ги знае и човечеството, защото узнае ли всичко, ще загине. Затова Създателят е направил света неопознаваем докрай – както и човека, струва ми се.
А не искам да знам, че има нелечими болести, непредвидими и неовладяеми катаклизми, че ще има унищожителна война, че злото ще победи, че моите деца, внуци, правнуци и праправнуци няма да са щастливи, /което включва всичко в пожеланията ми за тяхното бъдно щастие/, че някой все още ще дръзва да наруши Великия Ред на планетата.
Толкова е простичко – защо да не е бъдещето!
77. ДА, БЪДЕЩЕТО. ДОБРЕ, ЧЕ Е ТО. КАК ВИЖДАШ СВОЕТО БЪДЕЩЕ КАТО ПИСАТЕЛ? А БЪДЕЩЕТО НА СВОИТЕ КНИГИ И ГЕРОИ? ИМАШ ЛИ КАКВО И ИСКАШ ЛИ ОЩЕ НЕЩО ДА КАЖЕШ НА ЧИТАТЕЛИТЕ СИ? ИЗПИТВАШ ЛИ ОЩЕ „ГЛАД” ЗА НОВА КНИГА?
Не виждам бъдещето си като писател – бъдещето ще каже дали съм писател. /То ще ме види./ Ако ме признае, значи съм…
А в прекия смисъл на въпроса виждам себе си все така – да пописвам ту едно, ту друго – според това какво срещам и стигам или какво ме среща и стига.
Бъдещето на моите книги и герои е следствие на признанието ми като писател от същото това Бъдеще. Признае ли ме то, ще имат бъдеще и книгите, и героите ми – ще живеят в мислите и чувствата на бъдните.
Мисля, че имам още какво да кажа на читателите си и искам да им го кажа. Естествено е да искам нова книга, но то не е глад, а непреодолима необходимост да споделям, да проверявам себе си чрез нея и читателите, да усетя, че съм в своето време и сред моите съвременници дори с историческите си книги.
Надявам се Създателят да ми е предвидил тази възможност. А ако не, каквото съм можал, направил съм го досега.
78. „ЧОВЕК НИКОГА НЕ ЗНАЕ”, РАЗБИРА СЕ. А КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ЗА ПИСАТЕЛИТЕ ОТ РЕГИОНА? С КОИ ОТ ТЯХ ПОДДЪРЖАШ НЯКАКВА ВРЪЗКА? КОИ ОТ ТЯХ ЦЕНИШ И ЗАЩО? “СДРУЖАВАНЕТО” ИМ ПОД ЕДНА ИЛИ ДРУГА ФОРМА ПОДПОМАГА ЛИ ИЛИ ПРЕЧИ НА ТАЛАНТЛИВИТЕ? КАК?
Хубаво е, че ги има – писатели и поети – защото човек среща събратя по някакъв повод, а и без повод. Пие едно кафе, размени няколко думи, но съм далеч от тази стадна форма на общуване. Имам с тях не толкова преки контакти, колкото усещане, че са тук, в този свят, както усещам и непознати автори от цял свят. Този е начинът ми на общуване – духовно, а не физическо.
Все пак поддържам някаква връзка с Кръстю Кръстев, Петко Каневски, Ангел Ников, Георги Ангелов и Диана Павлова – с тях повече виртуално, както с теб.
А кои от тях ценя, отговарям неангажирано: ценя талантливите и талантливите им произведения, не всички.
“Сдружаването” под каквато и да е форма, според мен, пречи на талантливите, а и на останалите – за едните е губене на време, за другите нерядко измамни хвалебствия. Освен всичко това, тези “сдружавания” са огнища на интриги и нечистоплътни духовни прояви.
Може и да не съм прав, но за мен единственият естествен начин на живот на пишещия е самотата – самота и изобилие от хора, съдби и събития в тази самота.
79. ТАКА Е. НО ПОМНЯ, ЧЕ ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ТИ БЕШЕ ЧЛЕН НА ТОГАВАШНОТО ДРУЖЕСТВО НА СБП В ХАСКОВО. ВСЪЩНОСТ ОТ ОСНОВАТЕЛЯ МУ АНТОН МИХАЙЛОВ СЪМ ЧУВАЛ НАЙ-НАПРЕД ИМЕТО ТИ. НО ИМАМ ЧУВСТВОТО, ЧЕ ПОВЕЧЕ ТЕ ТЕГЛИ КЪМ СТАРА ЗАГОРА. СЕГА СПОМЕНАВАШ ИМЕНАТА НА ТРИМА ДУШИ ОТ ДИМИТРОВГРАД. КАКВО ТЕ СВЪРЗВА С ТЕЗИ ТРИ ГРАДА ПРЕЗ ГОДИНИТЕ? ИМА ЛИ НЕЩО ОТ ТЯХ В КНИГИТЕ ТИ?
Истина е, че бях в дружеството на СБП в Хасково. Бях поканен. И присъствието ми там ме освободи от сковаващия провинциален синдром за непълноценност. Видях и общувах с писатели и поети, което ми даде възможност да направя друга самооценка. Благодарен съм.
Стара Загора ме тегли с това, че там живеят децата ми и внуците ми, чисто битово. Единствен Петър Тонков ме теглеше като духовен събрат, а в последните години и Георги Янев. Другите там просто са други и не ме интересуват. Освен това учих в Стара Загора, за първи път печатах там и първите ми контакти бяха с поетите Рашко Стойков и Жеко Христов.
Ето, това ме свързва със Ст. Загора.
С Хасково ме свързва дружеството на СБП и неговите членове, но най-вече Иван Николов. А Димитровград е градът, в който живеят малцината ми приятели, някои чествания, представяния на книги и други такива.
Но най-здраво съм свързан със самотата, признавам. Да, от тези три града има по нещо в книгите ми. От Хасково – в “Непомерното”, от Димитровград и Стара Загора – “Ден Седми”, “Корени и кълнове” и “Родът на Крачаните”. А от родното ми Меричлери – “Топлият полюс” и голяма част от разказите ми, главно с моите трима герои Лозьо, Пиньо и Санди.
Ала ми прави впечатление, че събитията и героите в моите книги и разкази читателите откриват и в своите родни места. Дори често ме питат: “Дали съм нямал предвид тях?” И откъде ги познавам? Не е странно, а е хубаво.
80. САМОТАТА И ПУБЛИЧНОСТТА СА ДВЕТЕ СТРАНИ НА ПИСАТЕЛСКИЯ ЗАНАЯТ. КНИГАТА СЕ ЗАЧЕВА В САМОТА, НО ЗА ДА ЗАЖИВЕЕ Й ТРЯБВА ПУБЛИЧНОСТ. ТАКА Е И С ПИСАТЕЛЯ. СЛЕД 10 НОЕМВРИ 1989 ГОДИНА СЕ НАРОИХА НЯКОЛКО ПИСАТЕЛСКИ СЪЮЗА. НЕ СА ЛИ ТЕ КАНИЛИ В НЯКОЙ ОТ ТЯХ И КАКВО БИ КАЗАЛ ЗА РОЛЯТА НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ ИЛИ ДА РЕЧЕМ, НА УЖ АЛТЕРНАТИВНОТО МУ СДРУЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В ЛИТЕРАТУРНИЯ ЖИВОТ? ПЪК И В ОБЩЕСТВОТО ВЪОБЩЕ, НАЛИ КАЗВАХА, ЧЕ „ГРЪБНАКЪТ” НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА БИЛ ПОЛИТИЧЕСКИ!..
Така е, прав си и за самотата, и за публичността на книгата и автора, но в публичността съм най-излишният човек, толкова съм схванат, че не мога да се гледам. По-рано не го знаех, но откакто синът ми и зет ми започнаха да снимат срещите ми с фотоапарат и камера, направо ме е яд да се гледам.
За СБП и алтернативния съюз са ме подканвали няколко пъти, ала кой знае защо, нещо не ме теглят. Струва ми се, че те са структури, подобни на партийните, които устройват и облагодетелстват само върхушката, а на обикновените членове остава само недотам престижното звание “Член!”.
Не знам, не съм почувствал ролята им в литературния живот, освен вредата от модни течения в тях, но май издават само книжките на определен брой VIP членове. А в обществото направо е никаква – нито като институция, нито като личностно присъствие. Безлика работа.
Да, казваха, че “гръбнакът” на българската литература е политически, но това означава “мек гръбнак”. Докато не стане ГРЪБНАК на България и българския народ като географския гръбнак – Стара планина, няма да оправдае присъствието и предназначението си.
Така мисля.
81. ИМАШ ЛИ ЖЕЛАНИЕ И ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЛЕДИШ СЪВРЕМЕННАТА ЛИТЕРАТУРА? ЧЕТЕШ ЛИ НОВОИЗЛЕЗЛИ КНИГИ, ЛИТЕРАТУРНИ СПИСАНИЯ, ВЕСТНИЦИ? КАК ГИ НАМИРАШ? ХАРЕСВА ЛИ ТИ НЯКОЙ ОТ МЛАДИТЕ И ВЪОБЩЕ, КАК ГЛЕДАШ НА ТОВА, КОЕТО ДНЕС БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ НАРЕЧЕ БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА?
Откровено нямам особено желание и възможности да следя съвременната литература. И все пак ми попадат новоизлезли книги – зачитам ги, но не ги дочитам. Може да попадам на такива, но всички страдат от маниерничене – търсят се евтини хитрини и трикове, които да скрият липсата на мисъл и ценностна система.
Вероятно има и талантливи млади, кога е нямало, но не съм попадал на явление според моите критерии за талант, характер, позиция и мъжка проза, богата на съдържание и силни чувства. Това, което би трябвало да се нарича съвременна литература, е в по-голямата си част съвременна според фабулата си, но не и Литература. С маниерничене и пластове грим или пресилен цинизъм се избиват комплекси, но не се прави голяма литература, правят се само балони и банкови сметки. Но мине ли през тях буреносен дъжд, те първи потичат в ручеите на забравата с всичките им маниери, с всичкия им грим и цинизъм – право в канализационните шахти.
Защото за тях не могат да говорят и спорят нито децата, нито майките, нито бащите. За кого са ценност тогава?
82. ИМАШ ЛИ ПИСАТЕЛСКИ АРХИВ, СЪБИРАН ПРЕЗ ГОДИНИТЕ – РЪКОПИСИ, ПИСМА, АВТОГРАФИ, СНИМКИ, ВЕЩИ? ТИ ВЕЧЕ КАЗА НЕЩО ЗА ИЗГУБЕНИТЕ РАЗКАЗИ, НО ПОУЧИ ЛИ СЕ ОТ ТОВА ИЛИ ПРОДЪЛЖАВАШ В СЪЩИЯ ДУХ? ВОДИЛ ЛИ СИ ДНЕВНИК?
Да, имам нещо като архив, събиран през годините. Заслугата е на жена ми. Понякога, като се ровя в библиотеката си, попадам на ръкописи и цели отдавна забравени папки на недовършени повести, романи, разкази и какво ли не. Имам и автографи от подарени книги на поети и белетристи.
Имам и много снимки, но повечето са семейни. Малко са тези от срещи с читатели и представяния на мои книги. И те са в касети. Писма нямам. Вещи – две пишещи машини “Марица”. Първата ми е от първите наши пишещи машини – струва ми се, че тя е у дъщеря ми. Я! – запазило се е и едно многострадално цигаре.
Изобщо не съм се поучил от изгубените разкази. Добре, че зет ми има грижата да сваля от компютъра новите ми ръкописи и вероятно той ги съхранява на дискети.
А дневник никога не съм водил.
Това е – завършен немарливец и мързелан.
83. КАК СЕ РАЖДА ЕДНА ИДЕЯ ИЛИ СЮЖЕТ В ГЛАВАТА ТИ – ОТ ПРЕЖИВЯНА СЛУЧКА И НАБЛЮДЕНИЕ, САМО ОТ ВЪОБРАЖЕНИЕ, ОТ РАЗГОВОР ИЛИ ИНТЕРЕСЕН РАЗКАЗ? ВЕДНАГА ЛИ ИЛИ СЛЕД ВРЕМЕ? ВИНАГИ ИЛИ САМО ПОНЯКОГА СЕ ПОЛУЧАВА НЕЩО ОТ ТОВА? ДАЙ ОЩЕ ПРИМЕРИ, АКО СЕ СЕЩАШ!
Как се ражда идея или случка? Иди, че разбери. Все едно да питаш земята как ражда това или онова и да чакаш да ти отговори. Замислям се едва сега, с твоя въпрос. И като чета твоите предположения – преживяно, наблюдение, разговор, разказ – включвам всички тях, когато паднат в подходяща почва, сиреч въображение, настроение, обкръжение дори.
А дали веднага се заемам с идеята или след време, пак е въпрос на самата идея – някои са агресивни, не търпят отлагане, с други ти е приятно да вървиш дълго, да общуваш и едва тогава да им се отдадеш или да ти се отдадат, все едно. Но винаги насаме и никога предварително споделени. Разкажа ли нещо дори на най-близките си, после нищо не се получава, не “произлиза”, както казва съседката ми баба Коля.
Невинаги, за съжаление, от на пръв поглед добрата идея се ражда добър разказ или книга. Някои се оказват без “мая”, не кипват и не стават на бухнал хляб. Случвало ми се е да започна нещо, да го пиша донякъде и го изоставям. Дори в момента имам две такива идеи – стоят на един крак и – ни напред, ни назад. Едната съм я озаглавил “Опасно разминаване”, другата “Хроника на последния залез” – довърши ги ако можеш, че отмаляха да стоят на един крак.
Шегувам се, разбира се, но съм имал и имам подобни случаи.
Макар приятелят ми Кръстю Кръстев на една среща с читатели в Димитровград, когато ме попитаха как така намирам интересни идеи, той подхвърли: “Добрите идеи сами намират добрите писатели!”
Може и да е прав. Е, ще ми се да е прав..! На Скорпионите, казват, нищо не им било чуждо.
84. ПО КОЕ ВРЕМЕ НА ДЕНОНОЩИЕТО ПИШЕШ НАЙ-ДОБРЕ? ПОПРАВЯШ ЛИ СЛЕД ТОВА? КОИ КНИГИ СИ РЕДАКТИРАЛ НАЙ-МНОГО И КОИ НАЙ-МАЛКО? СЪВЕТВАШ ЛИ СЕ С НЯКОГО?
Пиша най-добре, и то от години и години, сутрин – от 7 ч. до към обед. Понякога ставам и нощем, по всяко време на нощта, но рядко.
Поправям написаното и то много критично. Не ми се свиждат падащите абзаци и страници около мене. Понякога правя втора и трета редакция. Но след това не разрешавам чужда редакторска намеса, освен тази на коректора заради новостите в правописа. Ала държа препинателните знаци да се поставят смислово, а не формално.
Интересно, като се замислих сега, оказва се, че най-малко съм редактирал романите си, а най-много повестите и новелите с изключение на “Родът на Крачаните”. Тази повест или сага, или поема, както я нарича Петър Тонков, написах на един дъх – тя сама се пишеше…
Няма с кого да се съветвам, а и не обичам да го правя. Но и да се е случвало в началото, не променях моето виждане.
Един весел случай: В Димитровградския вестник работеше журналистът Стойко Стойков /Лека му пръст!/, беше достоен българин. Та за един от моите разкази ми се обажда и ми казва: “Разказът ти е много хубав, но защо си сложил това последно изречение от три думи?” За самочувствие на редактора – отговорих му. Ето, махни го и си свършил редакторската си работа.
85. МАЙ НЕ СМЕ КАЗАЛИ ОЩЕ НИЩО СПЕЦИАЛНО САМО ЗА „ТОПЛИЯТ ПОЛЮС”. КОГА Я НАПИСА И ПО КАКЪВ ПОВОД? КАК ТИ ХРУМНА ТОВА НАЧАЛО, КОЕТО Е ТОЛКОВА СЪВЪРЕШЕНО КАТО ХУДОЖЕСТВЕНО ОПИСАНИЕ, ЧЕ НЕ НАМИРАМ ДУМИ ЗА НЕГО?
Да, за “Топлият полюс” най-малко сме говорили. А тази книга по сила, дълбочина и художествена стойност е сред най-добрите ми. Леко Славов казва, че в нея съм намерил една много рядка форма на художествено внушение, която позволява творбата първо да се почувства, а после да се анализира. Живко Русев пък намира някакво родство между моята книга и стиховете на Висоцки и дори ме нарича “ваятел на словото!”. А Петко Каневски изброил повторенията на думата “гърч” само в първата страница – цели 11 и не само че не досаждала, а ставала все по-силна и силна, побираща в себе си драматизма на цялата книга. Дано всички са прави.
Кога съм я написал? Идеята се роди още когато пишех повестта “Яна”. Усетих, че родното ми място предоставя предостатъчно драми, трагедии и силни личности за една цяла книга, макар че фактологията в нея е едва 10%. Но идеята остана в паметта ми дълги години – от 70-те на миналия век до 2003-та. През това време написах и издадох “Дом за еднодневки”, “Непомерното” и “Ден седми”.
Когато й дойде времето, просто я написах, без повод, както пиша обикновено. Виж, началото, първата страница, както вече е ставало дума, първото изречение обмислях дълго и предълго, докато не чух в него звука на цялата книга, драматичният звук, и не усетих вкуса на драмата във всяка дума.
Не знам как, но чувам и усещам тези неща и когато се напаснат звуковите, вкусовите и зрителни представи, разбирам, че вече е дошъл моментът да седна и да пиша. А бе, побъркана работа! Това мисля за тази книга, останалото е в нея самата.
86. НАЧАЛОТО НА ТАЗИ КНИГА Е ЕТАЛОН НАИСТИНА. И Е НЕСРАВНИМО. ДРУГ ВЪПРОС Е, ЧЕ В ИЗКУСТВОТО ВСЕКИ ХУДОЖЕСТВЕН ВРЪХ Е ЕТАЛОН САМ ПО СЕБЕ СИ. КАКТО И ЧЕ ВСЕКИ АВТОР И ВСЕКИ ЦЕНИТЕЛ СИ ИМАТ СВОИ ВЪРХОВЕ, РАЗЛИЧНИ ОТ ОСТАНАЛИТЕ. САМИ ЗА СЕБЕ СИ И НАЙ-ЧЕСТО НЕОБЯСНИМИ. НО НАЛИ „СВЕТЪТ Е ПОБЪРКАН, НЕ РАЗБИРА ЛУДИТЕ”. А АЗ ЩЕ ДОБАВЯ – ИЛИ ГИ ПРЕВЪЗНАСЯ, ИЛИ ГИ ОТРИЧА. И В ДВАТА СЛУЧАЯ ТЕ НЕ СА ЗА ЗАВИЖДАНЕ. РАЗЛИЧНОСТТА ВИНАГИ Е ПРОВОКИРАЛА ОСТАНАЛИТЕ. КАКТО И САМОТАТА. ТИ НЕ ХАРЕСВАШ „ФИЛОСОФСКИТЕ” ВЪПРОСИ, НО ВСЕ ПАК КАКВО Е ДА СИ РАЗЛИЧЕН – И ВЪОБЩЕ, И ТУК, В МЕРИЧЛЕРИ? СТРУВА ЛИ СИ? ИМАМ ПРЕДВИД НЕ САМО ТЕБЕ, НО И ДАНО СРЕБРЕВ, ДА РЕЧЕМ…
Ами така е, когато човек сам се насади на собствените си “запъртъци”, а между тях има и побъркани и луди, положението става трагикомично. Но никой не ми е виновен. Горе-долу така се чувствам в моето Меричлери, та дори и в себе си понякога. Добре, че 90% от хората ме знаят като “доктора”, та зад тази солидна фасада малцина проникват до другите ми същности.
Спомням си времето, когато гледах крави и косях ливадите и един просветен съселянин ме намери на полето и ми подвикна заглавието на документална книга: “Кой сте вие, доктор Зорге?” Помните я, нали?
Не можах да му отговоря, сам не знаех кой съм всъщност. Така се чувствах и… така се чувствам.
Вероятно така се е чувствал и моят герой Дано Сребров. Но той поне е имал Топчев, имал е хер Нунке, че дори и жената с асфалтови коси – за една нощ и… до края на живота си. Всеки със своя жребий.
Аз пък имам моите близки и съм доволен, че за по-голямата част меричлерци съм нещо като чужденец – мислещ по друг начин, с други категории и на непознат език. Така не ме смущават, и аз – тях!
Чудесно се разбираме. Търсят ме, когато нещо ги боли. А аз търся себе си, когато от нещо ме боли. Идеално съжителство!
87. ТАКА Е. „ВИНАТА” Е ВЗАИМНА. И ДОБРИНАТА. КАК ИНАЧЕ, СЛЕД КАТО ХОРА КАТО СРЕБРОВ НЕ СА „ПАТЕНТ” НА ДЪЛБОКАТА ПРОВИНЦИЯ. ОСОБЕНО КАТО ЛИТЕРАТУРНИ ГЕРОИ. НО ПЪК, АКО НЕ СЕ СРЕЩАХА И ТАМ, НЯМАШЕ ДА СА ТАКИВА. КАКТО И ТВОИТЕ КНИГИ. ПРОВИНЦИЯТА УНИЩОЖАВА ПО ПРИНЦИП, НО ПОНЯКОГА И СЪХРАНЯВА. УВИ, САМО ПОНЯКОГА И ЗА КРАТКО! НЕ МИСЛИШ ЛИ?
Вярно е, Сребров не е патент на провинцията, особено като литературен герой, но добрият писател май е неин патент, поне в повечето случаи. /Надявам се./
Надявам се да са такива и моите книги – без патент, но добри и не за кратко.
Да, провинцията по принцип унищожава, но и столицата унищожава макар по друг начин, въпросът е доколко е жилаво и издръжливо това, което се е пръкнало в провинцията или столицата. /Е, и талантливо!/
Така че, се надявам да съм от тези, съхранените, и не за кратко.
Но… каквото Бог е наредил!
88. ЗА СТОЛИЦАТА НЕ ГОВОРИМ. ПИТАМ СЕ ОБАЧЕ ДАЛИ ИМА ДРУГ ПИСАТЕЛ КАТО ТЕБЕ, КОЙТО ДА Е РОДЕН, ДА Е ЖИВЯЛ И ПИСАЛ САМО НА СЕЛО. ПРИ ТОВА КАТО „ЧУЖДЕНЕЦ”! ЗА ДОБРО И ЗА ЛОШО. СЪЩО КАТО ОНЕЗИ ДВА ЯСТРЕБА, КОИТО КРЪЖАТ НАД ТВОЯТА РАВНИНА. ДОБРОТО И ЗЛОТО, КОИТО СЕ РЕДУВАТ И ЗА ПЛЯЧКАТА, И В ЖИВОТА. МОЖЕ ЛИ ДА ИМА И ТАКОВА ТЪЛКУВАНЕ ТЯХНОТО ПРИСЪСТВИЕ НА ФОНА НА ТОВА, ЗА КОЕТО РАЗКАЗВАШ В „ТОПЛИЯТ ПОЛЮС”?
Не знам дали има друг писател като мене роден, живял и писал само на село – далече от културни институции и издателства, които да го забележат, но сроден с книгите на много наши и чужди класици, чиято компания ми бе предостатъчна. И независимо от тяхното присъствие аз усещах моето присъствие в литературата – съзнавах, че аз съм аз и мога да напиша нещо мое, нещо, с което съм живял, преживял и съпреживял.
Е, да, живея като чужденец в родното си място, но чужденец само като писател, иначе съм свой човек почти във всеки дом, и почти всеки може да позвъни на вратата ми за съвет и помощ.
Така е, за добро и лошо – животът е шарена черга. И като двата ястреба, които се вият над моята нахълмена, сгърчена равнина – доброто и лошото, редуващи се за плячката и в живота.
Разбира се, че може да има и такова тълкуване тяхното присъствие в “Топлият полюс”, както и присъствието на лисицата, и на проскубаната вълча глутница, и суровите зимни виевици – и всичко това под величествения купол на създадения от Бога храм за нас – земята на България! А ние, нашите управници, се гаврят и с нея, и с храма – Бог да ни е на помощ!
89. ИМА ЛИ НЯКАКВА РЕАЛНА ВРЪЗКА МЕЖДУ МИНИТЕ В ЗЕМЛЕН И МИНАТА, В КОЯТО СИ ЗАВЕЖДАЛ МЕДИЦИНСКАТА СЛУЖБА? ОТКОГА СЪЩЕСТВУВА ТЯ, КАКВА Е СЪДБАТА Й ДНЕС? А НА РАБОТНИЦИТЕ? В КНИГАТА ТЕ ЖИВЕЯТ ДОБРЕ, КАКВО СЕ СЛУЧИ ПО-КЪСНО? ИЛИ ВСИЧКО ТОВА Е САМО ЛИТЕРАТУРНО ПОСТРОЕНИЕ? ВЪОБЩЕ, ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е У НАС ДАНО СРЕБРОВ?
Не, няма реална връзка между мините в Землен и довчерашните каменовъглени мини в Меричлери. Връзката е с частните мини преди 50-60 години, които помня, и началото на довчерашните /социалистическите/, в които съм работил през летните ваканции. Каква е съдбата им днес?
Като всичко у нас през последните 20 години – ликвидираха ги, “богатата” ни държава плати близо 300 милиона да ги затрие, зарови и изравни със земята една частна фирма. /Говорят, че е на Шиляшки./
А племенникът му бе собственик на охранителната фирма, която опазваше за собственика материалните придобивки, платени от бедния ни народ – метали, строителни материали и др. От тях бяха присвоени още милиони. Разхайтените охранители при една безразборна стрелба на стотина метра от дома ми, за малко да ме прострелят. Куршумът мина на половин метър от мене и се сплеска в металната врата на моя гараж. Ей такива ми ти работи!
Каква е съдбата на миньорите? Които имаха късмет да се пенсионират, са добре, вземат максимални пенсии. Останалите се опитват да се справят с точковата система на новото време.
До голяма степен “Топлият полюс” е литературно построение, за което имах действителни опорни коти. Да, категоричен съм, у нас е възможен Дано Сребров. Имало го е и ще го има, но кога и колко след поголовната разруха, не знам. Както не знам кога ще заживеем с християнските и човешки закони в техния най-добър смисъл.
90. КОЛКОТО И ДА МИ СЕ ЩЕ, НЕ СПОДЕЛЯМ ТВОЯ ОПТИМИЗЪМ. „МЪДРОСТТА И ДОБРОТАТА ИМАТ СВОЕ МЯСТО ВИНАГИ И НАВСЯКЪДЕ. ЗА СЪЖАЛЕНИЕ –И ЗЛОТО”. ВЯРНО, НО ХОРАТА НИКОГА НЯМА ДА МОГАТ ДА СЕ ПРЕБОРЯТ САМИ СЪС СЕБЕ СИ. САМО БОГ МОЖЕ ДА ПОБЕДИ ЗЛОТО. И ОЩЕ НЕЩО, КОЕТО МИ ХАРЕСВА КАТО СЕНТЕНЦИЯ – „НЯМА НИЩО ПО-ОПАСНО ОТ СИЛАТА В РЪЦЕТЕ НА СЛАБИЯ”. ТО, АКО Е СЛАБ, ДАЖЕ НЕ Е ТОЛКОВА ЗЛЕ, ПО-СТРАШНО Е, АКО Е СИЛЕН! ЗАЩОТО И СЛАБИЯТ, И СИЛНИЯТ В ЕДИН МОМЕНТ РАЗБИРАТ, ЧЕ СА ХОРА И НЯМА КАК ДА СЕ ПРЕБОРЯТ С ДЯВОЛА И С ИЗКУШЕНИЯТА НА ВЛАСТТА. Я СИ ПРЕДСТАВИ КАКВО БИ МОГЛО ДА СТАНЕ И С ДАНО СРЕБРЕВ СЛЕД ВРЕМЕ! ТИ ВЯРВАШ, ЧЕ Е ВЪЗМОЖЕН. А ТОЙ САМИЯТ, ТОЙ ДАЛИ ГО ВЯРВА?
/Не Сребрев – СребрОв!/ Има друго звучене, нали, по-дълбоко и тайнствено. Това между другото.
Сега – по същество. Съгласен съм с мнението ти за първата сентенция и с пояснението към нея. Но за втората – не! Защото, забелязал съм, слабият винаги е по-краен със злините си, отколкото силният. Попадналата в ръцете му сила го опиянява до извратена жестокост, докато силният е свикнал със силата си, а има и сили да я контролира. Е, има и изключения, но преобладаващото е това.
В дългия си живот и в професията си съм срещал какво ли не и ми е направило впечатление, че в повечето случаи битови убийства правят физически слабите и дребни хорица. Може би защото се страхуват от равните единоборства и търсят крайния резултат с подъл удар.
Предлагаш ми да се замисля какво би станало с Дано Сребров след време. Винаги има три възможности: по-добър, по-лош, или да си остане същият. Би могла да е всяка от тези възможности, но за мен и за книгата ми Дано Сребров е това, което е – рядко силен, рядко срещащ се, но не невъзможен образ.
А за мен той е и крайно необходим, защото е своеобразен лакмус за времето, за мъжете и жените в това време и в неговото обкръжение. Той е богат литературен образ и благодарен за описване. Представи си един банално обикновен Дано! Всички около него и цялата книга ще паднат с няколко степени и… какво ще остане от магията? Нищо!
Не обичам Нищото. А дали самият Дано вярва, че е възможен, няма как да го узнаем – него вече го няма…
91. КАКВО ДРУГО ДА ТИ КАЖА ЗА ОБРАЗА? ТОЙ Е ТАКЪВ, ЧЕ ДА ТИ СЕ ИСКА ДА ГО ВИДИШ И В ЖИВОТА. ЖИВОТЪТ ОБАЧЕ, ЖИВОТЪТ… НО ТИ В ТОЗИ СЛУЧАЙ ВСЕ ПАК СИ САМО ПИСАТЕЛ, НАЛИ? И ПАК ЩЕ ТИ ПРИПОМНЯ ДАЛЧЕВ, КОЙТО ПИШЕ: „ПОКАЗАХА МИ МОИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ И АЗ СЕ СЪГЛАСИХ, ЧЕ СА ТАКИВА, НО ПРИ ВСЕ ТОВА ГИ ОСТАВИХ. ЗАЩО ДА ГИ ПРИКРИВАМ? ПРЕДПОЧИТАМ ДА СЪМ ИСКРЕН, ОТКОЛКОТО ЛОГИЧЕН”. ТИ ПРИЕМАШ ЛИ НЕГОВАТА „ЛОГИКА”? НО МОЖЕ И ДА МАХНЕМ ТОЗИ ВЪПРОС, АКО ВЕЧЕ ПРЕКАЛЯВАМ.
Не, никой въпрос не е в повече, особено за образа на Дано Сребров, който сам по себе си е в повече в представите ни за изграждане на образ. Може и да съм се поувлякъл в неговото изграждане, но иначе не би се получил именно Дано Сребров. А защо да го няма? Или поне нещо от него в живота – има го. Сигурен съм в това, макар да е нелогичен.
За кой ли път съм благодарен на Далчев и неговия талант – че го е имало и го има – приемам отговора му за противоречията и нелогичността, щом в литературното произведение се налага искреността. Бих прибавил само още нещичко: Какво значение има нелогичността в един образ, когато той е толкова силен и жив, че ни занимава, че ни пленява и ние му вярваме! Нали в това е силата на литературното произведение. А без тази сила то не е дори произведение, камо ли литературно. И още по-оправдано е неговото създаване, когато ни води към по-чист живот, по-чисти помисли и постъпки.
Ето, това исках да е Дано Сребров, а не просто логичен.
Освен това, тая и едно греховно съмнение, че и най точното логическо построение невинаги е вярно, или поне не напълно вярно. За мен по-важно е внушението, което прави един образ, една книга у читателя, а не логиката.
Надявам се това внушение в случая да е добро и за добро.
92. СПОМЕНАВАШ ДУМАТА “ТАЛАНТ”. СТИГА ЛИ САМО ТАЛАНТЪТ НА ЕДИН ПИСАТЕЛ? ИЛИ МУ ТРЯБВА И НЕЩО ДРУГО, БЕЗ КОЕТО ТОЙ СИ ОСТАВА НЕОПОЛЗОТВОРЕН В ДУХА НА ЕВАНГЕЛСКАТА ПРИТЧА?
Според мене в никакъв случай само талантът не стига, за да се роди и реализира писател. Той е необходимо условие, но само едно от условията. Нужен е характер, който да устои на леките съблазни, стоицизъм и пригодност за самота, трудолюбие и не на последно място – здраве.
Вярвал съм и вярвам, че всичко това е Божие съчетание и е направено неслучайно. Затова е повече от престъпление този, който го притежава, да го разпилее или захвърли, заради дребнави светски удоволствия. А още по-голямо престъпление е да изкористи тези свои дадености от Бога за кръчмарски ползи.
93. РЯДКО СЕ СЪЧЕТАВАТ ВСИЧКИ ТЕЗИ КАЧЕСТВА НАИСТИНА! ПЪК И КОГАТО ТОВА СТАНЕ, ОТГОВОРНОСТТА Е ПОЧТИ НЕПОСИЛНА. ЗАЩОТО КОМУТО Е МНОГО ДАДЕНО, ОТ НЕГО И МНОГО СЕ ИСКА. А НЕ ВСЕКИ Е ГОТОВ И ОБИКНОВЕНО СЕ ПРОВАЛЯ. ПЪК И СВЕТЪТ Е НЕМИЛОСТИВ КЪМ ИЗБРАНИТЕ. НЕПРЕКЪСНАТО СИ СЪЗДАВА ТЕХНИ ПОДОБИЯ-КУМИРИ И ИДОЛИ. И ПОДОБИЯТА ВЛАСТВАТ НАВСЯКЪДЕ И ВЪВ ВСИЧКО. НАЙ-ВЕЧЕ В СТОЛИЦАТА ЕСТЕСТВЕНО, НО ОТТАМ И В ОЩЕ ПО-УРОДЛИВИ ФОРМИ – И В ПРОВИНЦИЯТА, КОЯТО ОТКРАЙ ВРЕМЕ СЕ МЪЧИ ДА Й ПОДРАЖАВА. И КАКВО ИЗЛИЗА ОТ ТОВА?
Написах цяла книга за подобията. Те рядко са добри, даже подобията Божии, макар всички да сме такива. А когато някой се опитва да е подобие на друго подобие – не чакай нищо добро.
И излиза, че писанието свещено както винаги е право – да не си създаваме кумири! Не знам доколко са кумири класиците, но вече стана дума за това, че от тях съм се научил само на едно – да не пиша като тях. Сега добавям – Да пиша себе си и то така, че друг да не може да пише като мене. Т.е. да предпазя следващите да ме вземат за кумир /Шегувам се!/.
А светът наистина е немилостив и не само към избраните, а и към такива като мене. Колко пъти съм се разминавал с фаталната секунда – комай отпреди първия си ден, та до днес. Журналистката Ваня Ангелова дори изведе цяло заглавие от това в “Новинар юг”: “Съдбата запазила Велчо Милев, за да пише”. Дали е така?
Отговарям с любимата си сентенция: “Никой никога не знае.”
94. И ЗА ДА ПИШЕ МОЖЕ БИ? ЗАЩОТО ТИ САМ КАЗВАШ, ЧЕ СИ И МЕДИК, И СЪПРУГ, И БАЩА, И ДЯДО. КАКВО ОЩЕ? И КАКВО НЕ МОЖА ДА ПОСТИГНЕШ В ЖИВОТА? ВСЕКИ ЧОВЕК ИМА СВОИТЕ НЕОСЪЩЕСТВЕНИ ЦЕЛИ И ЖЕЛАНИЯ. НЕ ВСЕКИ ОБИЧА ДА ГОВОРИ ЗА ТОВА ОБАЧЕ. А ТИ И ВЪОБЩЕ НЕ ГОВОРИШ МНОГО…
Съдбата ме е опазила най-вече за семейството ми. Не вярвам да е имала предвид това да пиша. И съм благодарен на съдбата си, че сега съм и съпруг, и баща, и дядо, и медик и… да речем, писател.
Пътят ми бе нелек още отпреди раждането /стана дума вече/ и след това, но си е струвало да го извървя заради децата и внуците си, които ме възнаграждават заедно със Съдбата. Благодаря на Бога!
Не можах да постигна това, което не е мое – не ме блазни и не ми принадлежи. Какво е то? Всичко останало извън семейството ми, книгите ми и чистата човечност, която, мисля, съм опазил в себе си.
Не говоря за непостигнатото, защото не ме интересува, както казах то просто не е мое.
Защо да говоря, щом постигнатото ме удовлетворява и топли старините ми. Какво повече!
95. ДОКАТО НЕ ПРЕСТАНЕМ ДА МИСЛИМ ЗА ОНОВА, КОЕТО НЯМАМЕ, НИЕ НЕ МОЖЕМ ДА РАЗБЕРЕМ КОЛКО БОГАТИ СМЕ ВСЪЩНОСТ. ОТ ОТГОВОРА ТИ ИЗЛИЗА, ЧЕ СИ ГО РАЗБРАЛ ДОБРЕ И ЗАТОВА ПАК СИ ЗА ЗАВИЖДАНЕ. А КАКВО МИСЛИШ ЗА ЗАВИСТТА? ЗАВИЖДАЛ ЛИ СИ НА НЯКОГО И ЗАЩО? ПРИПОМНИ СИ ТАКЪВ СЛУЧАЙ!
Да, завиждал съм и то неведнъж – на хора със самочувствие, на хора, които се държат свободно и уверено сред салонни и площадни множества, на хора, които се самооценяват, без да им е необходима оценката на другите, без дори да изчакат въздействието на това, което са направили /написали/.
Завиждам на напористите и пробивните, а никога не ме е блазнило да го правя, да съм такъв. Добре ми е в моя “ъгъл”, в който може и да не ме забележат, но пред очите и мислите ми е цялата панорама пред мене – виждам я, чувам я, чувствам я и нещо приемам от нея, нещо отричам, трето осъждам.
Те, това съм аз, това е и моята завист.
Но приемам благородната завист, ако има такава. Тя те кара да догонваш, да се стремиш, да опитваш силите и възможностите си, без да подлагаш крак на този и тези пред тебе.
96. СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ ТАКАВА ЗАВИСТ НЕ Е ВЪЗМОЖНА. МОЖЕ БИ ДА Я НАРЕЧЕМ КОНКУРЕНЦИЯ И ТО ЛОЯЛНА КОНКУРЕНЦИЯ Е ТОЧНАТА ДУМА. АМА И НЕЯ НЕ Я ВИЖДАМ У НАС. ДУХОВНАТА НИЩЕТА И МАТЕРИАЛНАТА БЕДНОСТ УБИВАТ ВСИЧКО И ВСЕКИ, КОЙТО СЕ ОПИТА ДА НАПУСНЕ „ЪГЪЛА”, В КОЙТО СА ГО НАТИКАЛИ – ВОЛЮ ИЛИ НЕВОЛЮ. ДОБРЕ, ЧЕ СВЕТЪТ Е ПРОМЕНЛИВ, ТА ПОНЯКОГА СЛЪНЦЕТО ОГРЯВА И ЪГЛИТЕ. И ТОГАВА НЯКОИ СЕ ИЗНЕНАДВАТ. ВИЖДАТ ИСТИНАТА. ЗАТОВА НИКОЯ СВЕТОВНА ВЛАСТ НЕ ОБИЧА ПРОМЕНИТЕ. НО ПЪК ОТ ДРУГА СТРАНА, ДОБРЕ ЗНАЕ, ЧЕ БЕЗ „ПРОМЯНА” НЯМА КАК ДА ОПАЗИ СЕБЕ СИ. И ЕТО ТИ ГО ВЕЧНИЯТ КОНФЛИКТ МЕЖДУ ВЛАСТ И ИСТИНА. АКО СИ НА ВЛАСТ, НЕ СИ ИСТИНСКИ, АКО СИ ИСТИНСКИ, НЕ СИ НА ВЛАСТ. ВЪПРОС НА ИЗБОР. ЧУДЯ СЕ ВЕЧЕ И АЗ КАКВО ДА ТЕ ПИТАМ ОЩЕ И СЕ СЕЩАМ ЗА ВЪПРОСИТЕ НА ПРОФ. ШИШМАНОВ ОТ АНКЕТАТА МУ С ИВАН ВАЗОВ. ТЕ СА КЛАСИЧЕСКИ. А НИЕ ЩЕ ГИ ПОБЕРЕМ НА ЕДНО МЯСТО: 1. КОЯ КРАСКА ПРЕДПОЧИТАТЕ? 2. КОЯ Е ЛЮБИМАТА ВИ МИРИЗМА? 3. КОЕ ЦВЕТЕ Е, СПОРЕД ВАС, НАЙ-КРАСИВОТО? 4. КОЕ ЖИВОТНО ВИ Е НАЙ-СИМПАТИЧНО? 5. КОЯ КРАСКА НА ОЧИ И КОСИ ПРЕДПОЧИТАТЕ? 6. КОЯ Е, СПОРЕД ВАС, НАЙ-ЦЕННАТА ДОБРОДЕТЕЛ? 7. КОЙ ПОРОК МРАЗИТЕ НАЙ-МНОГО? 8. КОЕ Е ВАШЕТО ЛЮБИМО ЗАНЯТИЕ? 9. КОЕ РАЗВЛЕЧЕНИЕ ВИ Е НАЙ-ПРИЯТНО? 10. КОЕ Е, СПОРЕД ВАС, ИДЕАЛЪТ НА ЗЕМНОТО ЩАСТИЕ? 11. КОЯ СЪДБА ВИ СЕ ВИЖДА НАЙ-ВЕЧЕ ЗА ОПЛАКВАНЕ? 12. МОЖЕ ЛИ ДА ПОПИТА ЧОВЕК НА КОЛКО СТЕ ГОДИНИ? 13. КОЕ КРЪСТНО ИМЕ БИХТЕ СИ ВЗЕЛИ, АКО БИХТЕ СИ ГО ИЗБИРАЛ САМ? 14. КОЙ Е БИЛ НАЙ-ХУБАВИЯТ МОМЕНТ ОТ ЖИВОТА ВИ? 15. КОЙ Е БИЛ НАЙ-ПЕЧАЛНИЯТ /НАЙ-ТЕЖКИЯТ/? 16. КОЯ Е ВАШАТА НАЙ-ГОЛЯМА НАДЕЖДА? 17. ВЯРВАТЕ ЛИ В ПРИЯТЕЛСТВОТО? 18. КОЙ Е ЗА ВАС НАЙ-ПРИЯТНИЯТ МОМЕНТ ПРЕЗ ДЕНЯ? 19. КОЯ ИСТОРИЧЕСКА ЛИЧНОСТ ВИ Е НАЙ-СИМПАТИЧНА? 20. КОЯ ЛИЧНОСТ ОТ РОМАН ИЛИ ТЕАТЪР? 21. В КОЯ СТРАНА БИХТЕ ПРЕДПОЧИТАЛИ ДА ЖИВЕЕТЕ? 22. КОЙ ПИСАТЕЛ ПРЕДПОЧИТАТЕ? 23. КОЙ ЖИВОПИСЕЦ? 24. КОЙ КОМПОНИСТ? 25. КАКВА ДЕВИЗА БИХТЕ СИ ИЗБРАЛИ, АКО БИ ТРЯБВАЛО ДА ИМАТЕ ТАКАВА? 26. КОЕ Е, СПОРЕД ВАС, ШЕДЬОВЪРЪТ НА ПРИРОДАТА? 27. ОТ КОЕ МЯСТО СТЕ ЗАПАЗИЛИ НАЙ-ПРИЯТЕН СПОМЕН? 28. КОЕ ЯСТИЕ ОБИЧАТЕ НАЙ-МНОГО? 29. ПРЕДПОЧИТАТЕ ЛИ ТВЪРДО ИЛИ МЕКО ЛЕГЛО? 30. КОЙ ЧУЖД НАРОД ВИЕ СИМПАТИЧЕН? 31. НАПИШЕТЕ ЕДНА ОТ ВАШИТЕ МИСЛИ ИЛИ ЦИТАТ, СМИСЪЛА НА КОЙТО ОДОБРЯВАТЕ? ИМАШ ДУМАТА!
За истината и властта отговарям с една епиграма:
“Светът е в заблуда голяма,
не знае какво е у нас:
Това, което го има, го няма,
а което го няма, е на власт.”
Сега на въпросите:
1. Светло бежовото. 2. На теменужка. 3. Кокичето. 4. Агнето. 5. Тъмната краска. 6. Човечността. 7. Подлостта. 8. Да пиша. 9. Да съзерцавам с чувство и мисъл. 10. Да стъпваш по земята и да докосваш небето. 11. Сирашката. 12. Винаги и навсякъде. 13. Моето собствено име. 14. Когато се родиха децата ми. 15. Когато духовно и физически осъзнах, че нямам баща. 16. Здравият и красив Разум. 17. Да, но не безрезервно. 18. Зората. 19. Васил Левски. 20. Колчо /От “Под игото”/ 21. В родината си. 22. Вежинов. 23. Майстора. 24. Бетовен. 25. “Чист във всичко!” 26. Денят и Нощта. 27. Аязмото в Ст. Загора. 28. Печеното месо. 29. Твърдо. 30. Хървати. 31. “Земя и небе. Човекът е между тях и не може нито без едното, нито без другото. А как да ги събере, не знае!”
97. ОЧАКВАХ ПОНЕ ТОЗИ ОТГОВОР ДА Е МАЛКО ПО-ПОДРОБЕН, А ТОЙ Е ПОЧТИ РЕКОРДЬОР ПО КРАТКОСТ. НО ЕПИГРАМАТА МИСЛЕХ И АЗ ДА ЦИТИРАМ. ТЯ Е „ВЪРХЪТ”, КАКТО БИХА СЕ ИЗРАЗИЛИ ПО-МЛАДИТЕ. Е, ОТИВАМЕ КЪМ КРАЯ. ЗАЩО СЕ СЪГЛАСИ НА ТАЗИ АНКЕТА И КАКВО ОЧАКВАШ ОТ НЕЯ. АЗ ИМАМ СВОЯ ОТГОВОР, НО ТИ ОТГОВОРИ ЗА ЧИТАТЕЛИТЕ!
Защо се съгласих на тази анкета? На този въпрос си отговорих още преди началото й, когато Георги Ангелов ми предложи. Смущаваше ме само това, че не се познавахме с теб, но мислено си оставих резервен изход – ако нещо не си допаднем, ще я прекъсна!
Не я прекъснах, стигнахме края й и не съжалявам. Нещо повече – опознахме се. Защото човекът си личи не само по отговорите, но и по въпросите, които задава. Вече знам, че с теб можем да “разнищваме” много въпроси и да очаквам приятни изненади от разностранен характер, но ерудирани. В това отношение ти си в малко по-изгодна позиция, защото можеш да ме целиш и през книгите ми, но те са именно за това – читателите да ме целят и… да не подозират, че целейки тях и мен, целят и себе си! Важното е да няма “жертви” при тези “престрелки”.
Така, сега за мотивите ми да участвам в анкетата!
Първо, от срещите ми с читатели разбрах, че те се интересуват както от книгите ми, така и от мен самия. Каква по-добра възможност от тази наведнъж да задоволя добронамереното им любопитство, та дори в някои случаи и да не е чак толкова добронамерено. Не се срамувам от себе си, от живота си и от семейството си.
Второ, поради малко особения ми характер, не бих се разкрил така, както в тази анкета, пред никоя друга аудитория. Вече стана дума в нея за това, че си имам една неприятна “агорафобия” и при многолюдни срещи се чувствам най-излишният човек, най-схванатият, което вероятно пречи и на другите – сковава и тях.
Трето, анкетата ми даде хубав повод да направя, както за читателите, така и за себе си, откровена равносметка за живота си, за книгите си и за мене самия – на 73 години това е необходимо. Та, като погледна в дланта си в края на моя “една цигара път”, да видя след издуханата от ветровете плява какво е останало – има ли златни зрънца или дланта /живота ми/ са празни. Не е малък мотив да участвам в анкетата, нали? А той съдържа и очакването ми от нея – съдържа моето мнение и мнението на читателите, на хората.
Четвърто, както се надявах, а се и потвърди в хода на анкетата, твоите въпроси ми подсказваха много неща, за които нито се бях замислял, нито обмислял, а съм отреагирал на тях рефлекторно, интуитивно. И, верен на природата си, рядко съм грешал. Вероятно ме е насочвала и крепяла вродената ми ценностна система, генетичният ми код и най-вече Божията благословия.
Нека е над децата и внуците ми, над всички българи!
98. ВИНАГИ Е ЛЮБОПИТНО ДА СЕ ЧУЕ ОТГОВОРЪТ НА НАЙ-БАНАЛНИЯ, НО ЗАТОВА ПЪК НАЙ-ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС – КАКВО ПИШЕШ В МОМЕНТА. ТИ ОБАЧЕ КАЗВАШ, ЧЕ НЕ СПОДЕЛЯШ С НИКОГО ТОВА. ДА ОПИТАМЕ ТОГАВА ДА МОДИФИЦИРАМЕ ВЪПРОСА. ПИШЕШ ЛИ ПО-ЛЕСНО ДНЕС С ОПИТА, КОЙТО ВЕЧЕ СИ ПРИДОБИЛ ИЛИ ОТ ДЕН НА ДЕН СТАВА ПО-ТРУДНО? МИНАВА ЛИ ТИ ПРЕЗ УМ ПАК ДА СЕ ОТКАЖЕШ?
Вярно е, не обичам да споделям планове и недовършени неща. Все още мисля, че писането е тайнство, в което не бива да се наднича, преди да е завършило. По този въпрос дори съм писал в новелата “Внимание, чупливо!”, където казвам приблизително, че надничането в незавършена картина оставя в художника усещането, че и по-нататък някой диша в тила му – пречи!
Виж, на въпроса пиша ли по-лесно днес или по-трудно, отговарям с готовност. Не, не пиша по-лесно, а по-трудно. Опитът, добрият опит, повишава самокритерия и не ти позволява да минаваш брутално, “напряко” през мислите, думите и буквите дори. В това отношение са особено чувствителни и в същото време въздействащи паузите в словореда.
Гледаш, няма думи, няма изречения и букви, а оставеното празно пространство също има сила и внушение – то е като дихание и мълчалив поглед, в които понякога силата е много по-голяма от крясъка и вопъла.
Отказването минава през ума ми, когато съм много уморен. Рядко ми се случва, но ми се случва. Тогава си казвам: Дали това не е предупреждение, в което трябва да се вслушам? Но ободрен го забравям и мислено се убеждавам, че е временно настроение. Сигурно е човешко да го почувства човек. И да си поговори сам. Защото, както казва синът ми: Когато човек си говори сам, поне знае, че говори с умен човек! И няма кой да го опровергае…
99. КАК МИСЛИШ, КАКВО БИХА КАЗАЛИ “ГЕРОИТЕ” НА ДЕНЯ ЗА НАШИЯ РАЗГОВОР? ТИ КАКВО БИ ИМ ОТГОВОРИЛ?
Мисля, че не биха казали нищо, защото “героите” не четат. На дневна светлина са слепи, горките, имат очила само за нощно виждане. Та аз, май, съм го написал вече:
“Помръкна бързо и туй светло Утре.
/Имаме ги вече във излишък!/
Защото мафия и мутри
само в тъмна доба пишат.”
А ако някое “геройче” случайно го прочете, сигурно ще рече:
- Брато, тия що дрънкат?
Тогава, няма как, ще им отговоря:
- Дрънка училищният звънец, драги, но не за вас. Вашето училище е безмълвно, вечерно-нощно…
100. ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТ ВЪПРОСА НЕ СА МАЛКО, НО ЧОВЕК Е НЕПОЗНАВАЕМ. ВСЕ ПАК, ЗА ДА ДОВЪРШИМ – ИМА ЛИ НЕЩО, КОЕТО НЕ СЪМ ТЕ ПИТАЛ, А ИСКАШ ДА ГО СПОДЕЛИШ? ИЛИ ДА ПОВТОРИШ? СИГУРНО ИМА…
Не си ме попитал какво възнамерявам да подготвя по повод на предстоящия ми 75-годишен юбилей. А бих искал да го споделя.
Възнамерявам да събера в една книга “Родът…”, “Непомерното” и “Топлият полюс” и да я предложа на някое издателство – нещо като триптих в едно томче.
Надявам се това да стане /с мене или без мене, няма значение/, ако осъмнем, ако рекъл Господ!.. Спомняш си тази уговорка и молитва на моя дядо, нали, в новелата “За четири ръце”. Защото НИКОЙ НИКОГА НЕ ЗНАЕ /всичко/ - добавям. А най-малко бъдещето.
Да сме живи – ще видим. Май, това е финалът на маратона, наречен литературна анкета.
Хасково-Меричлери
Юли-Септември 2009 година
БИОБИБЛИОГРАФИЯ
Велчо Милев е роден на 13.11.1936 г. в гр. Меричлери, Хасковска област. Завършва основното си образование в Меричлери, гимназия и полувисш медицински институт – в Стара Загора. Работил е като медицински фелдшер. Живее в Меричлери.
РОДЪТ НА КРАЧАНИТЕ. Повести. Издателство „Христо Г.Данов”, Пловдив. 1984
ДОМ ЗА ЕДНОДНЕВКИ. Новели. Издателство „Христо Г.Данов”, Пловдив, 1989
НЕПОМЕРНОТО. Роман. Стара Загора, 2000
ДЕН СЕДМИ. Издателство „Български писател”, София, 2004
ТОПЛИЯТ ПОЛЮС. Издателство „Български писател”, София, 2004
КОРЕНИ И КЪЛНОВЕ. Роман. Издателство „Тракийски свят”, 2006
ДИВ ПЕЛИН И СЛАДКА ВОДА. Новели. Издателство „З. Стоянов”, София, 2006
ЕПИГРАМИ. Издателство „КОТА”, Стара Загора, 2008
ПЪТЕПИСИ. Литературен свят, Брой 7, 2009
ЗАПИСВАЧЪТ НА МЪЛЧАНИЯ. Литературен свят, Брой 10, 2009
Йордан Нанчев – СТО ВЪПРОСА - ЛИТЕРАТУРЕН РАЗГОВОР С ВЕЛЧО МИЛЕВ