Велчо Милев

Във вазата му винаги имаше стрък див пелин.
Със стрък пелин отбелязваше страниците на книгите си. А самотата му, където и да се намираше, безпогрешно го отвеждаше на полянка, обрасла с див пелин. Четеше горчивата проза на Вонигът. И слушаше песните на онова чудато, гологлаво момиче – Шиниъд, с извънземните очи и глас, а със съвсем земна покруса и горчивина. Пиеше кафето си горчиво. Пушеше най-горчивите цигари. Остроумията му бяха с дъх и вкус на пелин.
Самият той се бе превърнал в стрък див пелин във вазата на своята есен. Сух и жилав, с прошарени коси и брада, с бледа кожа, с покруса в очите и скръбна гънка в крайчеца на суровите, тънки устни. Това бе той. И именно този тип го гледаше от огледалото, докато се бръснеше.
Полунощ. Почивната станция бе притихнала. Вонигът бе затворен с обичайното стръкче пелин между страниците. Шиниъд почти шептеше от портативния касетофон. Нощната лампа със сведен поглед осветяваше всичко това. Точно тогава някой почука на вратата му.
Отвори с горчива досада.
- Извинете, светехте… – прошепна сякаш с последния си дъх непозната русокоса жена. Като че ли бе дошла да издъхне на вратата му: главата й, клюмнала, издъхваше на касата на вратата, ръцете й висяха издъхващи, чантата й издъхваше на мозаечния под на коридора. И всичко това издъхваше с дъх на уиски.
Зад нея, обаче, грееше пълната й противоположност – сияйна брюнетка в цъфтящо здраве и настроение, която се усмихваше лъчезарно, макар и малко отнесено.
- Да ви се намира нещо против главобол? Умирам… – простена русокосата.
“Очевидно!” – кимна той. След което й предложи два аспирина и чаша вода.
Докато “издъхващата” припряно схрупваше двата аспирина наведнъж, отпивайки от чашата, брюнетката изведнъж се завърна от сияйната си отнесеност и възкликна:
- Я, че той самият е аспирин!…
- Да, горчив и с минал срок на годност – измърмори равнодушно той.
- Горчив… да! – присви преценяващо очи тя. – Но срокът на годност трябва да се провери…
След което тя прихвана приятелката си през кръста и я повлече към дъното на коридора. Подир тях се влачеше издъхващата чанта. Последен – дъхът на уиски.
Той побърза да притвори вратата. Спрямо натрапниците той нямаше друго оръжие, освен плътно притворената врата. Така се скриваше от тях в своя си свят, в света на горчивия пелин. Така бе постъпил, макар и несъзнателно, още в най-ранното си детство, когато натрапникът се оказа жестоката вест за смъртта на баща му – избяга в полето, просна се на някаква полянка и задъвка някаква горчива трева. Оказа се див пелин, оттогава се сроди с него и станаха неразделни.
Оттогава не понасяше и натрапничеството. Затова през последните години, в които натрапничеството придоби нечувана масовост и наглост – задъхано се натрапваха партии и партийни лидери – той плътно притвори и залости вратата си към света. Този свят не бе негов. Затова избра и тази невзрачна почивна станция, където вероятността да срещне познати натрапници бе равна на нула. С непознатите е далече по-лесно.
Не винаги, обаче.
Още на закуската, когато допиваше горчивото си кафе и вече бе приготвил първата си горчива цигара, с намерението да се усамоти с томчето на Вонигът, до масата му спря полунощната брюнетка, отново в цъфтящо здраве и настроение, и възкликна:
- О, “горчивият хап” се зарежда… с горчиво кафе и горчива цигара!
Би трябвало да прибави и Вонигът, ако го познаваше, но той едва ли бе в списъка на силно подсладените й занимания тук и въобще.
- Горчилка се постига и когато се прекали със сладкото – промърмори той.
- Ами да! – възкликна този път язвително брюнетката. – Но само ако имате предвид снощната ми приятелка. За мене не важи.
- Забелязах – промърмори той пак. – Вие очевидно поемате всичко с “три лъжички захар” и го понасяте добре.
- Ама разби-й-й-ра се! – звънна остро язвителността й. – Понася ми добре дори вашата вгорчивена компания. Ето!… И тя демонстративно се тръшна на стола до него, като не забрави да му предложи и сияйното си настроение, и хубавите си бедра, и намерението си да ги отрие в коляното му. Ала не беше се осведомила за неговите намерения, затова остана поразена, когато в същия миг той се надигна, обърна й гръб и излезе от столовата. Гърбът нерядко върши работата на притворената врата.
След четвърт час той вече бе на своята полянка. Беше я открил и тук – обрасла с див пелин и обградена с гъст къпинак. Есенното слънце прежуряше, разтваряйки горчивия дъх на пелина във въздуха над нея.
Той не просто приседна – приобщи се: стръкчето див пелин отвори Вонигът на съответната страница, след което той го захапа, а страницата захапа цялото му внимание със същия горчив вкус. Дъвчеше див пелин, дишаше див пелин, потъваше в див пелин – вкусът на времето, а по-точно на безвремието напоследък. Залостил бе всички врати към света и не чуваше, и не виждаше нищо от него. Но до мига, в който усети нечие натрапено присъствие. Не се запита чие е това присъствие и не се извърна натам, престана само да дъвче стръкчето див пелин. Изглежда натрапникът го наблюдаваше внимателно, защото веднага попита:
- Извинете, колко е часът?
В отговор на мълчанието му тя, естествено беше Тя, сияйната брюнетка, се засмя:
- Можете да не ми отговаряте. Ако нямахте часовник, щях да ви попитам какво четете, или какво мислите, например, за социал-републиканско-монархо-демократическо-земеделската-бизнес-патриотична партия. Подобни буламачи напоследък са много модерни, не мислите ли? И много удобни, не е нужно да се местиш от партия в партия, всичко е накуп.
Той продължи да чете.
- Сега пък се зареждате с Вонигът – отбеляза тя. Имаше отлично зрение, за да го забележи от десетина метра.
А той отбеляза, макар и с периферното си зрение, че докато му досаждаше, непознатата не си губеше времето. Разкопча до долу леката си рокля, сръчно излезе от нея, именно излезе, постла я и се изтегна отгоре й само по един твърде оскъден бански, който човек можеше и да не забележи, тъй като напълно се сливаше с гладката й кожа с цвят на ранна есен. На гърдите й се открояваше малък сребрист транзистор, който тя включи тихичко. Странно за натрапчивия й нрав!
- Да – кимна тя, сякаш разговаряха от часове. – С вашата забележителна способност да забелязвате, правилно забелязахте и сега, че се натрапвам. Но си обещах да проверя един срок на годност и… както виждате, работя по въпроса упорито!
“Виждаше…” – задъвка той пак стръкчето див пелин. Натрапницата едва ли съзнаваше, че именно еднообразните й опити я бяха изтикали зад залостените му врати и той вече не усещаше присъствието й. Но, изведнъж, от тихичко включения транзистор, се разля отвратително задъханият глас за власт на политик, който той ненавиждаше – случайно го познаваше като абсолютен неморален тип. И точно той обладаваше ефира с: „…Демокрацията е законност и морал, преди всичко морал!…”
“Изключи го, или си върви!” – надигна се той, за да кресне на досадницата. Но го изуми странното изражение на жената, което нямаше нищо общо с доскорошната сияйна натрапница и отвращението, с което тя сама изключи транзистора. Остана така някое време, след което несъзнателно откъсна стрък див пелин и го задъвка.
- Охо…! – промърмори удивен той.
- Бях поредната му конюнктурна съпруга – изговори тихо тя.
- Светът е малък. – Бе баналният му отговор.
- Да, не по-голям от тази поляна и също толкова обрасъл с див пелин. Много удобно, паднеш и пелинът сам се въвре в устата ти – дъвчи и плюй, или дъвчи и поглъщай! Вие сте от тези, които дъвчат и поглъщат.
- Най-после! – усмихна се иронично той. – Значи проверката ви приключи.
Но тя гневно отхвърли транзистора на гърба си, гневно се изви към него и гневно каза:
- Само че аз нямам намерение да дъвча и поглъщам, а да плюя сдъвканото в нечии сурати. Може да оскубя всичкия пелин, но няма да спра!
- Забравяте нещо много важно – обади се той. – Преди малко сама казахте, че горчивият пелин е за падналите. А когато един паднал плюе по някого, плюнката му пада върху него, оплюва се сам и става горчиво смешен, което е по-непоносимо и от погълнатата горчилка. Или и това искате да проверите?
- Гадно! – потръпна тя. След което изрече тихо и замислено: – Гаден сте, отнемате на падналите надеждата за възмездие.
Той сви рамене:
- Не аз, светът е такъв. Падналите нямат права, правото е на “правите”!
- И какво ни остава?
- Да дъвчем горчивия пелин, докато усетим сладкия му привкус.
- Има ли такъв?
- Не знам – отвърна той.
Отвърна се и от младата жена, за да се завърне в страниците на Вонигът. Присъствието й вече не му пречеше, тя не бе присъствие, а част от неговия свят. И тя дъвчеше стрък див пелин, и тя слушаше от транзистора Шиниъд. Седяха на една обрасла с пелин полянка, а бяха сами и безкрайно далечни един от друг, и от всички хора на света, като на далечна планета.
И сякаш на тази тяхна малка планета те бяха първите Адам и Ева, но не отхапваха от ябълката на греха, а стръкове див пелин. Ново начало ли бе това, или краят?
- Не знам… – промърмориха едновременно и вгорчивено двамата.
И не се чуха.