Велчо Милев

То беше от дрян.
От дряновия храст, който ме спря на един северен средногорски склон, преди… преди много години.
Денят беше летен и чист, с едно единствено рехаво облаче отгоре му, колкото да не е съвсем гол. Такъв бях и аз, по едни бермуди само, та нямаше къде да пъхна дори джобното си ножче.
Той, и склонът, беше почти гол. Къпина една и смрадлика една го бяха почели само, ала миризмите им изпълваха всичкия въздух между склона и небето така, че го оцветяваха и го правеха топъл. Босите ми ходила, обаче, се галеха в зелената прохлада на къса тревка. Та, като си газех прохладата и вдишвах топлото на къпина и смрадлика, насреща ми – дрянов храст. Не храст, параклис – така просто, яко и подредено стоеше на пътя ми, че нямаше как да не спра.
Спрях.
Гледах го дълго, предълго. Сетне го обиколих от всички страни. Джобното ми ножче отворено, палецът ми на острието му, опитва го-опитва, а колкото ме тегли да си рязна за едно цигаре, толкова се страхувам да не разваля параклиса. Хеле, съгледах едно излишно клонче…
Край на разходката ми.
Седнах в сянката на храста и задялках. Тревката около мене побеля. Упоен от сладкия мирис на суров дрян и от собственото си търпение, не спирах да дялкам. Майсторях дряново цигаре. И то си ставаше. Майсторях го без идея, а се получаваше. Храстът-параклис ли ме напътваше, денят ли, склонът ли, миризмите му ли, но си ставаше. Или защото не броях нито минутите, нито часовете, времето бе спряло и аз, настанил се в него, просто си дялках. Разтворил се бях, като миризмите на тоя склон, и не ми трябваше нищо повече. Едно да се притуреше, щеше да развали всичко.
Не съм бил прав. Сетне-сетне, колко нови неща се притуриха, а не развалиха нищо, напротив…
Първото бе огънят. Събрах сухи клонки от къпината и смрадликата, подредих ги и той сам си пламна – без дим, с един сладък мирис само. Навремени притурвах клонки, за да нагори силна жарава. Изтегнах се на късата и мека тревка. Едва сега забелязах, че от рехавото облаче се сипеше чист воден прашец. Толкова чист и толкова ситен, че гледах прашинките му с отворени очи и очите ми се избистряха от чистия им хлад. Душата ми се избистряше.
Надигнах се. Жаравата вече се бе нагорила, а водните прашинки избухваха над нея беззвучно, преди да я докоснат. Взех парчето стоманена тел, което намерих до дряновия храст (Когато едно нещо рече да си става, намира си и необходимото!) и пъхнах единия му край в жаравата.
Оттук нататък, нагорещената до бяло стоманена тел през минута се забиваше в сърцевината на дряновото дръвце и потъваше милиметър по милиметър в него. Сладка работа с нов мирис на обгорен дрян. И пълно сливане: какъвто дъждецът – ситнеж, такава и работата ми, а сладка. И тишина, тишина… от земята до небето. И самота.
Но по едно време някой пошушна зад рамото ми:
- Добра среща!
Кимнах. И макар че не вдигнах очи, знаех, че поздравът иде от дребно старче. Дребно като дъждецът-ситнеж и като него чисто и беззвучно. А кимнах, защото не исках да развалям тишината, не умеех да говоря като старчето. То отколе се е сляло с този склон и с всичко по него и над него, и знаеше да говори така, че да не развали нищо. Нищо не развали и когато приседна от другата страна на жаравата. И когато продължи шепнешком:
- Сладка работа в сладък ден… Случил си, младо. И аз случих преди малко, само че на друго… Нейсе, ще ти го прикажа, може да ти влезе в работа. Знае ли човек кое ще му влезе в работа и кое – не, щото то само си влиза в работата му, или не влиза. Нали?
Кимнах.
- Случих – рече старчето – на люта битка. Между таралеж и змия.
Замълча, но не в очакване на поредното ми кимване, а за да проследи нагорещената тел, както и аз. В нея се събраха погледите ни и мислите ни, изглежда, защото и двамата свихме рамене, макар аз да случих на сладка работа в сладък ден, а той – на люта битка.
- Какво ги е скарало, не знам – продължи старчето. – Таралежът бе завардил дупката й, а тя се опитваше да се вмъкне в нея. Мяташе се ту насам, ту натам…
Стоманената тел пак тръгна към цигарето и старчето пак млъкна. Когато отвърстието на цигарето блъвна тънко, бяло облаче, с мирис на обгорен дрян, старчето примлясна:
- Сладост… И напредваш, към средата си вече.
После продължи разказа си за битката.
- Най-сетне змията успя, вмъкна се в дупката. Таралежът побесня. По едно време спря и се замисли, като човек се замисли, казвам ти! И се завтече към близкия мравуняк. Сви се на топка на върха му и завря глава в корема си. Започна да потръпва и да скимти. А по мравуняка сноват едни едри, чупнати в кръста мравки. Толкова едри, та чак челюстите им виждам. Какво прави? – почудих се. Разбрах, когато отново се запъти към змийската дупка: пълзи, а подире си оставя капки кръв – със зъби разкъсал корема си, за да помами мравките.
- И?… – обадих се най-сетне аз.
- Ами, юрна се настървена всичката мравка по кървавата диря и се изля в змийската дупка. После… после всичко свърши за миг: змията изскочи, таралежът я захапа само веднъж и, олюлявайки се, потъна в шумата. Останалото… останалото мравките още го довършват. Това е.
В този миг бялото облаче блъвна от другия край на цигарето. Старчето въздъхна с облекчение:
- Готово, проби го! – Вдъхна продължително, като за из път и добави: – Е, аз да вървя, ти имаш още много работа, докато го нашариш и обгориш отвън…
И той така леко се надигна, така безшумно си отиде, че никак не се учудих, дето тревичката под него си бе останала права.
А нагорещената стоманена тел тръгна по цигарето. Обгаряше го, шареше го и под нея съвсем естествено се появяваха контурите на таралеж и змия, на рехаво облаче, на дребно старче и… на жена с разголени бедра на билото на хълма, която ме гледаше приканващо. Защо мен ли? Ами защото мъжът, който я придружаваше избяга, когато тя го привлече към късата тревка на билото. Той се оказа силен мъж, избяга!
Но и аз се оказах силен, макар да бях разпищолен, само по едни бермуди, издържах на приканващия поглед. Вървях по средата на склона, стиснал със зъби новото си цигаре, с първата цигара в него, и ме ръзпъваше на кръст вкусът на суров дрян и катрана от цигарата. Склонът ме теглеше надолу, жената ме теглеше към билото, но аз вървях по средата му и цигарето пукаше между зъбите ми. Добре, че беше цигаре от дрян, иначе нямаше да оцелее. Оцеля, служи ми дълги години. След не знам колко от тези години, пак го бях захапал с поредната цигара, когато поетесата Рада Александрова поиска да го разгледа. Разгледа го наистина, но внезапно го пусна в ръчната си чанта.
- Благодаря! – рече.
- Но то ми е…
- Знам – спря ме тя, – всичко знам! То е написано. А ненаписаното и недоизреченото е в следите от зъби… И то ще си остане там, където е било, все така приканващо. Било е хубаво, очевидно е – усмихна се тя и си тръгна.
Странно как, и без цигарето усетих горчилка. Горчилка от саморъчно измайсторената си илюзия, която бях дъвкал и гризал със зъби толкова години.
Но не всичко бе илюзия.
Например, написаното по обгореното ми дряново цигаре.
И спомена за него.

(Знам, бъдните ще ме потърсят в моите книги, когато почувстват пустинна жажда за чиста, бистра и сладка вода!)
(Сега времето е блатно, хората живеят в блато и пият блатна вода.)
(Не знам кога, но те отново ще се наплискат от изгрева, ще гребнат планинска вода, ще вдъхнат цвете, ще чуят песен, полет на птица ще вдигне очите им, а ще ги сведе към земята Божия стъпка. Не знам кога, но всичко това ще бъде, за да пребъдат.)
Те нямат друг избор. Другият избор е краят им.
Нека избират.
И да се пазят от всичко, което е без чувства – пари, власт и жажда за господство! Те са смъртните им врагове.