Г-н Милев,

необичайният начин на адресиране на писмото ми до Вас е такъв не само защото ми липсва Вашият адрес. А и защото душевният комфорт, в който ме въведе книгата “Непомерното”, чийто автор сте, не може да бъде споделен потайно.
В неголямата по обем книга открих не само един магичен автор, който може да разведе читателя си из трагично истинските дебри на човешкото съществуване. Срещнах между страниците един българин, който знае защо сме точно такива, каквито сме. Знае защо обичаме и защо страдаме, защо бягаме и се отдалечаваме. И още много, много други неща знае. Но за да откриеш това трябва да проникнеш надълбоко в словесните пластове; да усетиш душевния потрес на Никола или етичния крах на Николица, която се оказва непосилна за непомерния си грях и се оттегля в манастир.
Малцина са днес хората, които тръгват към словото като към светилище, което самите те трябва да изпълнят със светлина.
Дебрите на уж обикновения бит, пълни с магия и хтонични чудовища; лабиринтите на творческата орисия и мистика не са табу за Вас. Там Вие се разхождате спокойно и ведро и извличате за читателя екстракта на непомерното очарование.
Сълзата и усмивката, победата и крахът са Ви еднакво подвластни. Без да се разтваряте в нито едно от душевните състояния на героите си, Вие ги живеете и слагате върху белия лист не разказ за съдбите им, а самия техен живот: такъв – страшен и силен, жесток и щедър. И сякаш не разказвате, а вземате за ръка четящия човек и го потапяте в диханието на древните заклинания, на непознатия трепет.
Не държите да давате рецепти и отговори, не “треперите” някой да Ви хареса като автор.
Вие просто живеете в книгата си, а това е толкова пленително, че и ние, които имаме щастието да Ви прочетем, си позволяваме за миг да потънем в илюзиите, че това е и наш живот – чудесен и непомерен.
Чрез “Непомерното” Вие не само ни запознавате с хора и съдби, но и ни убеждавате, че какъвто и да е животът ни, той си струва само тогава, когато посмеем да го живеем – стремглаво и непомерно. Само така можем да усетим вкуса му.
Може думите, с които се обръщам към Вас, да звучат поостаряло, може в тях да липсват модерните “ракурси” и “дискурси”, може “рецепиентската” ми ориентация да не е съгласувана с последните крясъци на постмодернистичната терминология в литературознанието, но не е възможно да не усетите вълнението и искреността, с която Ви ги отправям.
Моля Ви, господин Милев, бъдете още дълги години жив и здрав и задължително ни подарете още едно, и още едно, и още едно неоценимо богатство: такова, каквото е “Непомерното”.
Възхищенията и емоциите, които думите отключват, са в нас. Но ще ни трябва ново зареждане. Чакаме да ни го дадете с онова неповторимо внушение на състоянията и вътрешните движения. Направете го, както само Вие знаете – въвеждането в свят и познат, и непознат; малко суров и плашещ, но и богат на щедрост и нежност, на изконни стойности и готовността да поемеш и износиш изпитанията и страданията си. И излязъл пречистен в края на пътя, да знаеш, че си останал Човек.
Ако можехме като художника Дуков да захвърлим преструвките и маските, да станем недосегаеми за дребнавостите и изкушенията на суетата.
Ако имахме достойнството на Никола и своето осъзнато призвание, което да следваме, издигайки се над простотията и лицемерието, над пошлото и коварното, за да оставим, когато дойде време да се оттеглим в отвъдното, нашите недоизмайсторени файтони и мебели…
Ако една плътно опушена лула би могла да нахрани жаждата ни за придобивки след нечия смърт; една лула, пазеща за столетия топлината на устните ни…
Ако можехме…
Ако можехме да прегърнем величието на прозрението и лукса на скромността…

С нескрито възхищение: Кета Зоева

Нова Загора