Юрий Павлов

превод: Георги Ангелов

Повторно името на Владимир Максимов започна да навлиза в литературнокритическото и читателско всекидневие през втората половина на 80-те години на ХХ век. Още по първите негативни оценки на “левите”, би могло да се разбере, че мирогледът и творчеството на Максимов явно не се вписват в либералната ценностна система. Дискредитация на писателя се водеше на нивото на повърхностно подхвърляни факти или уж факти. Сред тях най-често се споменаваха “сталинистките” стихове на Максимов.
Изобличителите, начело с Виталий Коротич, разбира се, не си спомняха при това за “тостовете” към Сталин от А. Ахматова, Б. Пастернак, О. Манделщам. Не си спомняха “Балада за Москва” и “На великия гроб” на А. Твардовски, “Как вие учихте” и “Дружба” на К. Симонов, “Паметна страница” и “Великото прощаване”на С. Маршак и много други произведения с подобна насоченост. Не обръщаха внимание и на това, че В. Максимов, за разлика от споменатите автори, по време на писането на “метежните”си стихотворения бил практически юноша.
А. Рибаков в статията си “От Париж! Разбрано?!” (”Литературная газета”, 1990, №20) привежда други факти от биографията на Владимир Емелянович, предназначени да го опорочат. В статията “Щафета на века” Максимов поддържа “погрома”, устроен от Хрушчов над интелигенцията през март 1963 година. И като последица, по версията на Рибаков, “в октомври 1967 година Кочетов направил Максимов член на редколегията на списанието – усърдието трябва да се възнаграждава.
Ръководната работа в списание “Октябрь” била от полза за В. Максимов, послужила му в “Континент”.
Подобни упреци по адрес на В. Максимов са се чували и по-рано. Показателно бил формулиран един от въпросите към писателя от Алла Пугач: “Рискувам да предизвикам неудоволствие, но често Ви припомнят <…> участието в редколегията на кочетовския “Октябрь” (”Юность”, 1989, №12). Отговорът на Максимов е констатация на факта, което обяснява много: “А от редколегията на “Октябрь” аз сам излязох след 8 месеца, когато видях, че не мога изобщо да повлияя, макар в областта на прозата. Но кой от тях го направи?”
Очевидна е преднамереността на Рибаков, който оставя в скоби в статията си мизерния срок на пребиваването на Владимир Емелянович в “Октябрь”. Кой друг, ако не Анатолий Наумович добре е знаел, че член на редколегията в списанието най-често не решава нищо, и нещо повече, не го ръководи. И въобще, каква е тази реакция на Вс. Кочетов: четири и половина години да протака благодарността си. А думите на автора на “Децата на Арбат”, че Максимов е пяната на “руската задгранична литература” може и да не се коментират.
Нападки срещу Владимир Максимов от страна на В. Коротич, А. Рибаков, Е. Яковлев и други рассадини са предизвикани и от това, че дълго време той се е възприемал от мнозина “леви” като свой или почти свой. За това е имало формални и неформални предпоставки.
През 60-те години сред приятелите-писатели на Максимов “левите” значително преобладавали. Не случайно в Съюза на писателите Владимир Емелянович бил препоръчан от А. Боршчаговски, М. Лисянски, Р. Рождественски. И обръщението в защита на “групата” на А. Гинзбург след 5 години Максимов подписал заедно с Л. Копелев, В. Аксьонов, Б. Балтер, В. Войнович, Л. Чуковска, Б. Ахмадулина… За много свидетелства и фактът, че скоро след напускането си на СССР през 1974 година писателят оглавил “Континент” – тоест получил благословията на ЦРУ. Но именно в емиграция започва явната “рускост” на Максимов, възникват разногласия и конфликти с мнозина “леви”. В тази връзка често си спомнят историята с Андрей Синявски, който уж бил изгонен от Максимов от “Континент”. Андрей Донатович е знакова фигура в тоя свят, в който на Владимир Емелянович се наложило да се “пържи” през почти целия си творчески живот. През Терц-Синявски “се вижда” и самият Максимов, и “лявата” интелигенция (в емиграция и Съюза), и главната причина за техните разногласия, по-точно, резусната им несъвместимост.
В. Аксьонов в отклик на смъртта на А. Синявски “В памет на Терц” изразява отношението си към Андрей Донатович и страната, толкова характерно за мнозинството “леви”. Ще посоча само кратък откъс от лъжливо-злобното бълнуване-присъда на В. Аксьонов: “Няма да е лесно на Русия да измоли прошка за своята вина пред Синявски. В неговата съдба тя разкри в цялата си ширина и дълбочина цялата си “бездна от унижения”. Тази, по неговото собствено определение, “родина-кучка” разкрила още в ранните му студентски години изключителния му талант, необикновен ум, започнала да “работи” с тях, тоест да ги позори по най-гнусен начин…” (Аксенов В. Зеница ока. – М., 2005).
Подобни обвинения по адрес на Русия В. Максимов опровергава нееднократно, емоционално-убедително показва тяхната безпочвеност и абсурдност. За него, както и за най-различни автори, е неприемливо отъждествяването на СССР и Русия. Владимир Емелянович не веднъж казваше, че се е борил с идеологията, системата, а не със страната. Това принципно го отличава от русофобите от различните цветове – от дисидентите до съветския официоз, начело с Александър Яковлев. Нещо повече, Максимов-антикомунистът с уважение се отзовава за тези комунисти, които не побягват от партията на границата на 80-90-те години (”Юность”, 1991, №8).
В споменатото есе В. Аксьонов нарича А. Синявски и Ю. Даниел “символ на борбата и дори на победата”. Леонид Бородин в мемоарите си “Без избор” (М., 2003) оценява другояче своите сълагерници.
Юлий Даниел, по определението на Леонид Иванович, е “войник”, което в терминологията на автора на мемоарите, означава “най-високата оценка на човешкото поведение в нещастие.” Към Синявски обаче Бородин, по неговите думи, се отнася лошо. За равнодушно-прагматичното отношение към човека Андрей Донатович е наречен в лагера “людоед”, “потребител на хората”. Кумирът на либералната интелигенция и в зоната “живял сред хората, а не с тях”, “всеки човек му беше интересен само до тогава, докато имаше интерес”.
А. Синявски, според Аксьонов, “борец и дори победител на режима”, в лагера за примерно поведение (а то включвало и посещения на политзанятия, от които всички политически, с изключение на “синявци”, се отказали с цената на карцер и гладна стачка) получил апашката работа чистач в мебелен цех. По свидетелството на Бородин, “никой от политическите затворници не би отишъл на такава работа и по заповед”.
Мръсните, мерзки думи на А. Синявски “Русия-кучка”, които така допаднали на В. Аксьонов и на повечето “леви” и за които най-малката мярка е бой по муцуната, – е показателна илюстрация за обичайното отношение на Абрам Терц към Родината. И в лагера той, като ревностен “ляв”, с лекота и радост, c необикновена наглост хокал Русия и руснаците и трепетно-подобострастно се отнасял към евреите, което приемало понякога комични форми. Откъс от мемоарите на Л. Бородин: “В угода на юдея по вероизповедание Рафаилович “цялата честна компания” седна в столовата, без да снеме мръсните си лагерни шапки с ленти, едва ли не плаващи в чиниите. За невчесаните и немити бради даже и не говоря. Извиках встрани момчето, обслужващо компанията на Синявски, и казах: “Слушай, обясни на нашите руски интелигенти, на онези, на масата, че ако трябва да бъдем последователни, трябва да доузреем и за обрязване”. Моята наглост сработи. Всички снеха шапките си.”
Своите мемоари Леонид Бородин, излежал в лагери и затвори 12 години (напомням го на стенещите за “страдалците” от типа на Йосиф Бродски или Андрей Сахаров), завършва символично, по руски: “За себе си с твърда увереност мога да кажа, че ми провървя, извадих късмет – в годините на беди и изпитания, лични и народни – ни с думи, ни в мисли не оскверних с проклятие Родината”. Същият А. Синявски, както и мнозинството от представителите на третата вълна от емиграцията, върху това оскверняване си направиха кариерата…
Именно отношението към Русия определя резус-конфликтността на Владимир Емелянович с А. Синявски, В. Аксьонов, Ф. Горенщейн, В. Войнович и други “леви”. Това отношение позволява да се постави Максимов в една редица (знам, някой би се възмутил) с такива различни “десни”, като Леонид Бородин, Станислав Куняев, Александър Проханов, Вадим Кожинов, Михаил Лобанов, Владимир Бондаренко…
За разлика от преобладаващото мнозинство от представители на третата вълна на емиграцията В. Максимов възприема живота си вън от родината като нещастие. В първото си интервю, дадено на журналист от СССР, Владимир Емелянович признава, че зад граница той е загубил повече, отколкото е получил, и оценява вътрешното си състояние като много лошо. (”Юность”, 1989, №12). Любовта към Родината превишава при Максимов свободата, редакторско-писателския успех, материалните блага и другите преимущества на живота в чужбина.
Емиграцията, редактирането на “Континент”, суровата и жестока борба (на идеи и амбиции), рядката концентрация на взаимоизключващи се авторитети на тясната площадка на списанието и друго научили Максимов да остава себе си във всички обстоятелства, да бъде “сам в полето войн”.
С началото на перестройката враговете на Владимир Емелянович значително се увеличават. Такива стават нейните “архитекти”: вече покойните В. Коротич, А. Рибаков, Е. Яковлев, а също така А. Вознесенски, А. Нуйкин, Ст. Расадин, В. Лакшин, Т. Толстая и други. Максимов, винаги чувстващ се част от народа, от страната, внимателно следи ставащите събития, приемайки всичко присърце. Той, познаващ “цивилизования” свят не по слухове, се опитва да я предпази от възможни грешки, да разсее много илюзии.
В статията си “Възвисяващата ни измама” (”Литературная газета”, 1990, №9) В. Максимов не само твърди, че свободата на словото на Запад е мит, но и вдига ръка на “светая светих”: “Демокрацията не е избор на по-добрите, а избор на себеподобните.” А година по-късно в разговор с Алла Пугач той говори за уродливостта на “цивилизования” свят и, солидаризирайки се с известната мисъл на Игор Шафаревич (който по това време е един от най-силните дразнители за “левите”), твърди: “и единият, и другият път, общо взето, водят към един и същи социален и духовен наклон” (”Юность”, 1991, №8).
В. Максимов веднага и точно оцени Т. Толстая, А. Нуйкин, Б. Окуджава, А. Вознесенски, Ст. Расадин и всички онези, които претендираха и претендират за ролята на идейни и културни вождове. “Мародерстващи палавници” ги нарече той в статия с аналогично название и ги характеризира така: “Оказва се, че те нямат нищо против да благословят мократа работа, щом е “за процъфтяването”… Но читателят вероятно се досеща, че в този случай тази витийстваща матрона (Т. Толстая. – Ю.П.) има предвид всеки друг, освен себе си. Кого? Разбира се, “враговете на перестройката”, т.е. тези, които пречат на такива като нея безнаказано да пудри мозъците на задграничните си слушатели <…>. “Врагове на перестройката” с всеки ден все повече и повече звучи като “врагове на народа”. Дръжте ги! Ако не успеете да ги очерните, и да ги накиснете – не е грях.” (”Континент”, 1989, №1).
След четири години прогнозата на В. Максимов се оправда. На съвестта на “архитектите на перестройката”, подписалите и неподписалите известното писмо на 42-та, лежи не само кръвта на невинните жертви от октомври 1993, но и десетките милиони, отишли си от живота по-рано в резултат на “реформите”, родени или благословени от “мародерстващите палавници”.
Независимо от всичко казано, единно отношение на “левите” към Максимов на границата на 80-90-те години нямаше. Ако едни веднага започнаха да дискредитират Владимир Емелянович, други още се надяваха да го върнат в своя лагер. Показателно е, кой и как посрещна писателя по време на първото му пристигане в Родината. Така, по спомени на Пьотр Алешкин, на 10 април 1990 г. на летището Владимир Емелянович бил чакан от “всичко няколко души от списанията “Октябрь”, “Юность”, писателите Едлис, Крелин, Кончиц, с другите не бях познат” (”Литературная Россия”, 1995, №13). И на банкета в ресторант “Прага”, по свидетелството на Игор Золотуски, били само “свои”. “После тези “свои” започнали да изчезват, защото Володя въпреки “партийния” етикет започнал да се среща с Распутин, Белов, посетил даже Станислав Куняев. Започнаха да го гледат накриво, питат го: защо го правиш? Та нали онези са червено-кафяви” (Золотусский И. На лестнице у Раскольникова. – М., 2000).
В. Максимов нееднократно заявявал, че той е вън от борбата, над борбата, не приема групови подходи и към всеки човек и явление се отнася конкретно-индивидуално. И това наистина беше вярно. Но очевидно е и друго: повечето изказвания и оценки на Владимир Емелянович в последните му години звучаха в унисон с най-нашумелите статии на “десните” критици. Ще посоча два примера, като че взети от статиите “Променяме ли се?” на В. Кожинов и “Очерци за литературните нрави” на В. Бондаренко.

В писмо от 26 ноември 1987 до Александър Половцев Владимир Емелянович нарича Виталий Коротич и Андрей Вознесенски “съветски литературни негодници” и като едно от доказателствата привежда книгата на първия за Америка “Лице на ненавистта”, излязла “едва преди четири години”. А в разговор с Лола Звонарева В. Максимов така характеризира двама дейни “перестройчици”: “на мен ми е противно да слушам от Окуджава, тридесет и повече години член на КПСС, неговите нови антикомунистически манифести. Веднага ми се иска да го попитам: “С какво се занимава ти там тридесет години?” А Боршчаговски? Той председателстваше събранието, което ме изгони от Съюза на писателите, наричайки ме “литературен власовец”, а сега за него съм”червено-кафяв”. Трудно е спокойно да се гледа как хората се менят за пореден път заедно с началството” (”Литературная Россия”, 1995, №1-2).
Максимов не можеше и не искаше да се нагажда според демократичното време и нрави. Той от “десни” позиции многократно се изказваше по взривоопасния национален въпрос. В първото си интервю за съветски журналист от “ляво” издание, Владимир Емелянович нарича шовинистични националните движения в Грузия и Латвия, които приветстваха и всячески бяха поддържани от либералите. (”Юность”, 1989, №12). А негово изказване от друго интервю с 15-годишна давност днес, когато е на мода в бившите републики на СССР откриването на музеи на окупацията, звучи своевременно: “И когато, да предположим, грузински патриоти говорят за окупация, ще им отговоря: може да се твърди само за “окупация” в чисто политически смисъл. Неин идеен ръководител беше Орджоникидзе, а военен – Киквидзе. И я посрещнаха с отворени обятия като цяло не най-лошите представители на грузинския народ – Окуджава, Орахелашвили, Мдивани. А и Грузия всичките седемдесет години се управляваше от грузинци <…> И в същата тази “поробена” Грузия ни един човек (има се предвид чужденец – бел.прев.) – не само руснак – не можеше да заема отговорни постове” (”Москва”, 1992, №5-6). Версията на Максимов за “окупацията” на Полша, Чехия, Прибалтика също не съвпада със сега модните примитивно-лъжливи митове. Владимир Емелянович настояваше неведнъж, че всички народи участваха в тези събития и всеки народ трябва да вземе част от общата вина. Да се прехвърля всичко на руснаците, според Максимов, е несправедливо и аморално.”(” Москва “, 1992, №5-6).
За разлика от нашата прогресивна общественост Владимир Емелянович винаги е признавал русофобията като факт, като явление в нашата страна и извън нея. Две кратки изказвания на писателя по темата: “Ти вече си националист, ако само произнесеш тази дума (Русия. – Ю.П.). Ти си шовинист и фашист”; “Да-да, това не започна сега, не при Съветската власт. Когато Петър I умира, всички европейски дворове открито устройват празненства по този повод <…>. За тях Русия винаги е била враждебна държава, заплаха, която трябва да се унищожи и смачка” (”Наш современник”, 1993, №11).
Когато навсякъде говореха, че политиката е мръсна работа, Максимов предявяваше към политиката и политиците остарял в очите на мнозина кодекс на честта. Него той прилагаше абсолютно към всички, включително и към главните си идеологически противници – комунистите. Владимир Емелянович не приветства закриването на компартията, защото тя изразява мнението и интересите на част от народа, оставянето на която зад пределите на политико-социалното поле е несправедливо и гибелно за обществото. Затова постъпката на Б. Елцин писателят нарече недостойна и дори я резюмира така: “Това даже не е по мъжки” (”Москва”, 1992, №5-6).
От аналогични позиции Максимов оцени и идеята за съд над компартията, нов Нюрнбергски процес, идея, която и днес е популярна сред “мислителите” от либералното направление. Тогава, според писателя, на подсъдимата скамейка трябва да се окаже Б. Елцин, и не само той. “В Нюрнберг съдиха идеологията и нейните представители, довели Германия до плачевно състояние. А вие искате добре да се устроите – искате да предадете партийните си билети и с това да очистите себе си от престъпленията, към които имате най-непосредствено отношение! Аз това не го разбирам и няма никога да го разбера”. (”Москва”, 1992, №5-6).
По ирония на съдбата именно вестник “Правда” стана за Максимов една от малкото трибуни в елцинска Русия, където той получи възможност да се изказва по всеки въпрос. Либералната интелигенция в последните години от живота на писателя зае по отношение на него напълно предсказуема позиция.
Напускането на Максимов от “Континент” през 1992 г., предаването му на Игор Виноградов и до сега предизвиква въпроси. По следите на събитията ситуацията много по-точно от други оцени В. Бондаренко. В статията си “Реквием за “Континент”" той, в частност, твърди: “Разбира се, чудовищно трудно е да убиеш детето си, но считам сегашния компромис на Максимов – предаването на списанието на Виноградов – за огромна грешка. Трябваше да се закрие “Континент”" (”День”, 1992, №27 ).
След излизането от списанието Владимир Емелянович, по думите му, искал да влезе в писателска форма, по-пълно да реализира себе си като писател. Но да осъществи замисленото му попречи смъртта.
В. Максимов искаше връщането му към родния читател да започне с романа “Да надникнеш в бездната”. В това произведение почти всички герои, размишляващи за събитията по време на революцията и гражданската война, не веднъж изказват мисълта: виновни няма – всички са виновни. Както следва от авторските характеристики, многобройните интервюта и публицистиката на писателя, това е позиция на самия В. Максимов. Нея нерядко я определят като православна, с което е трудно да се съгласим. Когато всички са равни – всички са виновни, и никой не е виновен – тогава няма разлика между доброто и злото, истината и лъжата, убиеца и жертвата, предателя и героя, Бога и сатаната. Т.е. пред нас е система от ценности, нямаща никакво отношение към Православието.
Като цяло в “Да надникнеш в бедната”, изглежда, съвсем по Библията, всички герои получават според делата си. На нивото на отделните персонажи съществува твърдо разделение на прави и виновни, наказват се само последните, което авторът постоянно подчертава с помощта на повтарящ се композиционен прийом – “избързване напред”, когато се съобщава каква разплата очаква този или друг грешник в края на краищата.
В романа възмездие получават преди всичко онези, които имат пряко или косвено отношение към гибелта на Колчак: от Ленин, “тънко-тънко” виещ в Горки в очакване на смъртта, до Смирнов, изпълнил заповедта на вожда на място. Жертви на своеобразното възмездие стават дъщерята и жената на Смирнов. Затова, и не само затова, заключителната част (построена не на авторската реч, а на принципа на монтажа на различните документи и свидетелства), в която за първи път открито е заявена позицията на писателя (”Ето така, добри ми господа, ето така!”), звучи не по православному. В романа Максимов нарушава една от главните традиции на руската литература, традицията на християнския хуманизъм. Смъртта на всеки човек, на всеки герой не може да бъде обект на ирония, сарказъм, злобно удовлетворение и т.н. Хуморът на Максимов е сроден с хумора на американската или еврейската литература.
Според делата им са възмездени и героите, несвързани със смъртта на Колчак, но съгрешили по други поводи. Например, за моряците от Кронщад, зверски разправили се с офицерите, коменданта, генерал-губернатора през февруари 1917, все без същото православно отношение е казано:”Ако знаеше в онези времена разгулялият се безнаказано <…> матрос, че само след четири години по същия начин ще го убиват като скот онези, които го подмамиха по този кървав път: както се казва, ако знаеше къде ще падне, щеше сламки да си постели, че твърдо се оказа тогава с такава сламка, ох, колко твърдо!”

В. Максимов не веднъж изразява възхищението си от романа на Б. Пастернак “Доктор Живаго”. Тази реакция, струва ми се, обяснява и отчасти общия подход към разбирането на въпроса “човек и време”. В “Да надникнеш в бездната”, както и в “Доктор Живаго”, чрез различни герои (Колчак, Удалцов, Тимирев и други) и авторски характеристики се утвърждава мисълта за нищожността и безпомощността на личността пред силата на обстоятелствата, лавината на времето: “От самото начало той (Колчак. – Ю.П.) обрече себе си на това (смъртта. – Ю.П.) съзнателно. Пред обстоятелствата, ставащи по това време в Русия, друг изход нямаше, както нямаше изход и пред всеки смелчак, намислил да спре лавината сред най-голямата й скорост”, “Това не е бунт, корнет, това е лавина, а от лавината, както е известно, може да ни спаси само чудо…”
И така, от една страна, никой и нищо не може да ни спаси от лавината на фаталните събития и на човека остава едно – достойно да умре; от друга – утвърждава се точно по съветски, само че с друг, противоположен, знак сатанинската гениалност на Ленин. И като последица от този подход – голяма, може да се каже, решаваща роля в произведението играе чудото, което помага на Улянов и не помага на Колчак.
Лавина, чудо – тези и подобни образи замъгляват изображението на времето и различните сили, определящи хода на събитията. Главното е, че в разбирането си на революцията и гражданската война писателят се намира най-често в плен на леви стереотипи, което се проявява по различен начин. Например, в такива мисли на Колчак: “Като че ли по някакъв свръхестествен начин бивши подпрапоршчици, ученици на аптекари от чертата на отседналост, селски ветеринари <…> спечелват боеве и сражения срещу обучени в академии и на война прославени бойни генерали?” Но общоизвестно е, че на страната на червените се сражават 43% от офицерите в царската армия и 46% от офицерите на генералния щаб.
Разбира се, Колчак не може да знае всичко, но той навярно е имал представа за общата тенденция. Незнанието на действителното положение на нещата по-скоро е незнание на автора. А ако допуснем почти невъзможното, че това е наистина мисъл на Алексанъдр Василиевич, това не работи за образа, който се стреми да създаде писателят.
Велика съблазън е да се повярва на Максимов и в това, че адмиралът бил човек, стоящ далеко от политиката, буквално случайно оказал се през ноември 1918 Върховен Управник на Русия. Не случайно писателят достатъчно мъгляво, повърхностно изобразява задграничния период от живота на Колчак, тъй като този период разрушава мита за аполитичността на адмирала. От юни 1917 до ноември 1918 Колчак води преговори с министрите на САЩ и Англия, среща се с президента Уилсън и, по собственото му признание, е бил почти наемен военен. По заповед на разузнаването на Англия той се оказал на китайско-руската граница, по-късно – в Омск, където и бил провъзгласен за Върховен Управник на Русия.
Ще рискувам да предположа, че В. Максимов и Колчак ги сродява не само самотата (свидетелство на самия писател), но и общата съдба. И двамата, без съмнение, по благородни подбуди стават зависими от тези сили, които единия правят Върховен Управник, другия – редактор на “Континент”. Явно поради това на Владимир Емелянович не стига смелост до край да надникне в бездната.
Сред опитите на различните персонажи на романа да разберат човека и времето, да намерят ключ към случващото се, се откроява още една версия, изказвана по-често от всичко от Колчак и Бержерон. Последният три пъти в продължение на цялото повествование говори за съществуването на невидима сила, стояща зад гърба на отделни политици, правителства, сила, дирижираща много от събитията. Но френският офицер, по собственото му признание, се бои от бездната, която се открива при такъв поглед към ставащото, страхува се да назове тази сила.
Показателно е, че и Колчак, поставил подобна диагноза (и червени, и бели са пушечно месо, пешки в чужда игра), както и Бержерон, избягва отговор с такова обяснение: “не искам ти да знаеш за това, Анна, ти ще живееш и трябва да живееш, а с това няма да се задържиш!” Т.е. героят, достигнал до края на бездната, в края на краищата се изплашва да надзърне в нея.
И за да се доизкажа за героите на романа и неговия автор, ще отбележа, че Максимов, несъмнено, е знаел. Тази, по точното определение на Бержерон, невидима паяжина, тази тайна сила, разбира се, е масонството. Неговият двоен член (на френска и руска ложа), небезизвестният Зиновий Пешков, бил постоянен представител на силите на Антантата при главната квартира на Колчак.
Във връзка с тези и други факти, свидетелстващи за заговора на различни сили, за регулируемостта на много събития от периода на революцията и гражданската война, предизвиква несъгласие концепцията на писателя, която е намерила своето въплъщение и в мисъл, подобна на следващата: “Рухналата под тежестта на собствената си слабост монархия”, и в нееднократно изказвани в романа, явно с авторска податка, обвинения по адрес на Николай II. Ще приведа само думите на генерал Хорват, старика, към Колчак: “Слуга съм на негово Императорско Величество верен и вечен, но ще си взема грях на душата, ще кажа: вината е негова!”; “А къде си виждал невинни… Царят наш, господарят, е най-виновен”; “Когато от него се изискваше усилие на волята, за да се нагърби с окончателната отговорност за съдбата на династията и държавата, той предпочете малодушно да избяга в своя свят, оставяйки страната на произвола и разкъсвана от разюзданата бесовщина. И после: безславно отричане, безцелен живот в Тоболск, бърза нелепа гибел”.
Тази настойчиво прокарвана от В. Максимов идея, меко казано, е неубедителна и в главното, и в детайлите (остава само към думите на Колчак за нелепата смърт да се добави реченото от съветския “адмирал” Н. Бухарин за малко позастреляните княгини, и ще получим хуманистично-людоедско братство). Тя при това не си схожда с концепцията за историческия фатализъм, до голяма степен определящ, както вече се каза, писателското виждане за събитията.
Но авторът на романа несъмнено е прав, че бездната се крие в самия човек, особено в безбожния, особено, ще добавя от себе си, в ситуация, когато този човек е издиган за идеал от явни или скрити, но също така безбожни сили. И противостоят на бездната не толкова колчаковци и тимиреви, колкото Егоричеви и Удалцови, изразители на традиционните православни ценности в романа “Да надникнеш в бездната”.
Има всички основания да се разглежда това произведение на писателя като негов творчески неуспех. Разбирам защо в началото на 90-те Станислав Куняев отказа да печата романа в “Наш современник”.

Към най-добрите произведения на В. Максимов ще причисля “Сбогуване от отникъде”. Отново се срещаме с един от любимите на писателя образи – този на бездната.
Бездната – това е страшният, безсмислен, безпросветен голям свят, където “мъничката топчица, смес от вода и глина, желязо и кръв, памет и забвение” е главният герой Влад Самсонов.
Бездната – това е социалният свят, социалната тъма, която от детство прониква в Самсонов, изкривява, деформира мирогледа и душата, значително затруднявайки разбирането на Божия промисъл.
Бездната – това е, разбира се, и самият човек, неговите многобройни страсти, и на първо място, “планинската страст да се стигне в края на краищата до основата на нещата”, “страстта на прибързаното влюбване”, алкохолната страст и т.н.
Бездната – това е и болезнено омагьосващият, идейно-безидеен, честно-продажно-лъжливо-людоедски свят на съветската литература. И не случайно първи крачки на малкия Влад в този свят стават следващите редове, родени под влияние на вестникарската и социална бездна: “Враг, не смей да ни вредиш! Ще получиш смърт за това!”, “Нека бъде известно на целия свят, че ще поискаме от враговете отговор. Предателите с точен огън ще изметем от лицето на земята. Ще стовари дъжд от куршуми върху тях любимият вожд”.
Но бездната е едновременно и път към светлината, към Бога, това е, в края на краищата и кръст, който човек трябва да носи с благодарност. Такова православно разбиране на В. Максимов за човека и времето принципно го отличава от В. Гросман, А. Рибаков, В. Аксьонов, В. Войнович, Г. Марков и много други рускоезични автори. До такова виждане на Влад Самсонов предстои да стигне, преодолявайки дълъг и сложен път.
Дълго време в душата и мировъзрението на Влад се води борба с променлив успех, за което писателят – съответно много от персонажите му казват: “Така и живяхме в затворения свят на тази странна забрава, където в едно лице се съвместяваха жертва и палач, затворник и надзирател, обвинител и обвиняем, нямащи силите да се изтръгнат отвъд неговите предели…”
Героите, излекували Самсонов, са персонажи, принципно различаващи се от героите на “изповедалната” проза (тя, популярна в годините на формирането на Самсонов-писателя, се появява в романа и като фон, и като образец, предлаган на Влад. В. Максимов по различен начин – меко и рязко – характеризира това явление на рускоезичната белетристика, разбирайки цялата безперспективност на словесните й напъни), далеч не са идеални, в някои от тях има немалко пороци, но все пак определящото ги като личности е добротата и “Божествения дар на Съвестта”. И не е случайно, че Самсонов, живеещ в епицентъра на съветската литература, дълго време не вижда: съкровището е под нозете, именно тези хора трябва да станат герои на книгите му.
За разбирането на човека и времето писателят – криво огледало и увеличително стъкло – може би е най-интересният персонаж. На взривоопасния път Влад е очакван от много опасности, бездни. В романа не веднъж се изрича мисълта: литература сама по себе вече е бездна, болест, наркотик, а съветско-рускоезичната, ще добавя, е бездна двойно: в нея мнозина погиват, а сред оживелите и живеещите преобладават, по думите на В. Максимов, графомани, платени по различен начин идеологически и прочие мародери, чиито “творения” са заработена плячка, гнилоч на изкуството.
Но индивидуалните “портрети” на писатели, критици, дейци на изкуството и “прилепили се” към тях (А. Сахаров, например), “портрети” на рускоезични и руски автори и дейци предизвикват немалко принципни възражения (няма значение, дали “портретираният” е назован с името си или за кого е, по израза на А. Солженицин, “намекнато”). Ето само някои имена: Ю. Казаков, В. Кожинов, отец Д. Дудко, А. Сахаров. При характеристиката им В. Максимов отрицателно, при първите трима, или положително, както при А. Сахаров, е преднамерен: фактологически неточен, оценъчно или концептуално повърхностен или не прав.
В. Максимов (по силата на разбираеми причини) в изобразяването на литературната атмосфера от 50-60-те години акцентира върху преобладаващата тенденция на “дребните политически мародери, пътуващите литературни търгаши, всички тези медниковци, пиляровци, евтушенковци – бесове на духовния паразитизъм”. Но, за съжаление, в романа не е представен (макар като споменаване, щрих, фон) огромният пласт на действително честната, действително талантливата, действително руската литература (В. Белов, В. Шукшин, Ю. Казаков, Г. Семьонов, Н. Рубцов, В. Соколов и т.н.). Именно там “чужденецът” в света на съветско-рускоезичната “гнилоч” Самсонов можеше да стане свой, а В. Максимов стана такъв вече в извънроманово време.
Не случайно в “Сбогом от отникъде” пътят към намирането на човека в себе си, истинската духовна същност лежи в традиционната за руската словесност плоскост: “аз” – народ – Бог. Закономерно е, че и темата за писателския труд е неразделна от темата за Бога. В легенда, разказана на Самсонов от Борис Есман, се сблъскват два вечни подхода към творчеството: единият, характерен за начинаещия Влад и мнозинството пишещи братя в романа, – приложен, меркантилен, и другият – метафизичен, когато да се твори е непреодолима потребност, неунищожима дори от заплахата за смърт, когато Майсторът е движен от Бог.
Именно въпросът на Иван Никонов, “един от милионите”, въпрос, зададен 20 години след детския разговор за Всевишния, помага на Самсонов да намери недостигащото – главното – звеното в неговите човешки и творчески търсения. Знаменателно е, как Влад и героят на романа, над който Самсонов работи, стигат до истинския път: “Той внезапно замря озарено: „Но какво го гадая аз до сега, тук няма нищо за гадаене: какво значи „на кого”, на Господ, на кой друг!” И завършекът се излива на един дъх: “Василий Василиевич… рухнал под прозореца, и, навярно, само земята чула последния му хрип: “Господи…”
Само продължителното, сложно, незавършено сражение на Самсонов със самия себе си (гордостта и страстите, на първо място) води до християнското възприемане на света, до смирение, покаяние, благодарност, прошка и състрадание. От висотата на тези ценности е и написано произведението, в което различните проблеми се решават с християнска любов, което особено нагледно се проявява във “вмъкнатите глави”, където авторът-повествовател, съвпадащ с автора-създател, знаещ развитието на бъдещите събития, открито изразява отношението си към всичко и всички.
В. Максимов не веднъж казваше, че пътят, по който върви Русия е гибелен, водещ към самоубийство. Болезненото осъзнаване на това, мисля, предопредели преждевременната му смърт. Владимир Емелянович стана поредната жертва на невидимия демократичен ГУЛАГ. Признанието на Максимов като първостепенен писател предстои. Днес в атмосферата на “интелигентски безпредел”, когато в литературата и културата “кок кой е” определят, по мекия израз на Максимов, “естети от комуналната кухня”, това не може да стане. Не към тях, разбира се, са насочени думите на писателя, които и след 14 години звучат актуално: “Докога може да бъде търпяно това унижение? Защо у нас не се намират мъжествени и наистина отговорни хора, които да кажат: “Стига, господа! Стига!” Уверявам ви, че сега трябва да се спасява страната. Физически да се спасява. Тя загива”.

18.06.2007