подбор и превод: Георги Ангелов

АЛИНА ДОМИНИКОВНА ДМИТРИЕВА, ВДОВИЦА НА ПОЕТА

Стиховете му те карат да се замислиш, те привидно са толкова прости, а в действителност са много дълбоки… След внезапната му смърт започна вторият живот на неговата поезия.

ЮРИЙ ПЕРМИНОВ

Николай Рубцов и Николай Дмитриев, които считам за еднакво велики са «мои» поети. С Дмитриев си пишехме, гостувах му… Отначало бях омагьосан от книгата му «Вик», и му написах писмо, а той отговори. После имаше срещи – кратки, но запомнящи се. Узнах за смъртта му от некролога в «Литературная газета», която четях в автобуса, заплаках… Някаква жена ме попита: «Какво се е случило?», отговорих й: «Коля умря…». Разбира се, тя не знаеше кой е той, но не можеше да не разбере, че така могат да бъдат оплаквани само най-близките… Трезв, здрав мъж пътува в автобуса и плаче…

…Вървяхме по заснежената Балашиха и говорехме за поезия. И тук Николай реши да ми демонстрира «на живо» какво е «среден поет»: «А.? – Не, той е графоман? Б.? – Не, той е гений…» Дълго изброяваше известни и неизвестни имена, а после стигна до извода: «Юра, оказва се, че няма средни поети – има само или графомани, или гении!» После мълчахме около половин час…

ВЛАДИМИР КОСТРОВ

Коля беше тих, скромен: Той се появи в семинара, който водехме с Николай Старшинов, веднага след завършването на педагогическия институт. Помня как всички харесахме стиховете му (…) – всичко в тях беше така звънко, весело, закачливо, свежо. Всички веднага приеха Коля, обикнаха го. Но особено го отделяше Николай Константинович – за доброто сърце, поради някакъв свой поглед. Той обичаше ранните стихове на Николай Дмитриев и които се промениха със стоварилата се върху цялата страна трагедия. В тях имаше някакво руско простодушие, находките на Коля се врязваха в паметта отведнъж и за цял живот: “Не изчезвай, мое село: // ти си като “Слово за полка (на Игор – бел. прев.)…” – // в един безценен екземпляр”. Ето така може да се напише за своето село и завинаги да се влезе в историята на руската литература.

А на младите искам да кажа – не вярвайте, че руската поезия е изтекла някъде в пясъка. Докато тя звучи в мен, във всеки от нас, звучи със своето високо руско Слово – ще се запази в своята самобитност и нашият народ, и майка Русия.

ВЛАДИМИР БОНДАРЕНКО

Сам Николай Дмитриев много обичаше Николай Рубцов и Юрий Кузнецов, когото едва ли не боготвореше, но за щастие почти не попадна под магическото му влияние. Впрочем, ако говорим за по-възрастни събратя по перо, които ценеше, трябва да споменем сходния му по съдба, стихове и линия на поетично поведение забележителен уралски поет Алексей Решетов.

ЛИДИЯ ЕФИМОВА

Смъртта на Николай Дмитриев стана трагедия за милиони ценители на литературата, защото неговият глас в поезията беше и си остава един от малкото по сила, красота и правдивост. Той беше от плеядата поети, които взеха върху себе си ратния подвиг в Русия: Сергей Есенин, Юрий Кузнецов, Николай Рубцов, Владимир Соколов…

ЮРИЙ ПОЛЯКОВ

Николай настояваше, че поетът е винаги в дълг пред земята, пред литературата, която наследява.

Кой не помни щастливата изненада от първото си запознанство със стиховете на Николай Дмитриев. Мнозина тогава разбраха, че в поезията е дошъл човек, на когото е дадена абсолютна езикова и художествена органика. Това е като абсолютния слух в музиката. Николай Дмитриев от първите си крачки имаше абсолютен поетичен слух. Първите му стихове веднага станаха класика, всички стихове от първото му поетично десетилетие влязоха в антологиите. Това е уникален случай. Беше му свойствена вродената класичност на стиха, той можеше, без да насилва традиционната естетическа стихия и логика на руския език, да изрази всички тънкости, всички оттенъци, цялата сложност и драматични, тъмни противоречия в човешката личност от края на 20 век.

…Той е поет от моето поколение, ние влязохме в литературата почти заедно. Неговият особен хармоничен дар, особеното му чувство за думите, естествеността на поетичния изказ, искреността – всичко това бе забелязано от самото начало. Първи Николай Старшинов почувства, че се е появил голям поет. Впечатлението беше, че се е родил с поетичното си майсторство… Дарбата му беше моцартовска.

Тогава, в средата на 70-те, отношението към поетите беше различно. Талантливият беше веднага забелязван, помагаха му да издаде книга. Дмитриев започнаха да го публикуват, приеха го в Съюза на писателите. Много добри поети изминаваха този път за 10-15 години. За първата си книга Николай получи наградата на Ленинския Комсомол. Всичко изглеждаше наред. Но после започнаха годините на разрушаването на страната, и поетите, в творчеството на които звучеше любовта към Родината, верността към традицията, разбирането за непоклатимостта на нравствената константа в литературата ни, бяха целенасочено отместени встрани. Поети от направлението на Николай Дмитриев, а считам, че може да се говори за такова направление, не бяха допускани до телевизия, не получаваха подкрепа за издаването на книгите си. За съжаление, такава съдба постигна и други поети от същото направление, идващо от Есенин, Рубцов, Кедрин.

През 90-те години, когато беше разцветът на неговото творчество, поезията на Дмитриев не беше забранена, просто се правеха, че не съществува. Издаваше книгите си в малки тиражи, но този резонанс, тази читателска аудитория, тази оценка, която заслужаваше в края на 80-те и началото на 90-те години като голям поет на нашето време, не получи.

Скромен и стеснителен човек, той не говореше за това, но обидата в душата му я имаше (всеки голям поет знае цената си), и възможно е, това да ускори ранната му смърт.

Ние, приятели и връстници на Дмитриев, почитатели на творчеството му, а такива има и във властта, правим всичко възможно, за да заеме Николай Дмитриев, подобаващото му се място в историята на литературата. Благодарение на правителството през последните години излязоха книгите “Нощни славеи” и “Очарован навеки”. Това донякъде поправя ситуацията. Мисля, че големият поет ще остане в сърцата на читателите.

НИКОЛАЙ СТАРШИНОВ

…На Николай Дмитриев му провървя много от самото начало. Първо, родил се е талантлив. Което вече не е малко. Второ, родил се е в село Архангелско, Рузски район на Московска област през 1953 г., когато раните от войната вече бяха излекувани. А природата по тези места е особено привлекателна: тук има много светли ягодови и гъбни гори, сред които текат, съхранили силата си, чисти ручеи и реки. Баща му, бивш фронтовак и майка му учителствали на село. Благодарение на всичко това, бъдещият поет бил рано приобщен от една страна към четенето, към книгите, а от друга – към природата, към селския бит, към селската реч. И сам Николай отначало тръгнал по техния път. На 20 години завършил Орехово-Зуевския педагогически институт и започнал работа в същото училище, което завършил няколко години преди това.

БОРИС ЛУКИН

Струва ми се, че е по-известен с ранното си творчество. Това са прекрасни лирически стихотворения, но произведенията, написани през 90-те години, го издигат на ново, философско ниво. При такива поети, като Есенин, Дмитриев има гениални и добри стихове. Лоши изобщо няма. А при нас, при всички останали, има лоши, има и такива, които минават, а понякога се срещат и добри. От книгата «Зимен Никола», станала равносметка на творческия му път, половината стихове влизат в христоматиите. «Литературная газета» сега започна полемика по какви учебници трябва да учат нашите деца, по какви пособия трябва да се готвят преподавателите. Уверен съм, че творчеството на Николай Дмитриев трябва да бъде отразено в тези книги. За пръв път от двадесет години насам е създадена комисия по творческото му наследство. И не просто е създадена, а работи успешно.

…Не бях познат с него лично. През цялото време странно сме се разминавали, но се промених, след като влязох в комисията по творческото му наследство. Не познавам нито един поет, който да има толкова приятели по цялата страна, както Дмитриев. Как е успявал да намира само добри хора, и при това все талантливи писатели. Сега подготвяме книга със спомени за него…

ГАЛИНА САНТИ РОЙ

Не мога да не се съглася с Владимир Бондаренко, направил подробен анализ на творчеството на без време напусналия ни руски поет Николай Дмитриев. Ние се гордеем с това, че преди 30 години той пристъпи нашия праг с тетрадка стихове и ние, заедно с Николай Старшинов, който стана учител на начинаещия поет, бяхме съпричастни към първите му публикации… През 2000 година, вече много известен поет, лауреат на цяла поредица литературни конкурси, Николай Дмитриев писа в «Книжно обозрение» (№ 26, 26 юни 2000 года):

«На фона на многобройните комерсиални издателства то (изд. РИФ «РОЙ». – Бел. ред.) на практика… пропагандира младата ни поезия и проза, възстановява от отломките това, което се нарича литературна среда…»

Възстановяването на литературната среда, работата със съвременното руско слово, нападките, срещу което сега се активизират (както от страна на привържениците на крупния капитал – на тях просто им е безразлична съдбата на нашата култура, така и от страна на стремящите се да насаждат англоезичната култура дейци на съвременния шоу бизнес…), съставя в значителна степен ежедневната дейност на най-стария руски алманах.

…Коля Дмитриев и неговите стихове свидетелстват, че не пресъхва любовта и съпричастността към ближния, способността да откликнеш на чуждата съдба, истинската руска отзивчивост…

Това е духът на руската поезия, който е жив и не може да бъде изкоренен от никакви сили.

април 2006

ПОЕТЪТ ЗА СЕБЕ СИ

Роден съм в село Архангелско, Рузски район. Помня, че около дома ни имаше огромно блато, където слушах жабите, дърдавците, козодоите. Тази нощна музика беше за мен осезаема поезия.

Родителите ми бяха учители. Баща ми много обичаше стихове. Рецитираше наизуст Фет, знаеше почти целия Некрасов. Обичаше пчелите и хармониката, която при него кой знае защо беше свързана със стиховете. Сам съчиняваше частушки.

Баща ми е воювал от 1941 до 1944 година, бил е командир на 45 милиметрово оръдие. Войната и след края си преследва воювалите. Те умират от стари рани, от стари преживявания. Загубих родителите си и за мен в това село като че ли останаха корените ми. А корените, както и трябва да бъде, са в земята.