Пиер дьо Ронсар

превод: Григор Ленков и Любен Любенов

НА КАСАНДРА

Ела, любима, да отидем
със тебе розата да видим -
в зори когато разцъфтя,
бе също като теб прекрасна.
Виж: пурпурът й свеж угасна,
а беше като жива тя!

Ах! Колко тъжно се е свела,
как малко място е заела
тя в мъртвата си красота!
Уви! Природата как зла е,
щом цвят така разкошен трае
от сутринта до вечерта.

Повярвай ми, о малка моя,
дордето младостта е твоя,
на дните й се радвай ти.

Цвета й късай днес щастлива,
че старостта немилостива
и твоя чар ще похити.

***
За да пребъде туй приятелство красиво,
с което досега Ронсар бе награден,
от вашта красота завинаги пленен,
от свойта свобода лишен немилосиво,

за да остане то през вековете живо,
за да мълви светът, от него възхитен,
че образът ви чист живееше у мен,
че моето сърце бе само с вас щастливо,

туй клонче лаврово с невехнещи листа
покорният слуга с любов ви подарява -
тъй ще останете и вие след смъртта.

За вас не бих могъл аз друго да направя
и ще живеете като Лаура в слава
поне доколкото живее песента.

***
Видях наяда на една поляна,
красива като цвят между цветя,
букет в ръцете си държеше тя
и проста беше нейната премяна.

И оттогава мъка ме обхвана,
сълза на миглите ми заблестя,
скръб, болка и тъга ме сполетя
и погледът й нежен в мен остана.

Усетих аз от него да струи
отрова сладка и да се таи
тя вдън душата ми и аз от тази

отрова като лилия ранен
от лъч изгарящ, чезна съкрушен,
топя се в изгрева на младостта ми.

***
За да струи безспир от твойто име слава,
изрязано на бор небето да допре,
днес вино леейки, пред всички богове,
сам тоя извор чист Ронсар ти посвещава.

И нека не пасат цъфтящата морава
стадата, пръснати край тия брегове;
той нека с името Елена се зове -
злощастният Ронсар навеки му го дава.

Край извора шуртящ през някой летен ден
на сянка ще поспре и пътник уморен
и ще си спомня там прекрасната Елена.

И ще се влюби той, отпил вода студена,
и оня пламък свят ще сети вдъхновен,
от който се топи душата ми ранена.

***
Когато те видя сама да седиш,
във своите мисли изцяло вглъбена,
и зърна главата ти ниско склонена,
когато от всички край тебе страниш,

бих искал тъгата си ти да смириш,
да кимна за поздрав с усмивка смутена,
но спира гласът ми в устата смразена
и аз замълчавам, защото мълчиш.

Ти цял ме пронизваш с очите сияйни,
плътта ми разпалва мечтите ми тайни
и неми са моят език, моят глас.

И само скръбта и копнежът в гръдта ми
говорят за мен и за моята страст -
пред тебе свидетелстват за любовта ми.

***
Омайва любовта, ако година цяла
с любимата жена си бъбря всеки ден,
разказвайки кои се влюбваха във мен,
по-кратка и от ден тя би ми се видяла.

Щом трети се яви, посърне онемяла
душата ми за миг и замълча смутен;
и бедният ми ум замре озадачен,
и глъхне сепната речта ми премалняла.

Но щом остана сам с любимата си аз,
във моите слова кипи отново страст
и цялата ми жар отново в мен говори.

Аз бъбря, без да спра, аз пак я веселя,
че с нея век да съм, той миг ще ми се стори
и с нея нито миг не ще се разделя.

***
Когато майска роза запламтява
във първата си слава и цъфтеж,
ревнува слънцето цвета й свеж,
зората със сълзи я оросява.

В цвета самата прелест се стаява
и пръска сладък мирис и копнеж,
но ето, че под дъжд и зной горещ
листец подир листец с живота се прощава.

Така в моминството си възхити
земята и небето с хубост ти,
но прах те стори ориста горчива.

Вземи и сълзите ми, и скръбта,
и кошницата, пълна със цветя,
та в рози да те видя като жива.