КАМЪК, НЕБЕ И НИЩО
(Поезия от Колумбия)
бележка и превод: Никола Инджов
Когато думата “нищо” трябва да означава нещо, странникът си спомня, че освен непоклатимите очертания на живота - хляб, вино, стряха, любов, надежда - има и миражи, има, да, точно копие на всичко това, но то се появява за един само миг и е недосегаемо, надига се в очите човешки там, където всичко останало е пустиня, включително хляба, виното, стряхата, любовта, надеждата… Като такъв мираж се появи и изчезва колумбийският надаизъм - литературно течение в поезията на шестдесетте години, чието название е производно от понятието “нищо” - nada на испански.
Късно, много късно пристигнах аз в Богота. Надаизмът бе прекратил съществуването си. Нито списанието на дванадесетте поета излизаше, нито пък някой от тях се мяркаше из средищата на артистичната бохема. От техния сарказъм, от бунтарството им, от богоборството им през 1985 година бе останала само пустинята, чието миражно отражение или копие бе странната им, хаотична, примитивна, словоохотлива поезия. По едно печално стечение на обстоятелствата неколцина от поетите надаисти бяха загинали в автомобилни катастрофи, другите - в катастрофи литературни. Бяха замълчали.
Разбирах мълчанието им, когато се опитах да пресека на 21 улица първомайската демонстрация. Работници и студенти, само работници и студенти вървяха мълчаливо и по тротоарите редом с тях се движеха също така мълчаливо полицейски отряди с пластмасови щитове.
И хората с извезани кадифени знамена, и хората с Дремещия кондор по копчетата на мундирите сякаш очакваха единствения вик, който би прозвучал като сигнал за вечния бой последен, но викът не идваше. Този вик не дойде и от надаизма. Толкова по безперспективна изглежда тяхната шумна поява преди три десетилетия, но тогава все пак е имало някакъв протест - защото надаизмът бе опит за съпротива срещу академизма на дотогавашната колумбийска поезия, кръв от друга група в литературния живот на страната. Сега аз чета и превеждам стиховете на надаистите с чувството, че съм тридесет години назад във времето. Където са и те - Гонсало Аранго, Хайме Харамийо, останалите без име…
Но защо си мисля толкова за надаистите на Колумбия? Може би защото и самият мене думата “нищо” или понятието за нищото ме хипнотизират. Аз съм като пилота на оня самолет, който лети през есента на същата тази година над вулкана Невадо дел Руис и, озадачен от пепелния стълб в небето, съобщава на контролната кула, че “там няма нищо”. А “там” в тези часове вулканът заливаше със седемметрова нажежена тиня цял един двадесетхиляден град, по-голям от Помпей. Така и аз, когато произнеса по някакъв повод, че “няма нищо” - характерен български израз, съзнавам интуитивно колко много неща има все пак в сърцевината на израза.
Литературна Колумбия днес се свързва предимно или единствено с Габриел Гарсиа Маркес, но ето едно негово признание: “Ако не беше “Камък и небе”, аз не съм сигурен, дали щях да стана писател…”. Нобеловият лауреат има предвид възникналата отдавна, в годината на моето раждане, литературна група “Камък и небе”, самонарекла се така по заглавие на големия испански поет, приютеният от Америка Хуан Рамон Хименес. От тази група до годините на моята зрялост достигна престарелият бард Едуардо Карранса, в чието творчество се забелязват като че ли най-ясните характеристики на течението - възвръщане към класическата форма, сонета например, в един некласически живот. В един свят с четири партизански движения, с първичен порив към революция на всяка цена - и подтискан не с пластмасови щитове, а с недремещите арсенали на казионното, на консервативното, на реакционното. Историята на колумбийския нравствен и класов сблъсък показва като че ли, че понякога един едноличен, самотен като нелегално дело литературен път, може да се осъществи по-благотворно от груповия “изъм”. Така ми се струва, след като познавам двама такива самотници - единия по творчеството му, а другия и от една незабравима среща.
Първият е Порфирио Барба-Хакоб. Вторият е Луис Видалес, поетът на борбата на работническата класа, предвестникът на новия свят. Единствената му поетична книга “Звънят звънци” е началото на авангардизма. Издадена е през 1926 година и до днес му носи славата на новатор и обновител. И ако казах в началото на тези бележки, че спрямо надаистите бях дошъл късно в Богота, то спрямо Луис Видалес не бях закъснял. Имах шанса да го посетя в дома му, няколко часа след като информационните агенции бяха разнесли вестта за награждаването му с голяма за 1985 година международна награда.
Старият поет ме посрещна на прага… Такъв израз става за начало на сантиментален мемоар, но наистина старият поет ме посрещна на прага на дома си, само че беше по пижама. “Току що си отиде телевизионният екип, който ме интервюира по повод на наградата. Питаха ме защо съм по пижама. Отговорих, че поезията е раждане, та затуй ги приех по пижама и в леглото” - и от леглото водеше с мене хубав разговор, в който имаше всичко: и самоирония, и спомени, и котарашки погледи към случайната ми придружителка, и дъх на червено вино. В едни прашни куфари се оказа, че има няколко екземпляра от втората му книга - “Обрериада”, т.е. “Работничество”, тази втора книга е засега и последната му, в нея са напечатани десетки стихотворения, които е разпилявал по вестници и списания след 1926 година.
И все пак, защо само две книги в един осемдесетгодишен живот? Защото много пъти ме вдигаха насила от писалището, отговори ми той. За осемдесет години живот аз съм бил арестуван четиридесет и два пъти - от всички колумбийски правителства, дори и от тези, които някога ме изпращаха с дипломатически мисии по света. И ми надписа “Работничество” с ласкав автограф - “На големия български поет…”. Но аз не съм голям поет, вие въобще не знаете какъв поет съм - понечих да му кажа. “Щом си бил в моя дом - значи си голям поет”- така завърши тази среща.
Помня този дом с човека в леглото, затрупан от прашни куфари, от папки някакви, също прашни, така може би изглежда някой под лавата на вулкана Невадо дел Руис в градче, по-голямо от Помпей, и другаде в Колумбия, чието съвременно величие идва наистина чрез литературата.
МОНОЛОГ НА СЕРХИО СТЕПАНСКИ
Залагам живота си, живота си заменям,
така или иначе
загубен е за мене.
Залагам го или го заменям за най-детска илюзия,
давам го на изполица или го подарявам…
Залагам го срещу един и срещу всички,
срещу нищото и срещу безкрайното,
залагам го спалня, на тържище, в комарджийница,
на кръстопът, на барикада, в бунт.
Залагам го окончателно, от началото му до края,
надлъж и нашир го играя,
по периферията, по средата
и в сърцевината.
Залагам живота си, живота си заменям,
безнадежден е той
за мене.
Залагам го или го заменям за най-детска илюзия,
давам го на изполица или го подарявам…
Заменям го за една усмивка и за четири целувки,
все ми е едно за какво:
за превъзходното, за подлото, за обикновеното,
за съвършеното…
Все ми е едно за какво:
всичко отива към смалена ужасна пропаст
и мозъкът ми там изглежда като змийско кълбо.
Заменям живота си за стари фенери,
за зарчето, което спечели неръкотворната дреха,
за най-незначителното, за най-очевидното,
за най-безполезното…
За плодовете, нанизани в ушите
на маймуноподобна мулатка,
на одимена статуетка,
на бледа мургавица, на жълта ориенталка, на руса
северянка.
Заменям живота си за един тенекиен пръстен
или за шпагата на Сигизмунд,
или за света,
който държеше в ръце Карл Велики - за да завърти
глобуса…
Заменям живота си за невинния ореол
на идиота или на светеца,
заменям го за гердана,
нарисуван около врата на дебелия Капето,
или за коравата струя, потекла по тила
на Карл Английски.
Заменям го за един романс, за един сонет,
за единадесет котки ангорски,
за една строфа, за една народна песен,
за една мелодия,
за една непълна колода,
за един кинжал, за една лула, за една окарина…
Или за тази кукла, която плаче
като всеки поет.
Залагам живот - на кредит - за фабрика на здрачове
(с руменина)
или за горила от Борнео,
за две пантери от Суматра,
за перлите, които глътна печалната Клеопатра,
или за останалото от нея в музеите,
или за стълбата на Яков, или за неговата чиния леща…
Или за две малки пробойни
по слепоочието, през които изтича сивкавия гной,
цялата ми пренаситеност, цялото ми отегчение,
целият ужас, който съм побрал.
Залагам живота си, живота си заменям,
така или иначе
загубен е за мене.
16 МАРТ, 1930
Това бяха майсторите на иглата.
Те настояваха за договор,
според който да облекат Полицията в един само цвят -
син шевиот, копчето - позлатено,
а на него гербът с дремещия кондор.
Правителството се подигра и с кондора, и с другото,
реши Полицията да бъде облечена
от широкия чуждестранен свят.
Засегнатите поголовно
от поголовен глад,
от поголовна национална бедност
потърсиха работа на площада, където Симон Боливар
се въздига с извадена наполовина справедлива сабя.
В двора на двореца откъм парламента
се появиха картечниците на закона.
Множеството тръгна към “Железарница Вергара”,
за да се въоръжи в самозащита.
Изведнъж думата “Огън!”
оцвети площада, църквата, двореца,
статуята на Боливар, справедливата му сабя -
и гроздове мъртъвци бяха поднесени
в подножието на страната като понятие
за свободата. И то заради смаяното дете поет.
Мълчание след това съпроводи
общественото мнение, мъртвите, пресата.
Само детето, което пише това,
ми се явява и ми напомня,
и ме моли да го разкажа
на всички деца на родината.
И да им кажа също как видя
в новите копчета на гвардията
възстановени думите
“Свобода и ред”
и - вечен - Дремещият кондор.
ЗАБРАВЕНИЯТ
Сега аз съм жаден и моя любима сега е водата.
Отдалече аз идвам, от бездънни тъмни очи.
В царството на заспалите сега съм дълбоко-дълбоко,
само там се познавам, душата си срещам само там.
Нощта с клюн безпощаден сърцето ми кълве и
разяжда,
а слънцето на заспалите ми пие кръвта.
Скитам мъртъв от жажда и бясна люлея камбана
като зов към най-тънка и влюбена в мене вода.
Забравеният съм аз. Искам поне една клонка вода,
искам свежо крайбрежие с нежен пясък на прах,
чакам и дано да дочакам цвете, наречено маргаритка,
за да стихне със цвете на гръд, със цвете на гръд.
Никой не може да ми отнеме ни целувка, ни поглед,
дори и смъртта не ще отнесе този мирис на цвете.
Аз минавам обвит в съновидения, в сиянието, което
вие виждате, от морето на заспалите е спомен за вас.
ПЪТНИК
Знаеше си той, необичайно място.
Безкраен миг,
суровост. Трапезария обширна като отвращение.
По-насам почивката, нямата покривка,
свечеряване
в сянката на спомен по лицето.
Упоритият час го затваря самотен,
затваря и брата по участ,
който плаче под своите мисли.
Всеки път различно място - като любовта.
Един бавен салон,
където попътните привидения, винаги на групи,
нахлуват изведнъж с фенери и с възпоминания.
Разговори, думи понякога, крила,
шепот наоколо. Една хапка
като ухапване по устата.
И върху масата, непозната и неподвижна,
стишената белота на ръце.
Би искал да се събуди между мъртви
докато времето глуховато бяга.
Мисли така, докато около него
мухата на съня, вестникът,
пламтящата книга на женска пола
нищо не значат.
Какви тела, какви взори - жилава
меланхолична вълна идва
и в нощни процесии
пътниците не заспиват, а напредват
с куфарите си помежду огледала и бели униформи,
усмихнати, сами, сомнабулни,
пешком, олунени
към подземната спирка на влакове празни.
204
Слушай
Слушай
Слушай
гласа на хотели с неоправени легла
разговори в тъмни коридори с яркочервени пътеки
по които прислугата на разсъмване изскача
като уплашени прилепи
слушай
слушай
слушай
шушукания по стълби гласове от кухня
където се втвърдява кисел дъх на храна
скрип на асансьори
слушай
слушай
слушай
прелестната обитателка на 204 опъва крайници
оплаква се и простира вдовишката си голота върху
кревата
от нейното тяло излиза хладния мирис
на току що одъждено поле
ах как минават нощите трепетливи като знамена
по стадионите
слушай
слушай
слушай
водата която капе в умивалниците и по стъпалата
която залива хлъзгава и вмирисана плесен нищо няма
освен
една сянка една влажна и плътна сянка всичко покрива
когато денят засее монети по кирливия под
нейното безкрайно и бяло тяло ще се раздвижи
покорно на стълкновенията в постелята опознало
всякакви пътища водата ще изчисти мръсотията
ще възроди изворите на желанието
слушай
слушай
слушай
неуморната пътничка отваря прозорци
и вдишва уличен въздух
някакъв безработен й подсвирва от тротоара
и тя разкършва в отговор плещи
… от коприва към градушка
от градушка към кадифе
от кадифе към нощно гърне
от нощно гърне към река
от река към водорасли
от водорасли към коприва
от коприва към градушка
от градушка към кадифе
кадифето на хотела…
слушай
слушай
слушай
утринната молитва на 204
нейния вик обикаля коридори
буди изплашените спящи
“Господи, боже мой, защо ме изостави”
НЕ МОЖА СМЪРТТА ДА МЕ ПОБЕДИ
Не можа смъртта да ме победи.
Борих се и живях. Тяло неуморимо
срещу душа. В белия полет
на деня.
При руините на Троя писах:
“Всичко е любов или смърт” -
и оттогава не познавам
почивка. Казах в Рим:
“Няма богове, има време” -
и оттогава не познавам
изкупление. Млъкнах в Испания,
защото гласът на гнева
към забрава ме позова
със страстите ми, с ропота, с кръвта.
Оттогава не е стихвал
пожарът.
На героя
за почивка му служи далечна
земя. Възпявах свежа трева,
както пчелата прашеца по своите клепачи.
Не се предавам,
искам всеки ден да живея
в някаква битка, макар и последна.
Моето сърце се сражава с морето.
СТИХОТВОРЕНИЕ
След като една кръчма се пада на триста жители -
амвонът ще проповядва въздържание,
и след като има едно само училище на 4000 граждани -
ще се говори за Културата (с главна буква),
и след като един лекар лекува 12 000 болни
министърът на здравеопазването ще бъде
награждаван,
и след като от шестимата, които търсят работа,
един никога не я намира -
ще се мъдрува за родината,
и след като всеки турист разполага
с 10 венерически проститутки -
Конгресът на жените ще обсъжда развода…
И президентът ще вика от балкона ДА ЖИВЕЕ
КОЛУМБИЯ!
- сякаш че е луд.
ПОСЕЩЕНИЕ НА КИТ
Ето че един кит дойде да ме посети.
От най-далечни морета дойде да ме посети
и ме поздравява с три мъгливи фонтана,
поспира се на вратата на моята пещера,
за да поиска аудиенция.
Разбира се, посрещам кита (господ да го поживи!)
и стигаме до душевна близост незабавно
като двама приятели, които се познават от години.
Говоря му за моята младост в една друга пещера
на високия връх Аконкагуа,
за изгрева на слънцето иззад ушите ми,
потупвам го по нечувствителната кожа
и се смеем наистина като двама приятели.
Китът, бус на моретата, и аз, който съм го приел на
гости.
Говорим до мръкване, а отвреме-навреме почиваме
върху пясъчни плажове, пронизани от светлина.
Той ми разказва как е виждал по океанските глъбини
корабокрушенци в потънали кораби и с навици
странни,
и какво става из морето нощем.
След като китът е казал каквото трябва, според
законите на гостоприемството и протокола на
посещенията
започвам да му говоря аз за глъбините на моята душа
и когато по здрач замълча, той не ми отговаря.
Тогава го довличам до брега морето да го поеме
и когато вълната си тръгне,
поздравявам зората с вдигната ръка.
Китът, господ да го поживи, бързо се отдалечава,
сякаш ще се удари в слънчевия диск, изгряващ вече.
Давам гръб на този спектакъл и се връщам в пещерата,
за да целуна скорпионите на моята скръб.
О, чудовище, което ме затвори на този хълм,
за да предпазиш света от моята злоба!
СЪЩНОСТТА НА НАСИЛИЕТО
През нощта, през която ще се пише книгата
за насилието в Колумбия,
ще се говори за Хиралдо, моят кръстник,
човек от ония, които носят револвер,
за да не се оставят да ги убият,
от ония с вика в юмрука за ура на великата либерална
партия на Габриел Турбай.
Той расъл на брега на река Ла Виеха, където
му поникнали първите златни зъби,
установил отношения на околийско ниво,
които му дали работа на детектив,
в която работа бил известен с това,
че отказвал на бегълците изстрела на милосърдието.
Научи се да кара автомобил и преди да задмине
Картаго
като главен шофьор на Сиро Молина,
нахлупи крилато и разтегливо сомбреро,
с което, като минаваше по шосето от Кали,
омагьоса моята леля и се ожени за нея, но не искаше
деца.
Той именно ми отпусна първите двадесет сентавос,
за да ида на първите матинета в моя проститутски
живот
в кино “Сан Николас”, където докато не дадат Давид
Силва
как преследва бандити, или Естер Уйлямс
как скача от трамплини,
или Флаш Гордън - не прожектираха Дебелия и
Тънкия.
Той отвори магазин за обувки с брат си Абел,
май че да видят повече нозе и от вратите
подканваха момичетата да минат и да премерят,
и - довиждане, мамички хубави!
Имаше карабина, револвер,
един по-възрастен приятел, един приятел лекар,
един зъболекар
и бе другар на много увълчен народ.
И имаше един бръснач, който му служеше вярно,
един хамак за удобен сън,
едно тефтерче, където записваше стихове,
вече не помня от Нерво или от Нервал,
някои пронизани от лозунги и много точно
записани със зелено мастило мисли
от Бенхамин Еррера Карлос Пареха
или от бунтовника Хорхе Елиесер.
В политическия живот на тази земя
много кръв изтече и много кокоша супа,
и политиците от века на това стихотворение
не се наситиха ни на кръв, ни на супа.
Но да се върнем към моя кръстник. Той имаше
един задушевен приятел, наречен също Хорхе
Хиралдо,
много приличен на него, от същия град, на същата
възраст
и от същата политическа боя,
когото видях, когато падна Рохас,
да убива с един изстрел педераста Караколина,
преди самия него множеството
по погрешка да шлифова с обувки.
Трябваше да се види моя кръстник
в църквата до някой мъртвец!
Беше цар на съдбата и ако нашето семейство позна
щастие -
то бе когато с камиончето на Сиколас, където
работеше,
ни водеше на разходка към далечни реки,
където слънцето напича до черно,
към места, до които и линията на хоризонта не
достига.
Всяка неделя осъмваше на лов
и се връщаше в полунощ, натоварен с дивеч,
и какви гуляи развихряше в дворчето отзад,
където печеше месо и разказваше на съседите,
че за малко перуанците да го убият заради Летисия,
или как е спасил живота на дебелака Бенхамив
Лондоньо,
когато го влачили по моста на река Каука,
или как е преследвал някакъв крадец по покрива,
и че няма да отиде да ръкопляска на шефовете,
които тази нощ ще говорят в Либералния дом,
и че е тука, за да ви разкаже за моите приятелчета
от кафене “Колумбия”, в които неговите приятелчета
стрелят.
Научи ме да стрелям във въздуха и да ловя риба с
динамит,
а също така да беля кокосови орехи,
да не прощавам обидите на враговете
и още по-малко - предателството на тези, които
обичам.
С неговия бръснач и с неговата четка оставих
юношеството си в огледалото
и прочетох наведнъж 200 екземпляра
от Избраните, които съставляваха библиотеката му,
убеден, че всеки път стигам
до темата Моята незабравима личност,
та ако някой ден стана писател
по тази схема в чудесна проза да кажа, че моето бе
негово.
Той обичаше много леля ми, с която пееха сутрин
антиокийската песен за косовете.
Нямаха деца около тридесет години, но даваха живот
на тези, които обичаха.
Миналата седмица го видях с нова съпруга,
защото Аделфа го направи вдовец.
Каза ми, че е тъжен, понеже разбрал
за една от жените, които той не познава,
че ми била сложила рога,
и да не го убивам тогава със жестоки шеги
какво че смалявал расата, дискредитирал примера
и смелостта на възрастните…
Днес по обед гледах как минават
сенки по ръкавите на моята риза,
две по две.
И точно по обед умря моят кръстник.
МИСЛИ НА ОТСЪСТВУВАЩИЯ
Ако някой ви попита за него,
кажете му, че никога няма да се върне, а ако се върне -
няма да познае ничие лице, кажете му също, че не
остави
мисли по никого, че носеше тайно послание,
нещо важно искаше да предаде,
но го е забравил.
Кажете му, че сега мълчи по друг начин
и в друга част на света,
кажете му, че все още не е щастлив,
ако това ще ощастливи някого,
кажете му, че си тръгна с празно и сухо сърце,
и че за него няма значение дали го съжаляват
или му прощават.
Той самият вече не страда заради това
и вече не вярва в нищо, в никого, дори в себе си.
Толкова неща видя, които
угасиха неговия поглед и сега, сляп,
нуждае се само от осезание.
Кажете му, че понякога изпитва съмнение в бога
и през един гигантски ден, кажете му, имаше думи,
които го накараха да вярва в любовта, а след това
разбра, че любовта трае колкото трае една дума.
Кажете му, че подобно на пробит от изстрели
въздушен балон
душата на отсъствуващия падна до ада, до ада, в който
живее,
и че все още не е без надежда, и кажете му,
че понякога мисли
за това спокойствие като за свое наказание,
кажете му, че не знае какъв е грехът и коя е вината,
които по света го зоват, че това е друг проблем - той
счита,
и кажете му, че в безсънни нощи и в други,
когато вярва, че е сънувал нещо,
страхува се, че вината е единствената негова същност,
която остава,
че в едни утрини, пълни със светлини,
и в нощи, когато е пиян от вино,
чувствува радост за своята невинност, и кажете му
също,
че в такива съдбоносни мигове разговаря сам със себе
си.
Кажете му, че ако някой път се върне - ще се върне
с две череши в очите си, с цяла нива черници
в стомаха си, със змия на врата си,
и няма да чака от никого нищо, ще си вади хляба
честно, от измислици, ще чете писма и ще прави
странни обреди, в които не вярва, и кажете му още,
че отнесе със себе си няколко суеверия, три идола,
няколко лошо разбрани усложнения и спомен
за две или три лица,
които му се привиждат по здрач -
и нищо.
ТЯХ ГИ НАРИЧАХА ТУРЦИ
Бяха пристигнали те в Папано прегърбени,
нарамили стока с извезани птици, цветя, пеперуди,
меняха персийски есенции за тлъсти кокошки,
копринени забрадки - за една само любовна нощ,
смая местните хора
стенният им часовник с махало и камбанка.
Макар да говореха само на странен по турски език,
все пак ни описваха улиците на Йерусалим,
разказваха приказки от хиляда и една нощ
или описваха плодовете в долината на река Йордан.
Не си дадоха сметка как станаха постепенно
дребни земеделци от скитащи търговци.
Така забравяха своите истории,
след това им дойде старостта,
а остарелият емигрант не се завръща.
Един ден радио Хавана съобщи,
че са останали съвсем без родина -
и тогава децата им станаха Палестински Команди.
