ИЗ „РУСКА ТЕРАДКА” (1971)
***
Протътва гръм. Пръстта е суха.
Дървото сключва слънчев шатър.
Това не ме интересува.
Интересува ме душата!
Душа - в желязото и хляба,
която бди, която странства.
Взривявана сред полебрани,
или разкъсвана от оси -
човекът с черен хляб я храни,
по черни пътища я носи.
Но в думи, в жестове, в предмети
превъплъщава се душата…
И всеки жест и дума свети
като комета опашата.
И аз това ценя! Защото
е сол и смисъл на пейзажа…
А за гърма и за дървото
ще има кой да ви разкаже.
На крачка от отъпкания път,
привичките, словесната забава
бди твоя Рай и твоя Страшен съд:
Болдино!
Недей го отминава!
В здрачевина, която гъсто пада,
възлез над бренни мисли и дела
по строфите на пушкинска балада -
като по седем стръмни стъпала.
И ще те вземе в свое сладко робство
преситена от ямби тишина -
там истинския знак за благородство
са пръстите в мастилени петна.
Какви гъбарски дъждове валят
и меко шушнат в меката кафява…
На крачка от привичния ти път
е Болдино.
Недей го отминава!
Там всяка зряла дума изпреварва
зрял жълъд - полетял от бистра вис.
С безтрепетно око на мъдър гарван
природата се вглежда в твоя лист.
Гърмът във небесата и гърмът
в душата ти
звучат единогласно
там, в Болдино - единствения кът
на творчеството яростно и просто.
И денем - светлина, а нощем - мрак
затваря в равни кръгове дървото…
Ще кажа пак
и ще повторя пак:
Не отминавай Болдино!
Защото…
ПЛАЧ ЗА ГРИБОЕДОВ
Мтацминда:
стръмни стъпала
почти в небето, лази ниска
мъгла в клисурите…
Ела
при двата черни обелиска!
Ела - в печално осъзната
и все пак сладка тишина -
да помълчим…
И в тишината
да чуеш поплак на жена.
Под камъни и суха глина
тя е отдавна вече прах,
но още моли и заклина:
- Кажи, защо те надживях?
Това е болката, която
не умъртвява може би,
но тлее кърваво и свято
в трагическите ни съдби.
И не напразно, не случайно
ще си призная този грях,
че искам въздъхнеш тайно:
- Кажи, защо те наживях?
МОНОЛОГ НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
На Найден Вълчев
Аз съм
смешното конче, което летеше след влака.
И отрязък небе,
завъртяно от речен въртоп.
Вместо майчино мляко засуках кръщелната влага
на земята -
еднакво достойна за люлка и гроб.
С кал под ноктите ида. И славя неземната ерес
на стиха,
който беше и който ще бъде докрай
сабя в ножница, мълния в облака перест
и квадратна вратичка -
затворила ада и отворила рай.
Вярвам в ясната кръв. И капризната дума владея.
Знам, че има горчило.
И в горчилото - мед.
В тази простичка мъдрост открих съкровена идея
аз, Есенин -
безделник, пророк и поет.
Приобщавах в живота си бялата роза и черната жаба
и уварди ме
широкия кокал на селски човек.
Бих наричал поеми и книги
с безсмъртното име на хляба…
Ала можеш ли
с брезов цървул да измериш епичния век?
В мойто име витае голяма рябинова есен…
Пих вълшебна вода.
И заблудите свои простих.
Но преминах
с ранимо сърце и перчем непричесан
от Рязан до Ваганково
път -
като чупен от цезура стих.
Извинете за дългата реч.
За вкуса на тъга - извинете.
Но над гроба ми пак
е слетяла звездица нощес…
Ето моят цилиндър! И хайде да храни конете
по московските улици.
С бронзов рязански овес.
Капе есенна къпина,
съхне тънък брезов лист…
Аз съм кръстена Марина:
три въздишки! март и риск!
Страсти, странности, обиди
аз погребвах неведнъж -
над чужбински керемиди
плака звънък руски дъжд.
Нелюдимо и печално
по старинен обичай
ще изпия ритуално
кръгла чаша димен чай.
Бръчки, болници - това са
брънки в друга летопис:
славя Писмената маса -
мойта най-висока вис!
Миг и вечност - неизбежно
все над листа съм била:
вдявах дълго и прилежно
лъч - в ухото на игла.
Вие - с хляба, вие - с ножа!
Чукам в сити часове -
цял живот ще ви тревожа
с дяволчета - стихове.
И последната гримаса
ще ни свари някой ден:
вас - над Обедната маса
и над Писмената - мен!
И сняг в прозореца, и скандинавски здрач,
и шепа съчки в чуждата камина…
Благослови изкуството, Марина,
с което се усмихваме през плач!
Изкуството е нашия палач
и нашето възмездие, Марина.
През милост божа и жестокост божа
аз знам какво отхвърли и прие…
Но там, където се нащърбва ножа
и думата е също острие.
Защото под библейските звезди,
Марина, между шепот и молитва
животът благосклонно ни следи
и с болка здравината ни изпитва.
Кога и как ли в пътя каменист
ще помълчим за сетен път, Марина…
Приведени над своята родина
с размерите на недописан лист!
Зова те чужди глас. Но той не срещна
ответния ти глас. И занемя.
А ти избра единствената, грешна,
единствено обикната земя.
Живей сега библейската си възраст
с обърнати към спомена очи.
И оня сладък царскоселки въздух
в неповторима строфа заключи.
Зад четири обикновени реда -
отблясък на куршумена вода.
Контур на бряг. И месечина бледа.
И привкус на победа и беда.
Как стине от поема във поема
на стиховете бронзовата сплав!
И как последния ти стих приема
трагичния размер на епитаф!
Печален камък с кратко име: Анна
Ахматова.
И руски мил покой…
Постой, почакай, мили мой,
аз също мраморна ще стана.
Сътворен е човек за човешки дела
и дарен - като ручея - с бистро начало…
Затова не брои колко мъртви тела
се отделят от живото негово тяло!
Грян от слънце и бит от дъждовната сприя,
и беседвал с треви, и над книги скучал,
той разбира, че всяко познание крие
по една задължителна капка печал.
И така ще достигне пределна черта -
как скудее зад тази черта битието!
Но затуй пък: в душата - каква широта,
каква езерна ясност - в ума и сърцето!
Там лети и отлита на жерави клина,
зрее бъдещо вино в прозрачния грозд.
Ще премине през огън суровата глина
и на флейта ще стане орловата кост.
Там скворците си бъбрят - незнайно какво.
Там помахва с крило безразличното време.
Там от семето никне трилистно дърво
и повторно умира, затворено в семе.
Гасне бисерен дъжд. И от камъни голи
древни гущери зрат с неподвижен гледец.
Водопадите тътнат и спрягат глаголи,
като мъничък Хамлет ридае щурец.
И минава човекът - по път и без път, -
по растежа на цветето ръста си мери…
И послушните думи над него кръжат -
сякаш летни светулки му светят с фенери!
ПОСЛЕСЛОВ
Мойте руски поети!
Ръбати -
с ръб на сабя, на сърп и коса…
Работяги. Фантасти. Солдати.
Пръст - на спусък, очи - в небеса.
По традиция - руска и свята,
те вбелязват в годините знак.
И билинно звънят небесата:
Блок. Ахматова. Пастернак.
В дълъг труд - от сеитба до жетва -
дълг един ги крепи: непокой!
Гласове от молитва и клетва:
Заболоцки. Светлов. Луговской.
Удивлявам се. И ги питам:
Колко труд ми остава до вас?
А какво е зад рима и ритъм:
свобода? прометеевска страст?
Как се ходи в трънлива пътека
с извисена до облак глава?
Как се вае от глина човека
само с прости слова-сечива?
И Светлов ще ми каже накрая,
скрил насмешка в очите си пак:
Въпросителната - това е
състарен удивителен знак!
