Доскоро името на руския поет Владимир Бурич /1932-1994/ бе познато в родината му само на един по-тесен литературен кръг, въпреки че негови творби са превеждани на шестнайсет европейски езика, представян е в редица антологии на световното поетично слово, удостоен е и с международната награда за поезия „Златният ключ” в град Смедерево, Югославия. Причината е в непопулярния за съвременната руска поезия „свободен стих”, характерен за творчеството на Бурич. Ето защо първата му самостоятелна книга на руски „Текстове” излиза през 1989 г., малко преди авторът й да навърши 60 години. В това отношение Бурич не е изключение – подобна съдба имат и други руски поети, привърженици на свободния стих. Още първата по-значителна подборка от стихове на Бурич излиза откроена с бележка не от кого да е, а от именития бард Назъм Хикмет: „Не съм чул до днес задоволителна дефиниция на поезията. Тя непрекъснато руши издигнатото около нейните крепости и разширява своите граници. Казвам го не без повод. Попаднаха ми стихове на младия поет Владимир Бурич. Според мен, това са чудесни стихове. Те не се вместват в никаква класическа дефиниция за поезията. В стиховете на Бурич преобладава разумът, а не чувството. Бурич не чурулика като птичка и не реве като лъв. Не се възползва от римите, но не ги и отхвърля. И все пак това не е проза, а наистина –стихове.” Години по-късно, рецензирайки полското издание на Бурич и сравнявайки стиховете му с тия на Тадеуш Ружевич, друг полски автор – Адам Влодек пише: „От сдържаните стихове на Бурич достига до нас гласът на интелигентен и впечатлителен човек, съзрял ония същите неща, които интересуват и нас, които интересуват всички дълбокомислещи и чувстващи хора. Свежест на наблюденията, постигнати с помощта на съвсем аскетична форма на стиха. Стегнатостта тук е доведена до крайните си граници: стихът става просто лапидарен афоризъм. Безпокойство, но и стойкост на духа, острота на съжденията, но и чувство за хумор, скептицизъм, но и доверие към човека – това са движещите сили на тези правдиви поетични творби.” Наистина, всяко наглед обикновено житейско явление става за поета повод за размисъл, за наблюдения от морален и философски характер, добиващи максимално кратка словесна форма, често сведена буквално до математическа формула или до афоризъм от няколко реда. Отличава ги от тях само деликатният им лиризъм – създава се впечатление, че авторът максимално владее чувствата си, че се стреми преди всичко да премисля света и да открива в него трудното автентично равновесие. Но тъкмо тази малка капка чувство, което не може вече да се скрие, доминира и съставлява основната аура на творбите. Като автор на изследвания по ритмология, поетика и типология на текста, в статията „От какво е свободен свободният стих” Бурич обяснява ориентацията си към него със стремеж за максимална естественост на речевата интонация и максимално авторство във всички елементи на създаваното произведение. Защото употребата на рими, стихотворни размери и още ред други задължителни компоненти при така наречения „конвенционален”, „класически” стих ограничават това авторство, превръщат се донякъде в „прокрустово ложе” за авторовия замисъл. Затова освен отказ от рими и метрика, свободният стих се отказва и от пунктуация, запазвайки само въпросителния знак, двоеточието и тирето, като заместител на пропусната дума. „Да поставяш препинателни знаци в свободния стих – пише Бурич, – е все едно да носиш едновременно и колан, и тиранти.” Също така за него има значение не само какво казват думите, но и как са разположени те, какви асоциации буди графиката на стиха със своите словесни акценти, интервали и паузи. По този начин поетът въвлича и читателя в „дешифрирането” на тази асоциативна поезия, прави го съавтор и съучастник в творческия процес. „Времето за четене на стихове / това е времето на написването им / докосване / от стокрилия ангел / на книгата.” – казва той в едно свое стихотворение, желаейки читателят също да бъде докоснат от ангела. Остава да добавим, че Бурич е роден в Харков, а почина в Македония по време на Стружките вечери на поезията. Погребан е в родния си град, както бе предрекъл в една своя строфа. Година след това излезе втора книга с негови творби, също озаглавена „Текстове”, оформена като първата и подготвена от съпругата му Муза Павлова, известна със своите абсурдистки сатирични пиеси и преводи на световни поети. Бурич също превеждаше, главно полски поети, което стана повод да се сближим и да се заема да го превеждам. Но в ония години, преди да е излязла негова книга на руски, беше невъзможно да се появи и на български. Затова пък сега се убеждавам, че стиховете му ни най-малко не са загубили нещо от себе си, не са избледнели от времето и са вече в унисон със свободата, която придоби художественото слово.

Биографична бележка: Здравко Кисьов

Публикации:

Поезия:

СТИХОВЕ/ превод: Здравко Кисьов/ брой 19 април 2010

СТИХОВЕ/превод: Здравко Кисьов/ брой 23 ноември 2010

ХУМАНИЗЪМ/ превод: Георги Ангелов/ брой 65 септември 2014

ЧЕРНО И БЯЛО/ превод: Тихомир Йорданов/ брой 90 декември 2016

Проза:

ИЗ БЕЛЕЖНИЦИТЕ/ брой 66 октомври 2014

Публицистика:

ПЪРВАТА СТИХОТВОРНА ТРАДИЦИЯ/ превод: Стефка Тотева/ брой 68 декември 2014

За Владимир Бурич:

ЗА ПОЕЗИЯТА НА ВЛАДИМИР БУРИЧ/ автор: Назъм Xикмет/ брой 30 юни 2011