Назъм Xикмет

превод: Татяна Любенова

В Истамбул, когато учех в последния клас на лицея, моят учител по литература характеризира поезията по следния начин: “Поезията е отражение на нашите мисли и чувства с помощта на размер и рими”.

Правилно ли е това определение? Не! Защото за основа са взети размерът и римата. През живота си съм изчел огромно количество стихове без размер и рими. Освен това, например в античната гръцка поезия има размер, но няма рими. Прочел съм също много стихове, където има и размер, и рима. При повечето класици  нещата стоят тъкмо така. Наличието или отсъствието в стиха на размер и рима не е проблем на национална форма или национална традиция. През определен период на време в поезията на един народ се установяват типични размери и  рими, а в друго време отсъстват и размер, и рими. Затова бих казал следното: “Поезията е поезия не заради формата. А какво е в такъв случай? Съдържание, мисли и чувства?Да, но аз съм прочел и много неща, някои от които с размер, с рима, а някои без размер и без рима, и повечето от тях претендират, че са поезия. И в основата на мнозинството от тях лежаха много дълбоки, много справедливи, много възвишени, много човешки и много прогресивни мисли и чувства, но, уви, това не бяха стихове. Как в такъв случай да определим поезията? Какво е поезията? И до днес не съм чул ни повече, ни по-малко конкретно определение за нея. Тук няма да помогнат и такива разсъждения, че поезията  е птичо чуруликане или лъвски рев. Авторите на подобни определения вземат за основа същото, каквото и моят учител в лицея. Трудността при определянето на поезията се състои и в следното: поезията, която е възникнала преди всички други изкуства на словото, както и преди върви пред всички други литературни родове, появили се след нея и в сравнение с тях се развива твърде бързо. Разрушавайки стените, които са били изградени около нея през някои времена, тя разширява границите си, както и възможностите си. Как да побереш в рамките на вечното едно неизменно определение за това изкуство, което само не се вмества в никакви граници? Казвам всичко това, разбира се, не без причина. Попаднаха ми стиховете на младия поет Владимир Бурич. Според мен това са прекрасни стихове. Те не се вместват в нито едно от класическите определения за поезия. В стиховете на Бурич разумът преобладава над чувствата. Според  второто определение за поезията, посочено по-горе, което гласи, че поезията е вдъхновен порив на чувствата, стиховете на Бурич не трябва да се наричат поезия. Но стиховете на Бурич са поезия. Бурич не чурулика като птица и не реве като лъв. Бурич не пише в размер и с рими, но и не отрича нито размера, нито римите. И това не е проза, а именно стихове.

Както съм казвал и по-рано, върху дървото на съветската поезия, корените на която са дълбоко в народната и класическа поезия, а клоните и са пълни със зрели плодове, се разтварят нови пъпки.

Те бързо се раззеленяват, развиват се и дават все нови и нови плодове, а вкусът им хем прилича, хем не, на вкуса на другите, предшествали ги зрели плодове. И аз стоя пред това дърво, украсено с плодове в различна форма, цвят и вкус, и си го представям след двайсет години, а сърцето ми силно бие от радост.

Сборник “День Поэзии 1966, Советский писатель, Москва, 1966.