Уилям Фокнър
По творчески гений, по способността да създава един свят на въображението, в който действителността е далеч по-истинна, отколкото в суровото всекидневие, Фокнър (1897 – 1962) стои на едно от първите места в съвременната литература. Неговата болезнена чувствителност към нравственото израждане, така присъщо на „имащата” Америка, му позволява да изкове у себе си несломима омраза и към устоите на потребителското общество, и към буржоазните морални норми, и към расизма и фашизма, войната и мракобесието на Мак-Карти. Съчиненията му дълго смущават критиците, които, за да затворят очи пред бруталните истини в тях, ги обявяваха за „трудни”, „замъглени”, „дефектни”. Така много от ранните му произведения години напред са непознати дори в собствената му страна. Защото този почти митичен, с омиров ореол, литературен колос от южния щат Мисисипи не бързаше да изплете и увенчае своята „сага” за живота във въображаемата околия Йокнапатофа, а я писа до последния си дъх. Като епик и писател-реалист, който изследва причините за моралния упадък на хуманните стойности и прави обстоен социален анализ на бушуващия край него живот, Уилям Фокнър още веднъж доказва тезата колко благотворно влияе на литературата тясната връзка между изкуството, народното битие и напредничавите социални движения.
Фокнърови са южняшка фамилия с дълбоки семейни корени. Прадедите на писателя са се преселили от Инвърнес, Шотландия, където са били част от свободолюбив шотландски клан, опълчил се с оръжие срещу англичаните; взели са участие във въстанието от 1745 г, начело с Чарлз Стюърт, след погрома били прогонени от родните си земи – тогава заминават за Америка. В началото на 19-и век най-сетне спират в Тенеси. Тук в 1825 г. се ражда прадядото на писателя Уилям Кътбърт Фокнър, чиято личност и живот ще окажат огромно влияние върху правнука. След като участвува като доброволец във войната с Мексико, на два пъти съден за убийство, но впоследствие оправдаван, защото се е намирал в самозащита, прадядото навлиза в местната политика, а по време на Гражданската война събира рота от стрелци, по-късно прераснала във Втори пехотен полк. Получил чин полковник (бъдещият полковник Сарторис в книгите на писателя), той взима участие в битката при Бул Рън. В 1862 г. го освобождават от служба, но той наново събира доброволци, този път кавалерийски полк, с който се бие под командването на генерал Н. Б. Форест. След войната полковник Фокнър се заема със строежа на теснолинейна железница за превоз на дървен материал, основава колеж и „за отдих” написва два романа („Бялата роза на Мемфис” излиза като подлистник във в. „Рипли Адвъртайзър”, а в 1880 г. и като книга; другият му роман носи заглавието „Тухлената църквица”). През 1889 г. е избран в щатското Законодателно събрание и още в същия ден е застрелян на площада от Търмънд, бившия му съдружник от железницата. Дядото на Уилям Фокнър, когото наричат младия полковник, премества семейството в град Оксфорд (прочутият Джефърсън, център на Йокнапатофа), където работи като прокурор и председател на едната от двете банки в града. Междувременно Югът, бързо изгубил влияние след официалното премахване на робството, се превръща в обетована земя за капиталистическите апетити на Севера. По това време в Ню Облъни се ражда и бъдещият творец, чието детство и целият живот ще протекат именно в Оксфорд. Той няма още двайсет години, когато избухва Първата световна война. Незавършил гимназия, но прочел вече много автори по съвета на приятеля си Филип Стоун (Суинбърн, Шели, Кийтс, Балзак, Дефо, Достоевски, Чехов, Верлен, Конрад, Андерсън и др.) той пожелава да влезе в армията, но го връщат поради ниския му ръст. Тогава се записва в Канадските въздушни сили, но войната свършва и той се връща в Оксфорд. Семейството е вече разорено и отсега нататък Фокнър ще трябва сам да осигурява прехраната си. Известно време посещава Университета на Мисисипи, работи в Ню Йорк като книжар, след това отново в Оксфорд е пощенски чиновник. С помощта на Фил Стоун вече са излезли от печат няколко негови стихотворения, а в 1924 г. излиза и стихосбирката му „Мраморният фавн”. Книгата не привлича ничие внимание и Фокнър заминава за Ню Орлеанз, където е представен на Шърууд Андерсън и дори заживява в неговия дом. Андерсън го окуражава и в местните издания „Таймз-Пикиюн” и Дабъл Дийлър” почват да се появяват негови стихове, очерци, разкази. Със съдействието на Андерсън излиза и първият му роман – „Войнишка награда” (1926). Още тук Фокнър показва социалната си ангажираност и своята ненавист към войната, занимават го проблемите на човека, който мъчително преживява гибелта на човешките си качества в даден социален контекст. Особено ярко личи тази негова тема в романа „Сарторис” (1929), в който за пръв път се появява легендарната околия Йокнапатофа и част от нейния потомствен персонаж. Сега вече в епоса за Юга се преплита дехуманизацията на бившите едри земевладелци и новите предприемчиви северняци, а в прочутата трилогия, съставена от романите „Селцето” (1940), „Градът” (1957) и „Дворецът” (1959), сборната тема ще зазвучи силно, страховито, пророчески. В „Дворецът” – резултат на авторовото развитие през всички предидущи книги – Фокнър достига до нови, несрещани по-рано умозаключения и герои. За него героят, който обладава силата да се справи със злото, с неправдите и социалното неравенство, със „сноупсизма” като обществено явление, е „нямащият”, безземният страдалец, истинският господар на земята, вдигнал се на борба за справедливост и лично достойнство като Минк Сноупс, комунистът, антифашист и миролюбец като Линда. Обезчовечаването на човека Фокнър показва най-живо в „Шум и ярост” (1929), изразявайки дълбокото си смущение на човек, прозрял трагедията на буржоазния свят, неговата абсурдност и обреченост. В периода 1930 – 1934 Фонкър написва „На смъртен одър”, „Светилището”, Идилия в пустинята”, „Тези тринайсет”, „Светлина през август”, „Саламагунди”, „Доктор Мартино и други разкази”. Впоследствие издава „Авесалом! Авесалом!” (1936), „Слез на земята, Мойсей” (1942), „Осквернителят” (1948), „Реквием за една светица” (1951). Тук доминира негърската тема, макар че като обертон тя се долавя и в други творби. За Фокнър негърът е неделима част от страната, на много места той е единственият положителен герой, носител на морална устойчивост в един рухващ свят, готов да поеме и отговорност, и вина в името на доброто и справедливостта.
Лауреат на Нобелова премия (1950), на Националната награда за литература и на „Пулицър”, в 1962 г. Фокнър публикува последния си роман, „Похитителите”. Неговото творчество „трябва да се приема като феномен, засягащ целия наш свят и нашата обща съдба” – бе изрекъл писателят Робърт Пен Уорън.
Фокнърови са южняшка фамилия с дълбоки семейни корени. Прадедите на писателя са се преселили от Инвърнес, Шотландия, където са били част от свободолюбив шотландски клан, опълчил се с оръжие срещу англичаните; взели са участие във въстанието от 1745 г, начело с Чарлз Стюърт, след погрома били прогонени от родните си земи – тогава заминават за Америка. В началото на 19-и век най-сетне спират в Тенеси. Тук в 1825 г. се ражда прадядото на писателя Уилям Кътбърт Фокнър, чиято личност и живот ще окажат огромно влияние върху правнука. След като участвува като доброволец във войната с Мексико, на два пъти съден за убийство, но впоследствие оправдаван, защото се е намирал в самозащита, прадядото навлиза в местната политика, а по време на Гражданската война събира рота от стрелци, по-късно прераснала във Втори пехотен полк. Получил чин полковник (бъдещият полковник Сарторис в книгите на писателя), той взима участие в битката при Бул Рън. В 1862 г. го освобождават от служба, но той наново събира доброволци, този път кавалерийски полк, с който се бие под командването на генерал Н. Б. Форест. След войната полковник Фокнър се заема със строежа на теснолинейна железница за превоз на дървен материал, основава колеж и „за отдих” написва два романа („Бялата роза на Мемфис” излиза като подлистник във в. „Рипли Адвъртайзър”, а в 1880 г. и като книга; другият му роман носи заглавието „Тухлената църквица”). През 1889 г. е избран в щатското Законодателно събрание и още в същия ден е застрелян на площада от Търмънд, бившия му съдружник от железницата. Дядото на Уилям Фокнър, когото наричат младия полковник, премества семейството в град Оксфорд (прочутият Джефърсън, център на Йокнапатофа), където работи като прокурор и председател на едната от двете банки в града. Междувременно Югът, бързо изгубил влияние след официалното премахване на робството, се превръща в обетована земя за капиталистическите апетити на Севера. По това време в Ню Облъни се ражда и бъдещият творец, чието детство и целият живот ще протекат именно в Оксфорд. Той няма още двайсет години, когато избухва Първата световна война. Незавършил гимназия, но прочел вече много автори по съвета на приятеля си Филип Стоун (Суинбърн, Шели, Кийтс, Балзак, Дефо, Достоевски, Чехов, Верлен, Конрад, Андерсън и др.) той пожелава да влезе в армията, но го връщат поради ниския му ръст. Тогава се записва в Канадските въздушни сили, но войната свършва и той се връща в Оксфорд. Семейството е вече разорено и отсега нататък Фокнър ще трябва сам да осигурява прехраната си. Известно време посещава Университета на Мисисипи, работи в Ню Йорк като книжар, след това отново в Оксфорд е пощенски чиновник. С помощта на Фил Стоун вече са излезли от печат няколко негови стихотворения, а в 1924 г. излиза и стихосбирката му „Мраморният фавн”. Книгата не привлича ничие внимание и Фокнър заминава за Ню Орлеанз, където е представен на Шърууд Андерсън и дори заживява в неговия дом. Андерсън го окуражава и в местните издания „Таймз-Пикиюн” и Дабъл Дийлър” почват да се появяват негови стихове, очерци, разкази. Със съдействието на Андерсън излиза и първият му роман – „Войнишка награда” (1926). Още тук Фокнър показва социалната си ангажираност и своята ненавист към войната, занимават го проблемите на човека, който мъчително преживява гибелта на човешките си качества в даден социален контекст. Особено ярко личи тази негова тема в романа „Сарторис” (1929), в който за пръв път се появява легендарната околия Йокнапатофа и част от нейния потомствен персонаж. Сега вече в епоса за Юга се преплита дехуманизацията на бившите едри земевладелци и новите предприемчиви северняци, а в прочутата трилогия, съставена от романите „Селцето” (1940), „Градът” (1957) и „Дворецът” (1959), сборната тема ще зазвучи силно, страховито, пророчески. В „Дворецът” – резултат на авторовото развитие през всички предидущи книги – Фокнър достига до нови, несрещани по-рано умозаключения и герои. За него героят, който обладава силата да се справи със злото, с неправдите и социалното неравенство, със „сноупсизма” като обществено явление, е „нямащият”, безземният страдалец, истинският господар на земята, вдигнал се на борба за справедливост и лично достойнство като Минк Сноупс, комунистът, антифашист и миролюбец като Линда. Обезчовечаването на човека Фокнър показва най-живо в „Шум и ярост” (1929), изразявайки дълбокото си смущение на човек, прозрял трагедията на буржоазния свят, неговата абсурдност и обреченост. В периода 1930 – 1934 Фонкър написва „На смъртен одър”, „Светилището”, Идилия в пустинята”, „Тези тринайсет”, „Светлина през август”, „Саламагунди”, „Доктор Мартино и други разкази”. Впоследствие издава „Авесалом! Авесалом!” (1936), „Слез на земята, Мойсей” (1942), „Осквернителят” (1948), „Реквием за една светица” (1951). Тук доминира негърската тема, макар че като обертон тя се долавя и в други творби. За Фокнър негърът е неделима част от страната, на много места той е единственият положителен герой, носител на морална устойчивост в един рухващ свят, готов да поеме и отговорност, и вина в името на доброто и справедливостта.
Лауреат на Нобелова премия (1950), на Националната награда за литература и на „Пулицър”, в 1962 г. Фокнър публикува последния си роман, „Похитителите”. Неговото творчество „трябва да се приема като феномен, засягащ целия наш свят и нашата обща съдба” – бе изрекъл писателят Робърт Пен Уорън.
Биография: Кръстан Дянков
Публикации:
Публицистика:
ПОЛУЧАВАЙКИ НОБЕЛОВАТА ПРЕМИЯ/ превод: Кръстан Дянков/ брой 6 февруари 2009
