Американският писател реалист Джон Ърнест Стайнбек е роден на 17 февруари 1902 г. в градчето Салинас /около 4 хиляди души население/, Калифорния и е единствен син, трето от четири деца, в семейството на Олив Хамилтън Стайнбек, учителка от ирландски произход, и Джон Ърнест Стайнбек, мелничар от далечно германско потекло. Интересът към литературата у бъдещия писател се пробужда под влияние на родителите му. Долината Салинас, с обкръжаващите я живописни хълмове и крайбрежни плата, се запечатва задълго у младия Стайнбек, който по-късно изобразява родните си места в много свои произведения.

Отначало Джон скита по прашните пътища между фермите, тича подир говедата, натиска плуга, чете Милтън, Шекспир, Флобер, Достоевски, Пушкин, Тургенев, Харди и Томас Малори. В училището в Салинас усвоява предмети като литература и биология, издава училищен вестник. След завършването си през 1919 г., постъпва в Станфордския университет, във факултета по журналистика, но по профилираните дисциплини се представя зле и след година е принуден да напусне университета. А и по време на своите откъслечни посещения в този университет, продължава да работи из фермите на Салинаската долина с мулетата и кравите на чифликчиите. След това, чак до 1926 г. младият Стайнбек опитва много професии – продавач, коняр, писар, каменар по строежите на пътища.

След като дълго време е работил като ратай, постъпва в екипажа на товарен кораб и се добира по море до Ню Йорк през 1926 г. По-късно си спомня: “Ненавиждам Ню Йорк. Самотно, гладно, клето съществуване…” Известно време пренася тухли, а после, с помощта на един свой вуйчо работи като репортер във вестник „Ню Йорк Америкън”, собственост на Хърст. Никое издателство не проявява интерес към ръкописите му, а вестникът не се интересува, не публикува и не плаща кореспонденции, в които истината се казва не според възгледите на Хърстовия тръст. Стайнбек е уволнен и се връща в Калифорния, където работи като шофьор на пощенска кола, работник в риборазвъдник и най-после като пазач на имение високо в планината, където пише своя първи роман „Златната чаша” (1929) – историческо повествование за английския пират от XVII в. Хенри Морган. По-късно авторът нарича този роман „упражнение” и “книга с… пречистващи функции”.

През следващата година Стайнбек се жени за Керъл Хенинг и се заселва в градчето Пасифик Гроув, на полуостров Монтерей. Там той среща биолога Едуард Ф. Рикетс, чиито възгледи за взаимовръзките между всичко живо дълбоко повлияват на формирането на светогледа на писателя. През 1932 г. публикува “Небесните пасбища” – възприеман като роман или цикъл разкази – за конфликта между идилично живеещи обитатели на едно селище и нови заселници. “Тази книга определя завинаги реалистичния подход на автора при изобразяването на американската действителност с нейните присъщи “американски мечти”, провинциализъм, но и нравствено безплодие, което е в състояние да превърне и най-райското място в духовна пустиня” (К. Дянков) В романа „Към един незнаен Бог” (1933) – книга първоначално отхвърлена от седем издателства, фермерът Джоузеф Уейн, след като се опитва да спаси земята от продължителна суша, стига до изкупително самоубийство, което Стайнбек приравнява с най-висш героизъм.

Следващият роман на Стайнбек „Тортила Флет” (1935) става бестселър. Това е първото произведение на писателя, имащо точен географски адрес – крайбрежието на Калифорния; в романа е изобразена група колоритни персонажи – безсребърници, пияници и философи – пайсаноси (потомци на индианци, мексиканци и индианци, живеещи по западния бряг на САЩ), преживяващи сред хълмовете над залива Монтерей. Състоящ се от отделни епизоди, романът, по замисъла на автора, трябва да се асоциира с легендите за крал Артур, които писателят обича от детството си, и, подобно на романа „Златната чаша”, да показва антихуманното влияние на материалистичните стандарти на Америка. Любопитен факт е, че когато книгата излиза, Търговската камара на Монтерей обнародва специална декларация, че “такова място и такива хора като описаните в романа не съществуват” и че всичко е измислено и лъжливо. Същото ще се повтори и през 1945 г., по повод на “Улица Консервна”, когато освен Търговската камара опровержение публикува и Сдружението на рибните фабриканти на Монтерей. Обръщайки се към насъщни социални проблеми, през 1936 г. Стайнбек написва романа „В съмнителна битка”, заглавието на който е скрит цитат от „Изгубеният рай” на Джон Милтън. В него се разказва за стачката на ябълкоберачите, започнала в Салинас и довела до обща стачка в Сан Франциско през 1934 г. Земевладелците и индустриалците се разправят жестоко със стачниците, извършват се арести и масови разстрели. В книгата писателят показва действителното лице на широко разтръбяваните принципи на американската “демокрация”. През 1937 г. излиза повестта „За мишките и хората” (заглавието е по стих на Робърт Бърнс) – трагична история за двама обикновени труженици – бездомните сезонни работници Джордж и неговият слабоумен приятел Лени, които мечтаят за късче своя земя и свой покрив. Повестта прави писателя знаменитост в американската литература. “С нея Стайнбек присъединява съвестта си към толкова други американски писатели преди и след него, които показаха на света цялата безпочвеност на изначалната, традиционна “американска мечта”. (К. Дянков)

Веднага след сборника разкази „Дългата долина” (1938) и повестта „Червеното пони”, излязла като отделно издание през 1953 г., Стайнбек написва своя най-известен и значим роман – „Гроздовете на гнева” (1939), одисеята на едно семейство, което по времето на Голямата депресия, се отправя на изнурително пътуване от Оклахома към Калифорния. Природата, социалните несгоди и грабителската алчност на банките и големите компании прогонват селяните-фермери и арендатори от земята им. Книгата става сензация – Фермерската асоциация в Калифорния веднага прави опит да подведе писателя под съд за клевета, правят се опити за физическа разправа, мъчат се да го обвинят в изнасилване(!), заплашват го със “случайна автомобилна катастрофа”. Стайнбек е принуден да се крие. Но „Гроздовете на гнева” бързо става един от най-популярните бестселъри, удостоен е с възторжени рецензии и награда Пулицър през 1940 г.

Със своя “идеен провинциализъм”, както го нарича М. О. Менделсон в “Днешният роман на САЩ” (1977), Стайнбек заминава с приятеля си Ед Рикетс през пролетта на 1940 г. на дълго пътешествие с риболовно корабче из Калифорнийския залив, отразено по-късно в книгата му “Морето на Кортес”. През 1941 г. Стайнбек се развежда с първата си жена и отпътува за Ню Йорк с Гуиндолин Конгър, певица, за която две години по-късно се жени и от брака с която има двама сина.

В годините на Втората световна война Стайнбек служи в отдела за международна военна информация, а също и като консултант в отдела за пропаганда. Пише книги като „Луната залезе” (1942), в която се разказва за окупацията на малко градче от войски на тоталитарния режим (подразбира се нахлуването на нацистите в Норвегия), и едноименна пиеса на същата тема. През 1943 г. писателят става военен кореспондент на вестник „Ню Йорк хералд трибюн” в Европа – впоследствие репортажите му от Англия, Северна Африка, Италия излизат в отделна книга „Имало едно време една война” чак през 1958 г.

В първия си следвоенен роман „Улица Консервна” (1945) Стайнбек изобразява група скитници, преживяващи в района на монтерейските рибно-консервни заводи, които устройват вечеринка на своя приятел Док (английско съкращение на доктор), за първообраз на който е послужил Ед Рикетс. В продължението на този роман – “Благодатния четвъртък” (1954) той заявява: “Цялата нация е възпитана в безчестие от собствените си закони. Честността у нас се наказва.” Алегорическият роман „Безпътният автобус”, написан като панорамна притча, в който писателят се проявява като остър критик на следвоенните САЩ, и повестта-притча „Бисерът”, излизат през 1947 г., а “Ярко сияние” – през 1950. Стайнбек и фоторепортерът Робърт Капа по поръчка на „Хералд трибюн” осъществяват пътуване в СССР, в резултат на което се появява „Руски дневник“ (1948) с фотографии на Капа. През същата година при автомобилна катастрофа загива Рикетс, а Стайнбек се развежда с втората си жена. През следващата година той се запознава с Илейн Скот, за която се жени през 1950 г.

През тези години писателят се труди над „големия роман”, както той нарича „На изток от рая” (1954), семейна сага, провокиран от историята на предците на писателя по майчина линия, и своего рода съвременна алегория на мотиви от библейската легенда за Каин и Авел.

Пуснатият на екран в годината на издаването на „На изток от рая” едноименен филм, става шестото от екранизираните произведения на Стайнбек.

Последният роман на писателя е „Зимата на нашето недоволство” (1961). Неговият герой Итън Хоули, добре образован и добре възпитан жител на градчето Ню Бейтаун от Нова Англия, е аморален, алчен измамник и лицемер. Причините за написването на романа може да се открият в писмо на Стайнбек до известния политически деец Адли Стивънсън: “Някой трябва да направи преоценка на цялата ни система и колкото по-скоро, толкова по-добре. Как можем да разчитаме, че ще възпитаме децата си като честни и добри хора, когато нашите градове, нашите щати, правителството и частните корпорации, когато буквално всички предлагат най-високи награди на онези, които са потънали в мръсотия и корупция? От горе до долу всичко е гнило. Може би вече нищо не е в състояние да ни помогне, но аз, нали съм глупав и наивен, ще се помъча нещо да сторя”. След него Стайнбек основно пише публицистика и пътеписи. Най-удачното му произведение от 60-те години е „Пътешествия с Чарли (Аз търсих Америка)” (1962) – разказ за пътешествията му из страната заедно с пудела Чарли, в нея е показано докъде са достигнали моралната деградация, расовите противоречия, насилието и упадъкът, как от страна на надеждите Америка се е превърнала в страна на недоволните.

През 1962 г. Стайнбек е удостоен с Нобелова награда за литература за „реалистична и поетическа дарба, съчетана с мек хумор и остри социални виждания”. Наричайки го „един от майсторите на съвременната американска литература, Андерс Естерлинг, член на Шведската академия, отбелязва, че „писателят винаги симпатизира на угнетените, неуспелите и страдалците; противопоставя простите радости от живота на жестоката и цинична страст към парите”.

Почитател на президента Линдън Б. Джонсън, за когото даже пише речи, Стайнбек се обявява за привърженик на войната на САЩ във Виетнам, но присъствайки там в качеството си на журналист, променя възгледите си. Той съзнава в последните си часове, че “няма никаква възможност виетнамската война да се превърне в благородно начинание”, че с нищо не “може да се оправдае изпращането на войски в една чужда страна”. Последната книга на писателя – преработка на съвременен език на средновековния роман на Томас Малори „Смъртта на Артур” – работата над който Стайнбек започва още през 1957 г., излиза на бял свят посмъртно през 1976 г. под името „Делата на крал Артур и неговите благородни рицари“. “Стайнбек е доказал – пише изтъкнатият му български преводач Кръстан Дянков – че познава добре и предателското примирение на интелектуалеца, и узурпираната демокрация, и евтината лъжекултура на новото време, и великата илюзия на расовата интеграция, и циничното равнодушие на политиците. Той винаги се е вълнувал пред проблемите на съвременността и от това неговите книги ще бъдат и утре търсено и любимо четиво”.

След два прекарани инсулта, през 1961 и 1965 г., Джон Стайнбек умира на 20 декември 1968 г. от масиран инфаркт в своето нюйоркско жилище.

На български е превеждан от Кръстан Дянков, Тодор Вълчев, Христо Кънев, Цветан Стоянов, Елена Христова, Александра Велева, Александър Хрусанов и др.