ПРИВИДЕНИЕ
превод: Евгения Динкова
На г-н Анри дьо Борние (1)
В какво ли стрелкат все
очите си безстрастни? (2)
Шарл Бодлер
Една сива ноемврийска сутрин слизах по кейовете с бърза крачка. От небето ръсеше студен ситен дъжд. Черни пешеходци нахлупили грозни чадъри се разминаваха по тротоара.
Помътнелите води на Сена влачеха товарни кораби, напомнящи едри майски бръмбари. От време на време вятърът по мостовете изведнъж духваше шапките на минувачите и обствениците им се втурваха да ги гонят, извъртайки се неестествено; за един артист гледката винаги е мъчителна.
Мислите ми бяха объркани и мрачни; чакаше ме делова среща, уговорена предишния ден и това ме потискаше. Закъснявах: реших да се подслоня в един вход, откъдето щях по-лесно да спра файтон.
В същия миг забелязах, че точно до мене се намира входът на една представителна сграда с квадратна форма.
Бе израснала в мъглата като каменно видение и при все суровата й архитектура и странните белезникави изпарения, които я обвиваха, изведнъж почувствах, че от нея се излъчва някакво особено гостоприемство, което ме ободри.
- Жителите на тоя дом явно водят заседнал начин на живот! - си казах. - Прагът не подканва ли минувачите да поспрат: ето, вратата е отворена!
Така че най-вежливо, с доволен вид и шапка в ръка, обмисляйки дори какъв мадригал ще издекламирам на домакинята, - усмихнато влязох вътре и току изведнъж се озовах в просторен салон с остъклен таван, през който се процеждаше светлината на мъртвешко бледия ден.
На закачалките висяха връхни дрехи, шалове, шапки.
Наоколо бяха наредени маси с мраморни плочи отгоре.
Разни индивиди с опънати крака, с вперен в тавана поглед, с положителен (3) вид, бяха застинали в унес.
Изражението на лицата им беше неопределено, погледът празен.
До всеки един лежеше отворен портфейл и разгърнати документи.
Стана ми ясно, че господарката на дома, на чиято добронамерено гостоприемство разчитах, беше Смъртта (4).
Огледах събраните.
По всичко личеше, че за да избягат от неволите в живота повечето от тях бяха убили телата си, надявайки се да извлекат от това малко повече благополучие.
Бях се заслушал в звука на медените чешми (5), подаващи се от стената, които служеха за ежедневното поливане на тия тленни останки, когато чух вън да минава файтон. Колата спря пред сградата. Сетих се, че имам среща. Побързах да изляза.
От файтона на входа се изсипа групичка пийнали колежани, желаещи да видят смъртта, за да повярват в нея.
Качих се в свободната кола и заръчах на кочияша:
- Пред пасажа на Операта!
По булевардите времето ми се стори още по-навъсено, може би защото хоризонтът съвсем се беше скрил. Хилавите дръвчета изглеждаха така, сякаш с крайчеца на черните си клони сочеха наслуки минувачите на неразсънените полицаи.
Колата ускори ход.
През стъклото минувачите изглеждаха като струйки вода.
Когато стигнахме, скочих на тротоара и се запровирах из пасажа, пълен с угрижени лица.
На другия край, точно насреща си забелязах вратата на едно кафене (6) - то отдавна изгоря при един прочут пожар (тъй като животът е сън), - намираше се в дъното на нещо като хангар, с грозен квадратен покрив. Капките дъжд, падащи върху горната остъклена част поглъщаха още повече бледата дневна светлина.
- Тук ме чакат, мислех си, с блеснал поглед, с чаша в ръка, нетрепващи пред Съдбата хората, с които имах работа!
Натиснах бравата на вратата и току изведнъж се озовах в просторен салон с остъклен таван, през който се процеждаше светлината на мъртвешко бледият ден.
На закачалките висяха връхни дрехи, шалове, шапки.
Наоколо бяха наредени маси с мраморни плочи отгоре.
Разни индивиди с опънати крака, с вперен в тавана поглед, с положителен вид, бяха застинали в унес.
Изражението на лицата им беше неопределено, погледите - празни.
До всеки един лежеше отворен портфейл и разгърнати документи.
Стана ми ясно, че господарката на дома, на чието добронамерено гостоприемство разчитах, беше Смъртта.
Огледах събраните.
Личеше си, че за да избягат от нетърпимите угризения на съвестта, повечето от тях бяха отдавна убили „душите” си, надявайки се да извлекат от това малко повече благополучие.
Бях се заслушал в звука на медените чешми (7) подаващи се от стената, които служеха за ежедневното поливане на тия тленни останки, когато си спомних за файтона и файтонджията.
- Тоя кочияш, си казах, явно с годините е затъпял, щом толкова дълго обикаля за да ме докара накрая на същото място! - Да си призная обаче (ако е било по грешка), че ГЛЕДКАТА ВТОРИЯ ПЪТ БЕШЕ ОЩЕ ПО-ЗЛОВЕЩА! …
Мълчаливо затворих остъклената врата и се прибрах вкъщи, - заклевайки се, независимо от случилото се, - каквото и да стане занапред - никога да не се занимавам със сделки.
——————————
Бележки:
1. Анри дьо Борние (1825-1901) - френски драматург, поет, писател и театрален критик, считан за първия истински хуморист (бел. прев.)
2. В какво ли стрелкат те очите си безстрастни - от стих. „Слепците”, Шарл Бодлер; прев. Кирил Кадийски (бел. прев.)
3. положителен - Вилие дьо Лил Адам често употребява тази дума иронично, като противоположност на мечтата, идеала (бел. изд.)
4. тук разбираме, че авторът е влязъл в Моргата, която не назовава по име, но привежда достатъчно подробности, за да може читателят сам да се досети (бел. изд.)
5. преди да ги замразят, за да се съхранят по-добре, труповете били поливани с вода (бел. изд.)
6. вероятно става дума за кафенето Диван дьо л’Опера до Борсата, където са се събирали търговски представители (бел. изд)
7. този път става дума за канелките за наливна бира (бел. изд.)
——————————
От издателя
Разказът, който е една изящна поетическа проза, е грижливо изваян (за което говорят многобройните преработки), а посланието му е напълно еднозначно: няма никаква разлика между клиентите на Борсата и труповете на самоубийците в Моргата. С изключителна наблюдателност Вилие дьо Лил Адам съпоставя двете гледки: тази в Моргата и тази в кафенето до Борсата. Мимолетното припознаване позволява на автора да изгради канавата на нещо като поема или басня с ясно изразена поука: вие, които искате да живеете, никога не се занимавайте със сделки.
