Юрий Павлов

превод: Георги Ангелов

През последната половин година излязоха три книги на Владимир Бондаренко: “Трудно е да бъдеш руснак” (М.: Метагалактика, 2007), “Трубадури на имперска Русия ” (М.: Яуза, Эксмо, 2007), “Поколение на самотници” (М.: ИТРК, 2008). С тази “тройка” Бондаренко за пореден път потвърди, че той остава, ще цитирам самия себе си, “ударник на критическия труд” (”День литературы”, 2006, №2). Ще кажа накратко за първата книга.

Няма да коментирам заглавието, тъй като всяко заглавие винаги в по-голяма или в по-малка степен е условно, а и защото наложилата се традиция не ме удовлетворява, т.е. много често разговорите за миналите книги на Бондаренко се ограничават със спорове и разсъждения за техните заглавия: “Децата на 1937 година”, “Последните поети на империята”… Така Владимир Винников в статията си “Тайната Русия на Владимир Бондаренко” (”Завтра”, 2005, №40) практически не забелязва действителното съдържание на “Последните поети на империята”. Рецензията му се свежда до демонстрация на собствените знания и разбирания на проблемите, а също така до “бродерия по ръбовете” на книгата на критика.

Но къде по-непрофесионално и абсолютно безнравствено се държат авторите, които се опитват да “размажат” Бондаренко с няколко свръхнесправедливи оценки. Ето едно от двете предложения, съставящи анотацията на Анна Кузнецова за книгата “Трудно е да бъдеш руснак”: “Владимир Бондаренко продължава трудния си път, заобиколен от верните си съратници с неопетнена кръв – тесният кръг на тези революционери, целият очертан в юбилейна (за 60-годишнината му) книга, започваща с кореспонденцията му с Александър Проханов на неизчерпаемата тема месианство” (”Знамя”, 2008, №1)

Трудно е да се каже всички ли разглеждани източници чете така “внимателно” А. Кузнецова, ясно е друго: нейните характеристики нямат никакво отношение към Владимир Бондаренко. От кога интервю, за първи път публикувано в “Завтра” (2006, №7), започват да наричат преписка? Това не е просто замъглено зрение, а затъмнение на ума…

Разбира се, нито в “Трудно е да бъдеш руснак”, нито в други книги не става и не може да става дума за чистота на кръвта. За Кузнецова и нейните вечно лъжещи по подобен начин либерални събратя ще приведа голям цитат от статията на Бондаренко “Трудно е да бъдеш руснак”, дала названието на книгата и една от ключовите в “Трубадури на имперска Русия”: “Никога не съм се увличал от етнорасизъм и не възнамерявам да пресмятам процентите руска кръв нито на Пушкин, нито на Лермонтов, нито на Фет, нито на Левитан. В края на краищата и аз с моята фамилия рискувам да не попадна в етнически чистите руснаци, така както и моите приятели и съмишленици: Игор Шафаревич, Станислав Куняев, Александър Проханов, Анатолий Салуцки, Леонид Бородин и така нататък. Въобще, сред изтъкнатите дейци в руското патриотично движение, в руската национална култура не бих назовал нито един, увлечен от етнически национализъм. Колкото и да е парадоксално, да броят процентите на кръвта ни повече обичат нашите яростни опоненти…”
Иронията на Кузнецова по отношение на трудния път на Бондаренко и неговите съмишленици е неуместна. Къде по-достоен за ирония е Сергей Чупринин, в списанието на когото Анна Кузнецова “наблюдава” (нейната рубрика се нарича “Наблюдател”) литературните новини. Да вземем макар “трудното” минало на Чупринин – в “застойните” години “литератор” в “Литературная газета”.

Този сюжет с Чупринин нееднократно се появява в публикациите на Владимир Бондаренко. Ето как става това в статията “Тежестта на свободата или ситостта на робството” (1993): “Е, как да искаме чувство на свобода от Сергей Чупринин, който с едната ръка пишеше изискани текстове за изящната словесност, а с другата в същото време изстрелваше литературни доноси под псевдонима “литератор” на партийната колонка в “Литературка”. За “литературните” си заслуги Сергей Чупринин, единствен от нашата кохорта млади критици през 80-те години, беше награден с партиен орден. Къде пазиш сега ордена, Серьожа?”

С увереност може да се каже: един урок от “трудното” минало на С. Чупринин А. Кузнецова е усвоила добре. Тя, например, в анотацията си на книгата на Юрий Петухов (”Знамя”, 2007, №2) сигнализира властта за “неблагонадеждния” автор… И съдейки по заведеното срещу писателя дело по 282 – “руския” – член, кузнецовият донос е достигнал целта си. А това е още едно потвърждение на правотата на Владимир Бондаренко: в Русия е трудно да бъдеш руснак.

Тази мисъл, лайтмотив, преминаващ през много статии на критика, се илюстрира с примери на различно ниво. Ще цитирам няколко от тях.

В статията “Поглед от другото хилядолетие” (2007) В. Бондаренко справедливо говори за държавната политика в областта на културата и литературата, която се осъществява в XXI век. В държавната телевизия се изискват сериали, снети по вмирисалите се “хитове” от времето на перестройката: “Децата на Арбат” на А. Рибаков и “Московска сага” на В. Аксьонов. Струва ми се, че многобройните публикации (започвайки със статията на Вадим Кожинов “Правда и истина” и Анатолий Ланщиков “Ние всички гледаме в Наполеоните…”) и времето отдавна са поставили всичко по местата му, справедливо оценявайки историческата и художествената несъстоятелност на тези и подобните им “шедьоври”. Но очевидно днес такава “истина” за времето се оказва искана от тези, които поръчват “музиката” в културата, тези, които формират съзнанието, мирогледа, нравствеността на съвременника.

Владимир Бондаренко справедливо твърди, че не изостават от гореспоменатите фалшификати сериалът “Глоба” по сценарий на Е. Володарски и “Диверсант” по сценарий на А. Азолски… Характеризирайки общата, тотална тенденция в киното и литературата, критикът стига до извода, че на смяна на социалистическия реализъм е дошъл литературен социално-тенденциозен реализъм, дошла е либерално-номенклатурна литература, която той нарича “линолит”. А всички останали, политически или национално не вписващи се тази “парадигма”, се изхвърлят… Всички, уточнявам, руски писатели, дейци на културата. В тази и други статии Бондаренко ги назовава: Валентин Распутин, Василий Белов, Владимир Личутин, Леонид Бородин, Юрий Кузнецов, Станислав Куняев и много други автори.

В статията “На базата на империята” (2007) от книгата “Трубадури на имперска Русия” критикът задава закономерни въпроси: каква държава възнамерява да строи сегашната власт, на какъв национален фундамент ще се издига нова Русия. Съжденията на Владимир Бондаренко в тази връзка са стопроцентово точни, те изразяват мислите и надеждите на много руснаци. Ще приведа голям цитат от статията като пример за този глас, останал и досега нечут от президента и (добавям) от “Единна Русия”, “Справедлива Русия”, КПРФ и други държавно-политически сили в страната: “Мен, например, ме порази фразата на президента: “Грижата за руския език и ръста на влияние на русийската култура е много важен социален и политически въпрос”. И отново в края на речта – за гражданите на Русия, но нито дума за руския народ. Какво е това – чекистка потайност? Или небрежност към интересите на народа, който е способен да осъществи имперските преобразования? <…> Но може би не трябва да се чака… народният взрив на руския национализъм, всенародната Кондопога, а самият президент на Русия, ръководейки се от държавни чувства, без да се стеснява (както това се върши във всички страни, от Китай до Франция), да се опре на такъв системообразуващ фактор като руския народ? Не на безличните “граждани на Русия”, не на нелепите “русияни”, а на създалия тази империя и съставляващ огромното мнозинство в страната (над 80%) руски народ. Все пак е време нашият президент да престане да се бои от думата “руснак”.

Авторът на книгата “Трудно е да бъдеш руснак” настойчиво изразява следната мисъл – писателят, критикът, каквито и възгледи да има, трябва да има възможност да се изказва, инакомислието не трябва да се преследва от закона по измислени обвинения по членовете 74 (както беше в началото на 90-те години) или 282 (както това се случва в наши дни). В статията си “Камерна музика” (1991) В. Бондаренко си спомня за “златния век” в началото на перестройката, когато на страниците на “Литературка” дискутираха критици от различни направления. Те, без да се отказват от принципите си, уважаваха опонентите, признавайки им правото на друга гледна точка. На границата на 80-90-те години тази ситуация се промени принципно: с помощта на “левите” (Н. Иванова, С. Чупринин, Б. Окуджава, Ю. Нагибин, назовани в статията на Бондаренко) започна “лов на вещици”… Много руски писатели (В. Распутин, В. Белов, Ст. Куняев, В. Личутин, А. Проханов и др.), критици (В. Кожинов, М. Лобанов, В. Бондаренко и др.) попаднаха в графата “фашисти”, “червено-кафяви”…

Прогнозата на Бондаренко в тази връзка, прогноза, нееднократно повтаряна и в други негови публикации, мисля, че няма да се сбъдне. Ще посоча нейния съвременен вариант от втория постскриптум за 2007 година към статията “Камерна музика”: “Забраняват се книгите на Юрий Петухов, под закона за екстремизма попадат всички руски движения, самата дума руснак стана почти забранена. Но колелото се върти и ако днес не защитим книгите на Юрий Петухов, утре ще забранят и книгите на Наталия Иванова”.
Мисля, че книгите на иванови, биковци, ерофеевци и други рубини няма да ги забранят никога. Те са обречени да бъдат лауреати на различни награди – от Държавната до “Голямата книга”. Защо са обречени е ясно и без обяснения… При това част от отговора на въпроса се съдържа в статията на В. Бондаренко “Любимото четене на Путин” (2006). В нея критикът кратко характеризира тези рускоезични писатели, които за държавна сметка представят руската литература на книжното изложение в Париж, срещат се с президентите на Русия и Франция.
В. Бондаренко обръща внимание на това, че от тези четиридесет писатели тридесет и шест са евреи. Факт показателен и неслучаен. Макар че същността, разбира се, е в друго: книгите на Т. Толстая, Л. Рубинщейн, Д. Пригов, В. Ерофеев и други участници в салона – това е “в основната си част изключително русофобска, издевателска по отношение на Русия, нецензурна или непонятно-експериментална литература”.

Не зная защо Александър Самоваров в рецензия за книгата на В. Бондаренко, говорейки за тази статия, не забелязва подобни ударни характеристики на критика и прехвърля разговора в друга плоскост: “Знам, че не Путин е избирал тези литератори, а тези, които правят рекламата. А те избират тези, които са повече или по-малко познати на Запад като “съвременни руски писатели”. И трябва да се вземе под внимание, че господин Путин е много ироничен човек” (”Завтра”, 2007, №46). Тук всичко звучи неубедително: и пиарчиците, и Западът, и ироничният човек. Главата на държавата е длъжен да познава руската литература, да отличава Ю. Кузнецов от Д. Пригов, В. Личутин от В. Ерофеев, В. Белов от Т. Толстая. Тогава и тези, които се занимават с пиар, и съветниците, и Швидкой, и ръководителите на телевизията могат да бъдат поставени на място. Но засега – вече двадесет години – държавни фаворити са само рускоезичните, и като следствие от това – катастрофална духовно-нравствена деградация, дебилизация, денационализация на милиони руснаци.

И така, каквото и да говори А. Самоваров, по книжния салон във Франция, като по лакмусова хартийка, В. Бондаренко точно определя някои черти на Путин. Първо, естетическото равнище на президента – ниво на “литературна помийна яма”. Второ, възхищението на Путин от предаването на Радзински – това е саморазобличение на президента, смисъла на което той “даже не разбира”, т.е. събития, подобни на салона в Париж, свидетелстват за степента на “рускост” на В. Путин, и затова надеждите на мнозина руски патриоти за “обрусяване” на президента се оказаха напразни.

Като човек наясно с политическите тънкости, в статията си “Руски свят” (2006) Бондаренко фиксира нови нотки, зазвучали на ниво държавно-личностна риторика. Наред с предишната политика на игнориране или забрани, преследвания на “руското” и русите, “накрая, в края на 2006 година, от устата на президента на Русия ние чухме за “руския свят”. За това, че той е типичен руски човек”. Но в държавната идеология за последните две години така и нищо не се промени. Съставляващата я рускост, за необходимостта от която справедливо пише Бондаренко в статиите “Културата като завършек” (2004), “Руски свят” (2006), все още не се е появила. Епизодичните, формални отношения с руските писатели – поздравителни телеграми във връзка с юбилеите на В. Белов, Ст. Куняев, А. Проханов, Л. Бородин – потъват в поредните списъци с “леви” наградени; както и преди, културната политика е насочена към обезчовечаването, оскотяването на човека, към убийството на литературата като предмет в училище, в речи при откриване паметника на Б. Елцин и много други. Още повече тези, които съставят текстовете на поздравителните телеграми, подписвани от президента на Русия, следва да знаят творчеството на най-добрите съвременни руски писатели и да не допускат фактически грешки: Ст. Куняев е автор само на една книга в поредицата “Животът на великите хора”…

Завършвайки темата за властта, ще отбележа: статията на В. Бондаренко “По меча пътека” (”День литературы”, 2007, №5), не влязла в нито една от трите му книги, принципно се различава от аналогични публикации на критика с това, че в нея за първи път се дават високи оценки на един от представителите на върховната власт – Дмитрий Медведев. Отношението на Бондаренко към “тихия руснак в Кремъл” много напомня първоначалната реакция на някои руски патриоти при появата на Путин. Мисля, че критика го очакват разочарования, ако президентът Медведев не разбере очевидното: необходимостта от появата на руска, имперска, държавна идеология. За което много и често говори Владимир Бондаренко в статиите си. На ниво култура това изглежда така: “Народ, нямащ своя народна култура, или вече е мъртъв народ, или е обречен на измиране или мутация в недалечно бъдеще”; “Националният мелос трябва да доминира в радиото и телевизията <…>. Издателствата трябва да бъдат строго ориентирани в издаването на национална класика <…>. В държавните съвети по култура не трябва да господстват само космополити и либерали” (”Культура как ополчение”, 2004).

Немалко място в книгата на Бондаренко заемат полемиките със “свои”, с тези, които традиционно се отнасят към “десните”, “патриотите”… В статиите “Импотентност на несъпротивлението ” (1995), “Християнски постмодернисти” (2002), “Безполезност на хуманитарните амбиции” (2006) опоненти на критика са Пьотр Палиевски, Владимир Крупин, К. Кокшеньова, Валерий Хатюшин, Н. Дорошенко, Александър Сеген, Алексей Шорохов. Споровете се водят по най-различни въпроси – от възприемането на творчеството на Юрий Кузнецов, Йосиф Бродски, Александър Проханов, Татяна Глушкова и други съвременни писатели до човешкото и творческото поведение.

При цялата си импулсивност, пасионарност Владимир Бондаренко е много търпелив човек, когато става дума за самия него, за критика по негов адрес. Но в този случай полемиката се води за скъпи за Бондаренко имена или за проблеми с общо, национално звучене.

Например, бурна – предимно отрицателна – реакция у “десните” предизвикаха в средата на 90-те г.статиите на критика “Импотентност на несъпротивлението” и “Пьотр Палиевски като символ на страхливостта”, не влезли в книгата “Трудно е да бъдеш руснак”. Повод за написването им става отказът на Палиевски да проведе литературоведска експертиза на текста на Александър Зиновиев (този текст, ще напомня, стана причина за образуване на дело срещу писателя и вестник “Завтра”), а също така изказването на Пьотр Василиевич на пленум в Орел на тема “литературата вън от политиката”.

Помня, и аз бях възмутен от резките и неочаквани оценки на В. Бондаренко. Но днес, препрочитайки тези статии на критика, съм принуден да призная, че в много отношения е бил прав. Бондаренко не просто разрушава устойчивия патриотичен мит за Палиевски като борец за национално освобождение, но и справедливо говори за това към какво водят несъпротивлението, неучастието, страхливостта и предателството. Ще цитирам само едно изказване на критика: “Може би затова и цари до ден днешен в Русия окупационният режим, защото някои от руската интелигенция в трудна минута заемат щраусова позиция? Стига сме винили външните врагове, които са ясни, които не ни излагат и не ни предават, а само прекрасно използват склонността към предателство. Заразната гъба на “палиевщината” е по-страшна от Бейтар и Бнай Брит, взети заедно. Тя може да се прояви във всяка редакция, във всеки съюз, във всяко патриотично движение”.

“Левите” автори Бондаренко характеризира в книгите и статиите си като обща тенденция (”Очерци за литературните нрави”, “Отвратителният каймак на обществото”, “Либералната измама” и т.н.), но и посвещава статии на отделни писатели (”Чингиз, не помнещ рода си”, “Урочасването на Виктор Астафиев”, “Оралният патос на Евгений Евтушенко”, “Фекалната проза на Сорокин Вова” и т.н.). Единадесет статии в книгата са обединени в глава, названието на която – “Маргинали” – точно предава човешката и творческа същност на авторите, скъсали с традициите на руската литература.

Язвителните и справедливи оценки на писатели, дадени от В. Бондаренко, бих посъветвал да се “приемат” като лекарство срещу чуждопоклонничеството, свойствено за многобройните автори на статии, книги, учебници, дисертации, намиращи удоволствие или смисъл в изучаването на художествено сакати съчинения и, нещо повече, представящи тази рускоезична безпомощност като магистрална линия на руската литература. Бих искал многобройните “явявания” на Виктор Ерофеев по всички канали на телевизията да бъдат съпровождани от бягащ надпис, адекватно характеризиращ този глупав човек и посредствен литератор, тази отпадъчна яма на постмодернизма – с думите на Бондаренко: “Той е близък на някакъв денационализиран, лежащ под стоборите пиян Петка, готов да продаде и майка, и баща за бутилка водка. И той е като този пиян Петка, отдавна лишен от руска духовност, руска религиозност, и в същността си му е равен в безкултурието” (”Синдромът Виктор Ерофеев”).

В този контекст съвършено немотивиран изглежда изводът на Александър Самоваров, който завършва статията си за книгата на В. Бондаренко “Трудно е да бъдеш руснак”: “Що се отнася до литературната “война между патриоти и либерали” в руската литература, струва ми се, че тя е към своя край. И скоро на никого няма да му бъде интересно да пише за това. И Владимир Бондаренко поставя дебела черта в цялата тази история, която продължава вече четиридесет години”.

Ще уточня: войната продължава най-малко 150 години – и не се предвижда край, и да се слага чертата е рано. Може би Самоваров се е объркал от статията на критика “Либералната измама” (2002), където Бондаренко предсказва, че времето на лъжата е към края си и призовава най-талантливите “либерали” (В. Маканин, А. Битов, Ф. Искандер, Г. Владимов, И. Шкляревски) да се заемат със строежа на ново общо литературно пространство. Но трябва да се има предвид, че тази прогноза не се оправда, призивът на критика не беше чут и, главно, нищо не се промени: огромната част от “левите”, “либерални” автори ненавиждаха и продължават да ненавиждат Русия, руснаците, родната литература. За това многократно писа и В. Бондаренко, по-конкретно в статията “Любимото четене на Путин” (2006): “Наистина, за какво дори чисто формално обединение с такива либерални негодници (има се предвид Д. Биков и А. Кабаков. – Ю.П.) може да се говори?”

И така, “войната”, както и досега, продължава и все по-трудно става за руснаците, и все по-малко руснаци остават… Но е добре, че Владимир Бондаренко, един от най-храбрите и устойчиви критици, както винаги е “на предна линия”, както винаги е във форма. Движен и в живота, и в творчеството, освен казаното дотук, и от християнска любов. Ето какво казва критикът, обръщайки се към “чужди” и “свои” в статията “Християнски постмодернисти” (2002): “Дело на писателя е да разбере човека, и най-падналия, и най-заблудилия се”; “Трябва ли да намираме в съратниците си най-лошото <…>. Може би по-хубаво е да търсим в тях доброто и съзидателното? А най-добре е да го търсим в самите нас и да се избавяме от него…”; “Може би християнството все пак е в прошката един на друг и в смирението пред Бога <…>“.

Остава и предишното кредо на Владимир Бондаренко: “Аз съм руснак, значи – имперски човек!” (Така е наречена една от статиите му). Затова критикът е безпартиен, надпартиен, а мирогледната му широта е така неразбираема за мнозина.

И, разбира се, Владимир Бондаренко, както и преди, постоянно и непрекъснато работи. Следващите му думи от статията “Културата като опълчение” (2004) са като съвет и завет: “Променят се условията, идеологиите, формите на управление. Бог ти е дал правото на слово, сядай на масата и работи. Само така и ще победиш”.

День литературы, 5 (141), 2008