Джон Робинсън Джефърс (Robinson Jeffers), голям американски поет и драматург, създател на философското направление “не-хуманизъм” (inhumanism), е роден на 10.01.1887 г. в гр. Питсбърг, Пенсилвания в семейството на преподавател в презвитерианска теологическа семинария. Бащата бил презвитериански свещеник и професор-библеист, който много пътешествал из Европа. Малкият Джефърс се опитал да лети със самоделно направени криле и много от стихотворенията му показват птици или се обръщат към мита за Икар, а негово любимо животно и символ бил ястребът. В младостта Джефърс се интересувал от идеите на Ницше, а върху развитието му като поет оказали влияние Томас Харди, Уърдсуърд и Уитман. Получил класическо образование в частни училища в Швейцария и Германия. След завръщането в родината си пребивавал в Лос Анджелис и Сиатъл, работил известно време във Вашингтонския университет, занимавал се с медицина, зоология, лесовъдство. Знаел няколко езика – френски, немски, гръцки и латински. Получил прилично наследство и изцяло се посветил на поезията. Оженил се през 1913 г. за Уна Кол Къстър, която му родила синове-близнаци. На следващата 1914 г., малко след медения им месец, дошъл в Калифорния с жена си и се заселил “в края на континента” (така се нарича едно от ранните му стихотворения) в малкото калифорнийско селище Кармел. Там, върху скала, надвиснала над океана, между 1914 и 1930 г. със собствените си ръце построил каменен дом – Тор Хаус (Домът на върха на хълма) и на 10 метра от него Хок Тауър (Кула на ястреба), в които прекарал до смъртта си през 1962 г. През следващите 40 години семейство Джефърс се наслаждавали на прекрасния селски живот, в разходки сред природата, яздене на коне, писане и посещения от знаменитости, сред които Синклер Луис, Чарли Чаплин, Чарлз Линдбърг, Джордж Гершуин, Едуард Аби и др. Както написал Джефърс в Тор Хаус през 1928 година: “Не трябва да търсите моя призрак – той е тук, той е само един, дълбоко в гранита, той не танцува върху крилете на вятъра или на дневна луна.” Джефърс посетил Лондон през 1928 г., след което се затворил още повече в самотата си. Започнал да пише в традиционен романтичен дух, подражавайки на английските и американски поети от втората половина на XIX в. Експериментите в поетиката, по които се увличали много от съвременниците му, не го заинтересували. В свободен, понякога приближаващ се до ритмизираната проза стих са написани повестите “Тамар и други стихотворения” (1924), похвалена от Елиът, “Пъстро-сивият жребец” (Roan Stallion, 1925), “Жените в Пойнт Сур” (The Women at Point Sur, 1927), драматичната поема “Кула, извисяваща се над трагедията” (The Tower Beyond Tragedy, 1925) – преработка на “Агамемнон” на Есхил, които му донесли известност. В повествователните му поеми намерили място събития от живота на простите обитатели на Дивия Запад, превръщащи се в гръцка трагедия, носена на вълните на епически свободния ритъм. Най-плодотворен за поета бил краят на 20-те и особено 30-те години на века. По това време публикувал 13 стихотворни книги. Философско-естетическите му възгледи се формирали под въздействието на получилата разпространение след Първата световна война концепция за “кризата на хуманизма”. Запознанството с философията на историята на Освалд Шпенглер укрепило в съзнанието му мисълта, че отчуждеността и взаимната жестокост, станали норма в човешките отношения са закономерен резултат от развитието на “паричната цивилизация”, която той обявил за “враг на човека” и на която, след Шпенглер, предрекъл гибел. Цялото поетично творчество на Джефърс е “мрачно-тържествена погребална песен на съвременния човек”. Основния порок на епохата Джефърс определял с понятието “интроверсия”, което заимствал от Юнг и което според него е изключителният индивидуализъм, “вътрешната насоченост”, хипертрофиралата “страстност” на съвременния човек, която води до това, че “99% от цялата човешка енергия се прахосва за безкрайно състезание със себеподобните”. Втората световна война Джефърс възприел като поредно доказателство за “залеза на Запада” и през 1944 г. твърдял, че “след двете войни ще се разрази и трета”. Той обвинявал подпалвачите на войни, постоянно се обявявал със своите стихове срещу участието на САЩ във Втората световна война. Нещо повече – предвиждал неминуемия крах на могъществото на Америка. В годините на маккартизма песимизмът му още повече се усилил, което намерило отражение в последния му приживе издаден сборник “Хънгърфилд и други стихове” (Hungerfleld and Other Poems, 1954). Програмно се счита поместеното в книгата стихотворение “Антихуманист” (Unhumanist). Ироничното, а нерядко и открито враждебно отношение на поета към съвременната цивилизация постоянно се съчетава с възторженост пред дивата природа, възхищение от красотата на простите неща. Проповядвайки идеята за “откъсване от човечеството”, Джефърс провъзгласявал: “Да почувства до край, да разбере до край, да приеме до край, да изрази до край красотата на природата – това е единствената задача на поезията.” Най-добрите му стихове показват суровата красота на безкрайния океан и величествените скали на калифорнийското крайбрежие. Именно тук поетът открил своя идеал, изразяващ се в “необозримата красота на света, свят, където няма място за човека.”
В приобщаването към тази горда и вечна красота той виждал единствения начин да се предотврати “крушението на личността”. В първото предисловие към дългата поема «Двойна брадва» той определил своя «не-хуманизъм» като «обезценяване на човекоцентричната илюзия, обръщане на човека към това, което е безкрайно по-голямо». Казвал, че не-хуманизмът е «крачка напред в човешкото развитие», посочвайки същите аргументи, които служат в наши дни като доводи в полза на егоцентричната етика. Джефърс писал, че не-хуманизмът «е основан върху признанието на поразителната красота на всичко съществуващо и върху разумното приемане на факта, че човечеството не е нито централна, нито най-важна част от вселената; нашите недостатъци и достойнства не са важни; важно е нашето щастие». Обяснявал това така: «отвърнете се един от друг, доколкото ви позволява потребността и добротата; обърнете се към широкия живот и непресъхващата красота извън и край човечеството. Това не е дреболия, а съществено условие за свободата, а така също морално и физически здрав живот». В «Красотата на нещата» писал, че човечеството «може да се каже, е сън на природата, а скалите, водата, камъните са вечни…». Ето защо твърдял, че “поезията трябва да се интересува от неизменните проявления на живота”. Творчеството му в значителна степен е основано на образите от античната митология в съчетание с ницшеанското отношение към героя, много от стихотворенията му интерпретират гръцки и римски митове, както и неговите пиеси. Непонятно за мнозина от съвременниците му, поетичното творчество на Джефърс не получило широко признание през 30-те и 40-те години. Дълги редове, свободна, понякога леко приповдигната интонация, прости и разбираеми думи, сюжет, състоящ се от няколко малки сцени – такъв е стилът на този американски поет. Сред най-известните му произведения са поемата “Пъстро-сивият жребец” (1925) и пиесата “Медея” (1947; адаптация на трагедията на Еврипид). Автор на около 20 поетични сборници: “Бутилки и ябълки” (1912), “Калифорнийци” (1916), “Тамар” (1924), “Жените в Пойнт-Сур” (1927), “Кавдор” (1928), “Мили Юда” (1929), “Отдай сърцето си на ястреба” (1933), “Ядосай се на слънцето” (1941), “Двойна брадва” (1948), “Хънгърфилд и други стихове” (1954), “Начало и край” (1963, посмъртно). Умира на 20.1.1962 в Кулата на ястреба в Кармел, Калифорния. Тъй като поетът се възприемал като един от “отхвърлените” в изкуството и не приемал съвременния обществен живот и култура, през 50-те години той станал кумир на радикално настроената младеж, особено на битниците.

Публикации:

Поезия:

СМЕЛОСТ НА ОРЕЛ, КОКОШИ МОЗЪК/ превод: Георги Ангелов/ брой 11 юли 2009

ИЗБИРАМ СИ ГРОБ/ превод: Георги Ангелов/ брой 11 юли 2009

РАЗСЪРДИ СЕ НА СЛЪНЦЕТО/ превод: Георги Ангелов/ брой 11 юли 2009

НИЕ СМЕ СЪЩИТЕ/ превод: Георги Ангелов/ брой 33 октомври 2011

МОМИЧЕШКИ МИСЛИ/ превод: Нино Николов/ брой 41 юни 2012 

Проза:

ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ “ТАМАР”/ превод: Диана Павлова/ брой 11 юли 2009

ПОЕЗИЯТА, МАЛКА И ВЕЧНА/ превод: Диана Павлова/ брой 11 юли 2009