Робинсън Джефърс

превод: Диана Павлова

Често изказват идеята, че поезията е проява на детството на човечеството и, според развитието на цивилизацията, това цвете трябва да увехне. При това се привежда аргументът, съгласно който цивилизацията се основава на логиката и самоограничението, докато в същото време поезията – на въображението и страстите; поезията, по мнението на тези критици – това са мечти, а цивилизацията – свят, прогонващ мечтите. Интересна теория, но погрешна. Великата гръцка поезия, последвала след Омир, била написана в самия връх на гръцката цивилизация от поетите-трагици от Атинската школа през 5-ти век преди новата ера. Със залеза на тази цивилизация залязла и гръцката поезия. Впоследствие тя се възродила на остров Сицилия и в Александрия, което съвпаднало с възраждането на цивилизацията. С латинската поезия се случило съвсем същото, макар и в не така изразена форма, тъй като римляните не толкова изнамирали, колкото култивирали поезията. Нейният разцвет съвпада с върха на римската цивилизация в късната република и началото на империята, тя увяхва заедно с упадъка на тази цивилизация.

Това са само два примера от много други, които биха могли да се цитират тук, но са достатъчни, за да опровергаят гореспоменатата теория. Тези примери, сами по себе си, нищо не доказват, тъй като в действителност не съществува никаква „теория”. Поезията по-малко от всеки друг вид изкуство е свързана с времето и обстоятелствата; не са й нужни материали; тя идва направо от главата, от чувствата и кръвта – а човек е непредсказуем. Не са й нужни школи или традиция; и не й е нужна (противно на онова, което казва Уитман) «достойна аудитория». Каква аудитория е имал Кийтс, позволете да попитам?

В сегашно време виждаме как нашата висока цивилизация бързо върви към упадък. Това не е най-добрият период за изкуството: умът на много хора е зает с ежедневни разпри и катастрофи. Но няма никакви важни причини да не може днес да се създава велика поезия. Ще се признава ли нейното величие, е друг въпрос, тъй като величието е доста странен, неочакван, а понякога и ужасен феномен. Но, вероятно, с времето, това ще стане. За мен е очевидно, че ако такъв велик хипотетичен поет се появи, той е длъжен да скъса с модните направления в сегашната поезия. Той ще признае, че Рембо е потресаващо гениален, но не трябва да се копира; че „Безплодната земя” (The Waste Land) е една от най-изкусните и влиятелни поеми на нашето столетие, ознаменувала края на литературната династия, а не началото й. Той ще мисли за Джерард Хопкинс, талантливият ексцентрик, чиито стихове са толкова претоварени с лични детайли и чувства, че е почти невъзможно да се четат.

Да оставим настрана тези отделни примери и да разгледаме въпроса по-дълбоко. Смятам, че човек трябва да загърби своята самодоволна и наивна начетеност, юношеска ирония, противоестествени метафори, престорена недоизказаност, които заемат такова голямо място в съвременната поезия. Поезията трябва да бъде естествена и пряма. Поетът трябва да говори за новите и важни неща, и затова трябва да се изразява ясно. Да търси начини да изрази духа на своето време (а и на всички времена), но това не е задължително, тъй като ако епохата е объркана, стиховете му също могат да бъдат объркани. Напротив, за ясното разбиране на ставащото е нужно да останем необвързани. Не мисля, че Шекспир е свързвал Хамлет или Лир със своя живот, както Байрон съотнася себе си с Чайлд Харолд; великият поет е гледал на своите герои обективно, от всички страни. Затова нашият бъдещ поет е длъжен непревзето да гледа живота от всички страни. Не мисля, че трябва да се отделя много внимание на повърхностните аспекти на живота или на моментните модни повеи; тези неща се изменят, но нищо не променят в живота ни. Великата поезия е устремена в бъдещето. Нейният автор, съзнателно или несъзнателно, се надява, че ще го разберат и след хиляда години; ето защо избира онова, което не зависи от времето. Ето защо се отнася с подозрение към модните поетични повеи; особено ако те са облечени в сложна и наукообразна форма. Ако поемата трябва да бъде обяснявана даже на съвременниците, то какво да говорим за бъдещите поколения?

В седемнайсето столетие живял испанският поет Гонгора, човек с изключителен талант, измислил странен поетичен жаргон, състоящ се от несвързани фрази и заплетени метафори, самодоволна сингуларност, престорена сложност. Сега поезията му се приема като гротеска, но в своето време тя е имала поклонници във висшите кръгове на обществото и много имитатори. След това модата се сменила, на маниерността започнали да се смеят, и поетът бил запомнен само защото с името му е наречена една от болестите в литературата. Подобна участ застигнала юфуизма (Euphuism) в Англия. Струва ми се, че крайните тенденции в съвременния стих – а към него бих прибавил и живописта и скулптурата – това са болести със сходна природа, късни форми на гонгоризма, доктринална корупция на инстинкта. В общия случай, отсъствието на вкус – т.е. на критически и творчески инстинкт – довежда изкуството до колапс. Грешката, която прави художникът в процеса на експериментиране и която е възможно да е временна, подхващат тълпи от поклонници и имитатори. В резултат, те се объркват едни други и със снобизма си подтикват художника към катастрофа. («Ние сме специални, ние разбираме изкуството»). Заработва стадният инстинкт. Но поезията никога не пропада така дълбоко в блатото, както живописта или скулптурата, и, по мое мнение, сега излиза от своето унизително положение. Поезията използва език, притежаващ специална жизнеспособна здравина, за разлика от скулптурата, която може например да използва захвърлени парчета кабел или консервни кутии.

От друга страна, не предлагам човек със средно образование да става арбитър в областта на поезията или на което и да е друго изкуство. Той може да има свой изопачен вкус, или отсъствие на такъв, което е даже по-лошо, отколкото превзетостта. Обикновено такъв човек не се интересува от поезия – и в това няма нищо осъдително – но е по-лошо, ако у него се е появило дълбоко пристрастие към поезията – той я сравнява със своите „идеали” и даже цитира Лонгфелоу при всеки удобен случай. Такава поетична набожност без всякакъв инстинкт и здрави съждения става източник на скука и фалш; тя е по-лоша от временните заблуди на полуобразованата тълпа поради това, че придобива продължителен и постоянен характер. Аз самият пиша стихове, но съм далеч от мисълта, че светът с нещо е задължен на поезията или на някое друго изкуство. Поезията не цивилизова света; по-скоро е обратното – великата поезия се обръща към най-примитивните инстинкти. Тя не чете нравоучения, не подобрява природата на хората, даже не учи и на добри маниери. Великата поезия – това е работата на природата като полета на орела или изгрева на слънцето. Вие с нищо не сте й задължени. Ако ви харесва – слушайте, ако не – оставете я на мира.

Неотдавна имах възможност внимателно да прочета „Медея” на Еврипид и, съобразявайки се с онова уважение, с което образованите хора се отнасят към гръцката трагедия, изпитах някакъв шок след прочитането. Започвайки от Аристотел, трагедията се е разглеждала като някакъв инструмент на морала за пречистване на умовете и емоциите. Но историята, разказана в „Медея” е за престъпник-авантюрист и неговата спътница; тя не е ни най-малко по-морална от историята във „Франки и Джони”, може би само е по-дива. Същото се отнася и за другите върхове на гръцката трагедия. Във всички тях се разказват примитивни истории-ужаси, героите им са жестоки и порочни хора, а от съвременните благообразни сантименти няма и помен.

Достойнството на трагедията е в нейната поезия; поезия и прекрасна постановка на пиесата, пределно насилие, родено от пределна страст. С други думи, това е трижди поезия: поезия на думите, поезия на структурата и поезия на действието. Това са разкази за нещастия и смърт, и тяхната задача не е в пречистването на душата от страстите, тъй като нещастията и смъртта възбуждат. Хората обичат нещастията, ако не ги засягат твърде отблизо, освен всичко, това е и подходящият момент за произнасяне на страстни речи.

Да се върнем сега към великия поет, когото си представихме, живеещ сред нас. Той сигурно ще избягва специалистите, гонгористите; той също така едва ли ще очаква отклик от средно образовани хора. Към кого тогава ще се обръща? Нали поезията не е монолог във вакуум; да, тя се пише в усамотение, но все пак трябва да има някаква аудитория. В наше време има един велик поет – или по-добре да го наречем сравнително велик? – ирландецът Йейтс, и той също се е сблъсквал с посочените проблеми, но успехът го е съпътствал. Първата половина от живота си той отдал почти изцяло на специалистите, хората на келтския Сумрак, декадентите, даже на гонгористите; той бил най-добър сред тях, но не велик, и го чувствал. Притежавал воля и амбиция. Йейтс се върнал в Ирландия, за да намери свобода от пошлостта в театъра; и сигурно би я намерил, ако беше също така велик в драматургията, както в поезията. Работата е там, че театърът не принадлежи изключително на един драматург и не винаги принадлежи на публиката. Когато пиесата е силна, а актьорите – прекрасни изпълнители, тогава театърът действително докосва дълбоко. Прониква през много пластове на съзнанието. Средният човек може даже да забрави за образованието си и да се наслаждава на пиесата, и това ще бъде истинска поезия.

Но Йейтс намерил безсмъртие в друго. Той не бил първокласен драматург, но притежавал ненадмината воля, и когато неговата Ирландия се променила, той бил готов за това. И в онзи исторически момент, когато страната му ставала единен народ, редом се оказал великият поет. Така надеждите на страната и волята на поета се слели ведно.

Но великият поет, за когото говорим, не трябва да разчита на такъв късмет. Може да се окаже, че няма волята на Йейтс, за да издържи на изпитанията на времето; или пък неговото време така и да не настъпи. Написал велика поетична пиеса, може никога да не я види поставена на сцена. Може да се случи и така, че на страната му да не й е нужен велик поет. Въпреки това, нашият поет трябва да разчита (нека да си въобразим) на някаква аудитория. Разбира се, погледът му е обърнат към бъдещето. «Какво общо има работата ми с настоящето» – възкликнал Чарлз Лемб, – «Аз пиша за античността!». Но нашият поет пише за бъдещето. Може да изглежда малко вероятно, но не и изключено, че ще го четат след хиляда години; именно към тази аудитория се обръща той. Ако съвременниците се вслушват в него – добре. Но нека не го объркват – той пише за потомците. Това не е шега, а практически съвет. По този начин той ще се освободи от всичко внесено отвън, временно, изискващо маса бележки под линия. Нека материал за поезията му да станат вечните неща, такива като тревата и човешките чувства; тогава всеки, който го прочете след хиляда години, лесно ще го разбере.

«Но – ще възкликне младият човек, – каква ми е ползата от това, че ще ме помнят след смъртта? Ако са ми нужни слава и аудитория, нужни са ми сега, когато мога да се възползвам от това». Струва ми се, че младият човек греши. Да даваш интервюта и да получаваш отзиви, да се отърваваш от поклонници е голямо главоболие. Особено ако се отнасяш сериозно към това. Отнема енергия и подхранва тщеславието, разрушава спонтанността на творчеството и замъглява чистия източник на мисълта. В същото време, посмъртната репутация няма да ви донесе никаква вреда, и това е единственото, към което трябва да се стремим.

1948