Робинсън Джефърс

превод: Диана Павлова

Често разглеждат поезията като укритие, в което мечтите лекуват нанесените от живота рани; или като украшение на живота, или като развлечение. И наистина: поезията е и укритие, и украшение, и развлечение. Но в своята висша проява тя не е нито едното, нито другото, нито третото. Не е укритие от живота, а негово усилване, не е украшение на живота, а негова същност, не е развлечение, а подбуда за живот. Изразявайки универсалната красота, поезията ни подбужда към живот и действие, понеже действията ни са част от самата красота. Също така ни подбужда и към размисъл, към откриване на нашия разум за възприемане на красотата.

Поезия, която се стреми към развлечение, украшение или отдалечаване, има това право; тя може да играе ролята на клоун или мечтател, може да бърбори или да изтръгва от живота отделни късчета за свое удоволствие, както правят това дилетантите. Тя може да се намира в едно от тези състояния, т.е. да развлича, облажава или да служи за убежище. Но висшата поезия крие дотолкова фундаментални закони, че почти не ги забелязват: този вид поезия трябва да притежава ритъм, да общува с вечността и да избягва състоянията на афект.

Излишността на подражателната поезия днес (по принцип) се признава от всеки, който мисли поне донякъде сериозно за поезията; и това е добре; но второразредният ум често приема ексцентричността за оригиналност и, за да каже нещо ново, изкривява самата реч. Той предлага украшение за треторазредните умове и модата на този вид поезия става повсеместна. Тук, мисля, е източникът на екстраординарната афектация, която е така характерна за съвременната поезия. Но това не е порок; мога да кажа само следното: за страстното изражение на красотата (с което, всъщност, трябва да се занимава поезията), не е достатъчно да мислиш ясно и да подбираш подходящите думи. Ако в стремежа си да се покажем оригинални, променим мисълта или стила, или ги усложним, или се присъединим към модата, или ни се прииска да поразим публиката със своето декадентство, поезията ни ще бъде фалш. И бягство от реалността.

За нуждата да се общува с вечността говорих в стихотворението „Пойнт Джо”. Ще добавя само, че вечността е един от аспектите на реалността; железницата например не е така реална, както планината; тя е реална в някаква фантастична форма едно-две столетия. През по-голямата част от човешкото минало и бъдеще тя не съществува. (Новото, само по себе си, не е препятствие за поетическото изразяване; но постоянството е главното условие. Самолетът притежава същата поетика, каквато и плугът или корабът; не е съществувал в миналото, с изключение, вероятно, в най-древните мечти на човечеството, но съществува под една или друга форма в човешкото бъдеще. Той е реална вещ, тъй като сам по себе си представлява не временно удобство, а въплъщение в метала на някакво вечно човешко свойство.) Повечето наши изобретения са просто дребни удобства, същността на които остава скрита, и това е което прави живота в съвременните градове лишен от поезия; това не е дълъг живот и протича в призрачен свят. Нашият живот е извънредно фантастичен, често твърде романтичен – но онова, което е фантастично, не е поетично. И онова, което е романтично, също често не е поетично (въпреки че хората мислят иначе).

Висшата поезия трябва да притежава ритъм. Под ритъм нямам предвид произволните подеми на интонацията в добрата проза или свободния стих (за тях често говорят като за «ритмични»), а движенията, така равномерни, като метриката на стиха или като морските приливи. Приливите на думи или ударения, или и на едното и на другото, или на отделните срички, рими и тоналности, като в китайската поезия, или на изразителността и мислите, като в старите еврейски стихове – винаги са определяли качеството на поезията. Обяснението не трябва да се търси далеч. Равномерно срещащото се в стиховете повторение е неотменно свойство на живота, който сам по себе си е ритмичен. Прозата принадлежи в голямата си част на света на стаите, в който изкуствената светлина унищожава смяната на деня и нощта, а заедно с тях и годишните времена. Човешките капризи, т.е. нашата непостоянна и повърхностна част, могат да живеят само скрити. Поезията не живее в такъв свят, тя се задъхва без слънцето и луната, без ритмичните въздишки на океана, без обновлението на човешките поколения, без застъпващите се една с друга вълни на живота и смъртта.

Ежедневно ние говорим в проза; не говорим за реални неща, независимо че живеем в тях. По-скоро ни интересуват удобните решения, маниерите ни, миналото и повърхностните аспекти на нашата личност.

И така, за трети път стигаме до въпроса за реалността. И това е главното отличие на най-висшата поезия – да общува с реалните неща, а не с абстракциите; да не приема фантазията или притворството, или псевдореалните неща, имащи частен или преходен характер.

Тор Хаус, Кармел, Калифорния, август, 1923