Леополдо де Луис

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

ДРЕХИ НА ПРОЗОРЕЦА

Като обесени във въздуха привидно,
телата им се полюляват празни.
Съблечени от нас, от кръста, от ръцете,
от хълбока, от шията и окачени.

И преминава светлината януарска
със своя студ през привиденията бели.
Необитаеми и бездиханни форми,
места вакантни, вкочанясали без хора.

Тоз силует, със който вятърът играе,
е бил ей онова печално очертание.
Ръцете ти приятелски са го спасили
със неговата скръб от жалките останки.

Аз може би във въздуха се разпознавам
подобно пряпорец, ранен от вятър,
и като шлейф, полюшван мълчаливо,
в стъклата на един прозорец се оглеждам.

Не знам дали са дрехи, или е животът
това, което висне на въжето.

ПРОВОДНИЦИ

Оловото водопроводчик,
във свойта скромничка работна дреха,
по лабиринта синкав на тръбите
донася ни до къщи този прост
подарък на водата.
А бакърът,
електричарят, жицата червена,
светкавица опитомена,
проблеснала във сгушения облак
на азбестовата си пазва,
донася ни светлика, всяка нощ
възобновява чудото голямо
на своите мънички слънца.
Бакърът и оловото. Необходими
другари. Също като тях
по тайнствени тръби подземни
и по невидими въздушни жици
ний мълчаливо даваме да мине
на истината бистрата вода,
светлика на надеждата. И вършим
туй скромно дело на добри
проводници, на прости и човешки
проводници до ъгъла последен
на къщата, до къта най-далечен
на жадното сърце на всеки жив човек.
Поезията тук, вода и светлина, пристига
кой знае по какви ли извори високи,
кой знае по какви ли слепи водопади,
какви ли планини от болка и любов пресича,
в какви ли генератори на вдъхновение
се тя превръща. Правят
възможно всичко този ток и тази
дъга сияеща. От всички хора,
неща, пейзажи тази пара се сгъстява
и ни вали върху гърдите,
когато пишем стихове. Да върнем
на всеки светлината и водата,
надеждата и истинското слово,
като металите, които ни провождат
и носят ни най-ясни чудеса.

РОДИНАТА ВСЕКИ ДЕН

В грохота на работилниците всички
всеки ден родината изграждат.
Дърводелецът я прави от дърво
и от къдрави златисти стружки.
Прави я зидарят със варта си бяла
като светлината. Печатарят - от мастило
по пътечката на чистата хартия,
попълзяло като дребни мравки.
От порязаници хляб и тъмна пот -
селянинът груб. От хладна
стъпка, скорошна и мокра,
риболовецът. Дърварят - от трески,
с горски аромат пропити.
От дълбоки рудници стъмнени -
рудокопът. Честният художник -
от бунтарски истини и красота.
Всеки своята родина сътворява
със каквото има под ръка: доброто
сечиво, градивото послушно
на делата свои, излъх от умора,
непостигната любов, накрая роза
на надеждата в усмивката му още.