ЩЕ НАЗОВА НЕЩАТА
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
ЩЕ НАЗОВА НЕЩАТА
Ще назова нещата, хълмите звънливи,
които виждат празника на ветровете,
вратите стъклени, дълбоките портали,
затворени за сянката и тишината.
И полусянката на стаите потайни,
която служби прашни набраздяват,
дървото на човека и на мойто тяло,
дървото мощно, щом заспя дълбоко.
И бедността на мястото и прахоляка,
де се изгубиха следите на баща ми,
къщята селски от издялан светъл камък
оголени от сянка, винаги еднакви.
Не ще забравя ласкавия буен огън
под покрива на жилището отстранено,
ни веселото тайнство на дъжда внезапен
във скромния потир на моята градина.
Ни твоята стена чудесна, знойно пладне,
полирана и синя, и безкрайна.
На лятото със взора неподвижен
от тротоара ще узнае мойта нежност
къде побягват жадните недели,
за да се върнат понеделници унили.
Нещата толкоз бавно аз ще назовавам,
че и кога на мойта улица изгубя рая
и моите забрави я в мечта превърнат,
да мога да ги викам бързо със зората.
ЩАСТИЕ
Дечицата за щастието си приказват
така далече в къщата, че гласовете крехки
бих взел почти за ехо или спомени
от друга глъчка.
Те разказват
за своите мънички сполуки,
за чудото да пипнат и да имат.
Ти ги слушаш в празната си стая,
додето бягат страниците тъмни и изглежда,
че светлината спи, че цялото ни време,
потайно в стаята таванска, ясно във душата,
се примирява да е бодро и щастливо.
ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО
Отвориш и затвориш ли очите,
и вече ти не си, което беше;
от твоето лице със колко ужас
един печален стар човек те гледа.
Той петимно те гледа и те гледа,
догдето на лика ти пада светлината:
отвориш и затвориш ли очите,
и няма тебе, няма него, нищо.
СТАЯТА
Има в Ур къща със стая, която гледа към мъничкия вътрешен двор - в Ур де лос Калдеос.
В стаята, върху малка рогозка, един човек гледа палещото слънце във вътрешния двор.
Отвън се чува една огромна двуколка - далече, далече - и едно куче лае по-долу в деня, и една жена вика нещо, което мъжът се преструва, че не чува.
Изведнъж вятърът изтрива с големите си листа слънцето и друго куче лае в дълбочината на времето, и друга жена вика нещо, което аз се престорвам, че не чувам.
РАБОТИЛНИЦАТА НА ОБУЩАРЯ
В целия град съществува една улица, на която, ако човек внимава, ще намери едно много старо дюкянче. Помещението е малко и толкова тъмно, че неговата стряха се потапя в сенки. Не една от стените ще има литография почти неразгадаема - може би някакъв календар или свещена щампа.
Близо до прага има винаги един тезгях много нисък - в моя град и в паланката, където живея, той е боядисан синьо; и върху него се вижда умората, вижда се веществото, виждат се годините на нещата, с които търгуват.
И до една вратичка, каквато има на дъното, ако човек внимава, ще може да види собственика, който търпи своята огромна престилка, държи в една ръка стройния чук и лицето му е вечно забулено в полусянка.
ДВЕТЕ РЪЦЕ
Двете ръце, като две много предани кучета, водят чевръсто сърдитите неща.
Когато по-големият се уморява, дохожда другият, вторият от постоянните празници, и играе. Безразличието, което го приема, крие някакво озлобление, което гордостта и нежността прощават.
Двете ръце работят винаги. Те са като две от ония изобразени в Апокалипсиса животни, материални и ангелски. С какво бихме могли да сравним тяхното тайнствено усърдие, тяхната чудна служба?
Когато стопанинът им умре, опъват ги върху гръдта му - те не биха искали вече да го оставят.
