ЧАСЪТ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
ЧАСЪТ
Сега вземи ме, докато е още рано
и нося във ръка цветя благоуханни.
Сега вземи ме, докато с нощта се слива
тъмата на косата моя мълчалива.
Сега, когато свежата ми плът ухае
и имам кожа розова и взор сияен.
Сега, когато върху ходилата бяли
на пролетта обувам живите сандали.
Сега, когато бий смехът като камбана
на устните ми ненадейно разлюляна.
И ненапразно те сега зова:
по-късно не ще имам нищо от това!
Тогаз ненужно ще е твоето копнение
като поставено на гроба приношение.
Сега вземи ме, докато е още рано
и моята ръка дъхти благоуханно.
Но днес и не по-късно. Днес, преди да мръкне
и свежото венче увехнало да млъкне.
Днес. И ще види, мили, погледът ти чист,
че от поветицата расне кипарис.
ДЕН НА БЕЗПРИЧИННА РАДОСТ
На пладнето в червената пирога
пристигнах аз на островите Алегрия.
Ухае хлябът на питанга и на мед, примесен
със непознатата прохлада на водата.
О, слънце, палещо, весларю индиански,
щом падне вечер, ти ще ме откарваш по реките
чак до брега, където ласкава нощта
разтваря клоните на своите ракити тънки.
Една от твоите стрели достига в мойта шепа.
Аз ще я отнеса като пламтяща гривна горе,
когато бързо нощните гори ще прекосявам.
Един възторжен вик на пълнота и на победа
в сърцето ми ще се превърне на тръба звучаща.
И аз ще стигна хълмите на утрината млада
с чудесната представа, че съм спала,
облегнала глава въз коленете на зората.
ДИВ КОРЕН
В очите ми завинаги остана
видението на талигата със снопи,
която мина скърцаща и тежка
и с класове осея друма прашен.
Сега не настоявай да се смея!
Не знаеш ти в какви дълбоки спомени потъвам!
От дъното на моята душа възлиза
на устните ми вкус приятен на питанга.
Дори и смуглата ми кожа има
не знам какво ухание на складена пшеница,
Ах, бих желала да те отведа със мене
да спиш поне едничка нощ в полето
и да прекарам в твоите прегръдки
под стряхата на някое дърво до изгрев.
Че аз съм същото момиче диво,
което ти преди години бе примамил.
ДИВАЧКА
Вода от ручеите пия до насита
и по полетата безгрижна скитам,
подпирайки се с клон от рошково дърво,
познало сладостта на не едно гнездо.
Така прекарвам дните, смугла и щастлива,
върху килима дъхав на тревата дива.
На ягоди със сочното месо се храня аз
и търся грозда на малиновия храст.
Плътта ми е пропита с топлото ухание
на зрели пасбища. Косите ми разстлани
разпръсват, тъмни, дъх на слънце и сено
с дъха на мента и цъфтяща ръж ведно.
Препускам млада, здрава, моят лик е весел,
като да съм богиня на житата и овеса.
По-чиста от Диана, аз дъхтя
на росни злакове, родени в утринта.
ДЪЖДОВНА НОЩ
Вали… очаквай, не заспивай,
ослушай се какво говори тоя вятър,
какво - дъждовната вода, която
със дребните си пръсти чука по стъклата.
Превръща се на слух сърцето мое
да слуша своята сестра вълшебна,
която е във скута на небето спала,
която е видяла слънцето отблизо
и слиза весела и кръшна
сега на скитнишкия вятър от ръката,
подобно пътница, която
се връща от една страна омайна.
Как ще се радва изкласилата пшеница!
Как жадно над пръстта ще избуи тревата!
И колко бляскави елмази ще увиснат
на боровете в клоните зелени!
Очаквай, не заспивай. Нека двама
послушаме дъждовния неспирен ромон.
Опри между гърдите ми корави
мълчаливото си чело.
Аз ще усещам пулса на слепоочията твои,
потрепващи и марни,
като да са два живи чука,
които удрят мойта плът разгорещена.
Очаквай, не заспивай. Тая нощ
сме двамата една вселена,
откъсната от вятъра и от дъжда
на спалнята сред празнотите хладни.
Очаквай, не заспивай. Тая нощ
сме негли корена съдбовен,
от който трябва да поникне утре
стеблото хубаво на ново племе.
МИМОЛЕТНО БЕЗПОКОЙСТВО
Отхапвах ябълки, целувах твойте устни.
Прегръщах боровете черни и уханни.
Потапях длани неспокойни във потока.
Вървях в гората от хилядолетни кедри,
пролазила в ливадите като влечуго тежко,
и тичах весело по пътищата каменливи,
които бременната планина опасват.
Ще дойде ден, когато аз ще съм спокойна.
Не се гневи на мойто безпокойство, мили!
Не се сърди, задето пея и се смея!
Ще дойде ден, когато аз ще съм спокойна
завинаги, завинаги, мой мили!
Ръцете скръстени, угаснали очите,
ушите глухи и устата няма,
и бързите нозе в почивка вечна
върху земята черна.
Ще се разбие на смеха ми чашата кристална
във цепнатината на свитите ми устни.
Тогаз ще кажеш ти: - Върви! - Но аз не ще вървя.
Ще кажеш: - Пей! - Но аз не ще залея.
Ще си отивам мъничко по мъничко във мир и тишина
под черната земя,
дорде над мене се дочува да бръмчи животът
като пчела опиянена.
О, остави ме сладостта да вкуся на мига,
нетраен, неспокоен!
О, нека на устата ми червената и гола роза
притиска твойте устни!
След туй под черната земя ще бъда само пепел.
