Марко Антонио Монтес де Ока

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

Коленичил на майка си в корема,
аз можех само да се моля,
през процепа на нейната уста уханна
понякога разкоша външен изненадвах;
аз не познавах хода на реалността,
но щом усмихнеше се мама,
наместваше се средиземноморски огън
в чупливите греди на моите кости.

Бе непредвидено разсъмване за мен самия
и в тези вечери на хубост и на нищета
можах да чуя на градушката екът
през мускулестия прозорец на плътта;
на колене със месеци прекарал,
за моите оръжия се грижех,
броях минутите, ритмичните въздишки,
които ме деляха от нощта полярна.

Живота сграбчих бързо
с ръце тъй малки, че едва
обхващаха едно яйце на гълъб:
играейки, усуквах се по най-различен начин,
подобно жицата от злато,
и в друго съществование ме хвърляше лъчът й.

Косите и краката поздравиха с нежен грохот
семафора на най-горещата неделя,
Тогаз намерих чак до свойте устни
отдушника, със който се прощавах,
и аз заспах във щастието дълбоко,
което хората изпитват,
когато въздуха познаят.