Емилио Балягас

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

ПЕЙЗАЖ

Свирачът черен със китара
очите си широко е отворил.
Мулатката лежи нехайно,
с очи затворени в хамака.

От грифа негърът очи повдига,
потърсил палмови горички,
където се изкачва песента му
със сока земен към небето.

Мулатката ленива от хамака
заспива кротко, за да слезе
на корените във покоя,
в прохладата дълбока на гирана.

Изтръгва негърът пейзажа
от дъното на своята китара.
Отворените му очи създават
колибки, облаци и палми.

Мулатката ленива от хамака
клепачите си спуска ниско,
та да запази тъй пейзажа,
от негърът сега наложен.

КУБА

Куба, буен и горещ език,
полюляван в теб самата.
Пожелавана във жарко слънце и свиреп прибой
от небето и морето.
Величава между двете синеви, зелена
вдигаш ти високо твоите ръце от палми,
които движат длани във небето
като в обред от танец първобитен.

Мене ме откърми твоята земя
с оня изобилен сок,
който храни ствола тучен на банана
и накъдрените бавни захарни тръстики.
Сокът бърз на тая захарна тръстика,
който тича като сладка нишка чак до мойте устни,
тича и през мойте вени
и пътешествието чудно на кръвта.

Духове атавистични в мен отекват
ритъма на твойта румба и гласа на твоите песни.
За насладата и за ръцете ми са сякаш сътворени
кухите гуиро, де танцуват семената сухи,
сътворени са за моите ръце и моята наслада.
Фигурата на китарата за мен се прави
хубава като мулатка,
пееща във меката и звездна нощ,
докато й милваме корема безучастно.

До себе си усетих да потрепва
плът креолска:
плъзнаха се нежно моите ръце
по кожа със цвета на мушмула узряла
и възлезе слънцето в една уста гореща
само за да ме целува.

Люшка ме таз музика трептяща, виеща се като смок,
сладострастна и разтърсваща като прибоя
на крайбрежията твои.
Благовонието на пресния тютюн
затваря моите очи.
И кръвта бушува в мене
като алената кърпичка на яростната румба.

Тези негри,
техните дебели устни пият винаги невидим сок тръстиков.
На устата африканска с зъбите се белва
пяната невинна на душите.
Този черен род,
гърло, отредено да говори и да пее
стародавните прадядовски поръки
на душата ни потайна.

Куба, буен и горещ език,
къпем се на твойто слънце в океана.
И се чувствувам под него
като бърза риба във водата…

Обуздал бях още от детинство
жегата на твоя климат като буен кон.
Днеска конят буен ми ръцете ближе
и се мъчи да запре люлеенето на хамака,
докато опитвам аз вкуса на ароматното кафе,
докато във ясните полянки на небето се изписва
полета на птиците спокойни.

Куба, буен и горещ език,
полюляван в теб самата:
къдрава от ручеи и от дървета сладострастна:
опасана от живо слънце.
Твоят силен ром ме къпе,
И твойта музика към мен поднася пламък,
за да види как в поезия изгарям.

НОКТЮРНО И ЕЛЕГИЯ

Попита ли за мене, начертай в пръстта
един кръст от мълчание и пепел
въз името нечисто, от което страдам.
Попита ли за мен, кажи, че съм умрял
и че под мравките изгнивам.
Кажи й, че съм вейчица от портокал
и ветропоказател прост на кула.

Не казвай, че за нея плача още
и милвам на отсъствието й празнотата,
където формата й сляпа дебне
да се завърне живото й тяло.
Плътта е лавър, който пее и увяхва,
и аз под сянката му всуе чакам.
А късно е. И аз съм няма рибка.

Попита ли за мене, дай й тез очи,
тез тъжни думи, тези бледи пръсти:
и в кърпичката капчицата кръв.
Кажи й, че съм се изгубил и превърнал
на тъмна птица, на лъжовен пръстен
или на бряг с забравени тръстики:
кажи, че тръгвам от шафраните към крина.

Кажи, че исках устните й да запазя,
да обитавам на челото й двореца
и цяла нощ в косите й да плавам.
Цвета на нейните зеници да узная
и да замра спокойно на гръдта й,
потънал във нощта, приспан дълбоко
от глухото ромолене на вени.

Макар да моля, аз не мога днес да видя
плътта, която в свойта нежност бях облякъл,
останах сам, разбит и неподвижен.
Съмняваш ли се в мене, вятъра повярвай,
на север гледай, питай небесата.
Те ще ти кажат чакам ли, или замръквам.
И пита ли, кажи, което знаеш.
Маслините за мене ще говорят някой ден,
когато стана аз окото на луната
самотно въз челото на нощта
и ще отгатвам раковините червени,
увисналият славей от една звездичка,
на приливите хипнотичната любов.

Наистина аз съм печален, ала
във мащерката аз посях една усмивка,
усмивка друга скрих в Сатурн,
а третата не знам къде изгубих.
По-хубаво ще е да чака полунощ,
залутания мирис на ясмини
и бдението хладно на стрехите.

Не ми припомняй, че е дала свойта кръв,
ни че съм сложил червеи и тръни, за да хапят
приятелството и на облак, и на вятър.
Не съм аз людоед, да храча във водата,
ни плащам уморената любов с пари.
Не съм и посетител на оная къща,
където е пиявицата господарка.

(Там се отива с малко стръкче перуника,
което изтощава ангел тъмнокрил.)
На гълъбите никога не съм изменял,
ни на съзвездията, ни на децата.
Аз съм един глас млад и беззащитен,
измолил своята невинност детска
със свиренето сладко на ранен пастир.

Аз съм дърво. И на една игла върхът,
галопа уравновесен на коня:
на лястовица кръстът, полета безшумен
на бухала, на катеричката страхът.
Аз всичко съм, но не това, което
рисува пръстът с тиня по стените
на гробищата и на публичния дом.

Аз всичко съм освен това, което
се крий под суха маска от тръстика.
Аз всичко съм освен плътта, която
се в страстни змийски пръстени отдава,
опасвайки със бавна лепкава спирала.
Аз съм такъв, какъвто ме откриваш и обричаш
да погреба плача си във мъглата.

Попита ли за мен, кажи, че обитавам
листата на бодила и салкъма.
Кажи й, ако искаш, че съм мъртъв.
Предай й моята въздишка, мойта кърпа,
и в огледалото сребристо моя призрак.
Ще ме оплаква в лавъра или ще търси
във форма на звездица моя спомен.