Хосе Портогало

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

1.

Доменико Саличе,
от юга на Италия дошел,
рибар, зидар, работник във чифлик
и на танга свирач в квартала.
(Тогава вилата „Ортусар” се строеше до самия ъгъл:
изпълваше й вечерите със ухание
акордеон от тъмните дворове
и нощите й - скитнишка китара,
един площад бленуваше без страх между врабчета
и хлапета, намерили на улицата своя дял.)
Когато аз дойдох по тез места, той бе дете,
на раменете носеше небе от злато
и птици имаше в очите.

Един прекрасен ден дойде мечтата; оттогава
почивам в яма, шибана от дъжд,
от сняг и южни ветрове.

Изрових своя собствен гроб
и с вдигнати ръце, загледан във небето, виках:
„Да живее свободата!”

Куршум от маузер челото ми проби.
Но аз не съм умрял и още дишам във света.
Моят прах е на народа.

2.

Беше октомврийска вечер.
Пролетта тогава светеше във дървесата
с първия си блясък.
Непокорните врабчета идваха досам чешмата,
мокреха си човките, помахваха с криле,
после с полета си въздуха кроеха.

Синьо бе небето над площада,
то в зелените морави се разхождаше невинно
и подир това мечтаеше в листата.

Викна някой:
„Да живее свободата!”

Аз стоях до локва кръв.
Хуан Перес, астуриец, по занятие хлебар,
двадесет години в Аржентина с трима сина,
ручей от надежда между моите ръце,
на света сърцето в мойто гърло,
малка песен в мойта гръд.

Пролетта се разяри в кръвта ми сляпо.
И оттогава между птиците се носи мойта песен.

5.

Уединен сред бурените в братската могила,
не знам какво ще правя, гол, със тая моя смърт,
която се побира във един цветен.

(Когато преминават тътнещите камиони
на млекарите и на зората,
която откъм вилите дохожда,
завръщам се във дните на забравеното детство,
родено ненадейно на едно незастроено място.)

И утрото дохождаше, отрупано с врабчета,
със скърцащи трамваи, с глъчка на предградия и пазари,
с прозевки, хули и подсвирвания, донесли
мечта за някое момиче или образ на сърце,
което се усмихва мълчаливо във една целувка.

Купуваше си някой вестник;
с усмивка старец даваше ми своята монета,
викът му - вардианин неотспал,
ръката му - сърдечно слънце в тясната пътека.

Затваряше ми клепките подобно мащеха нощта,
звездите падаха над мене като одеяло;
понякога покриваше ми вятърът месата
и даже куче пълнеше с почуда моята невинност,
блещукаха очите му, налени с нежност,
и канеха със сълзите му кротко.
Обаждах се на името Хуан или на „Стъклен крак”
Един незнаен ден, с лице към синьото небе,
останах въз асфалта.

(Аз нямам други спомени от детските си дни
И днес във костницата обща, под земята,
не зная аз дали съм се родил, дали и тая моя смърт
е в моето сърце, самотница, подобно мене.)

И този е надгробния ми надпис: „Стъклен крак”,
                                         едно подхвърлено дете!