ВОДАТА – ХРАНА
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
ВОДАТА - ХРАНА
Понякога си мисля, че най-добре ще бъде,
ако водата само, водата само храни.
Една безкрайна радост, като река струяща,
е да не мисля вече за моя глад и тяло.
Ако не бе водата, какво била би, боже,
земята - имай милост! - един приятен къшей.
С каква стремглавост луда съсухрени бедняци
земята ще поднасят към твърдите си бърни.
И може би тогава аз няма да оплаквам
добрия индианец, бездомния Танулко!
Защото във стомаха му празен и сирашки
като във огледало, загледани във него,
лика си безпогрешно неволно виждат всички…
Ти днес се виждаш, боже, а аз видях те вече!
ПОГРЕБЕНИЕ НА ПАРИЙ
Умре ли, боже мой, андински парий
(скитник сляп без дом, без светлина, без нищо свое,
на пътищата прашни вечен жител, тръгнал
да търси упорито милостиня
за своя глад зловещ); умре ли,
без да съзнава,
за него няма поплак,
ни свещ, ни гроб дълбок,
ни даже погребение…
Кондорите, в жалейка,
единодушно му изтръгват
очите като на животно и плътта му -
плът на говедо мършаво и пуздраво влечуго
един през друг със остра човка гълтат…
Остават после да белеят
във някое пустинно чуждо място -
наглед тревясало, наглед спокойно,
сирашките останки на печалните му кости!
И БОГ ЩЕ ТЕ ВЪЗНАГРАДИ
Сполай ти, Рубен, винаги си спомням
с затрогнато сърце и глас сподавен
за шапката омазнена и стара,
за просека по-скоро годна,
която вий ми подарихте щедро,
когато ме видяхте тъй без нищо,
като последен сиромах. Опечали те
вида ми жалък, мойта външност
почти оголена. Сърцето твое
поиска да въздъхне. Ти, приятелю поете,
ми даде своята мизерна шапка!
Отпърво аз се погнусих; от мене
се погнуси и тя; но със петна покрита,
ми стана мила: бяхме като братя
и заедно със Йов, многострадални братя,
добри и мълчаливи…
Рубен:
дъжда от мойто чело тя прогони,
запази ме от неговите удари и стана
едничка моя стряха, почна даже
доверие да има в моите въшки!
Почувствувах я като майка в мойта мъка!
Така живяхме, болката ведно надвили.
Издъхна вече тя. И аз ти казвах,
тъй както перуанските бедняци казват:
„Закрилниче, да ти плати за нея господ.”
ЗАХАРЕН ЗАВОД
Заводът захарен неспирно гълта хора
и пълни с хъркане предсмъртно долината.
Дърво без клон и лист, коминът му грамаден
застила горе с дим зениците Христови.
Поти се, работи и работи без отдих.
Свирепа вечност. Вечност от негаснещ огън.
Работниците се оплакват. Дим и ропот.
Ала нехай за тях заводът от желязо.
С търбуха на циклоп и със гигантски зъби
той смила на брашно тръстиковите снопи
и заедно с тръстиките по пъклен начин
живота на работниците също смила.
Надзорник тъмен, на сирената му воят
прилича на камшик: властта си служи с него
за казън вечна. И циклопа му подхранва
на индиански роби ветровете бурни.
Река от Мараньон по-буйна, по-дълбока,
река от захар блика с титанична сила.
Но тя не ще от свойто изобилие капка
да ни даде… и влива се в морето чуждо!
Заводът и човекът, стонът му в завода.
Труд вечен. Господар. Безправен роб. Желязо.
Кой вижда туй? Кой чува туй? Земята? Господ?
Но той от толкоз пушек глух и сляп е вече.
