ДРУГИЯТ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
ДРУГИЯТ
Ние днес, останалите живи,
на кого дължиме, че сме живи?
Кой умря за мене във затвора,
кой куршума, пратен срещу мене,
вместо мен в сърцето си получи?
И над кой ли мъртъв аз живея,
който кости в моите остави
и очи извадени да гледат
с погледа на моите очи,
та ръката обезобразена,
нито негова и нито моя,
пише тъжни думи във живота,
дето мъртвия го няма вече?
КАПИТАНЪТ
Познавах капитана - каза някой, -
когато, още юноша, във тъмен
дюкян на тъмна уличка, свенлив и недодялан,
продаваше обувки. Шеташе с неловка услужливост
и под ръка взел два-три чифта, караше ги да подскачат
като делфини: леко жълти или бели.
И продавачът на обувки е сега героят.
Аз го познавах.
И все пак не (ще кажа, аз не го познавах):
тон беше винаги великолепен.
Във младините му смутени, пазена във джоба,
пътуваше една оръфаничка книжка
от неговата скъдна библиотека.
Печелеше си хляба как да е, ала една надежда
за подвиг по-голям витаеше над него,
издигаше го като ангел към божествени обувки
и той, потулен в някой ъгъл,
поглъщаше решителните прости думи
от малката тетрадчица, която
прелистваше припряно.
И тъй годините прекарваше героят
между нелепи тоалети
до тая жалка чаша бира вечерта във шест,
която на възхода му началото постави.
Аз, който досега не го познавах,
си го представям на завръщане от боя,
задъхан, уморен, щастлив навярно,
да се изтяга под едно дърво самотно
и да си спомня детството невероятно
в един квартал порутен и безгрижен,
додето неговите рядко умни пръсти
на чизмите му кожата корава галят.
СЪС СЪЩИТЕ РЪЦЕ
Със същите ръце, с които аз те милвам, едно училище строя.
Пристигнах призори със дрехите, които мислех за работни,
но там мъжете и момчетата, облечени във дрипи,
все още ме наричат господин.
Живеят те във полуразрушена сграда
със нарове и походни легла: прекарват там нощите,
вместо под мостове и по входове да спят.
Един от тях чете, проводиха го да ми иска книга,
научили, че имам библиотека.
(Той е висок и светъл, с дръзко мургаво лице, с брадичка.)
Минах през бъдещата трапезария, сега основи само.
Над тях приятелят ми с пръст във въздуха прозорци
и врати изписа.
Отзад бе купчината камъни и няколко момчета
с колички бързи ги превозваха. Помолих ги да ми дадат количка
и втурнах се да уча аз на хора прости работата проста.
Получих после първата лопата,
на работниците от водата горска пих
и уморен, за тебе мислех, и за оня път,
когато ти реколтата прибираше,
дордето притъмня пред твоите очи,
тъй както днес пред мойте.
Колко от нещата истински далече бяхме, обич моя,
далече, както сме далече днес един от друг!
Заслужихме си разговорите, хляба,
а също и приятелството на овчаря.
И даже влюбената двойка
се изчервяваше свенливо,
когато я поглеждахме със смях
и пушехме подир кафето.
Няма миг,
във който да не мисля аз за теб.
Днес негли повече от други път,
докато за строежа на това училище помагам
със същите ръце, с които аз те милвам.
НА МОИТЕ ДЪЩЕРИ
Щерки: много малко съм ви писал,
пък и днес набързо пиша.
Искам да ви кажа,
че когато тая напаст мине
и ще мога аз отново с вас да бъда,
седнал във креслото, в радиото вслушан,
как ли ще се смееме на тез неща
и на тези стихове, и тез ботуши,
и на мутрите на някои хора,
и дори на дрехите, които днеска нося.
Но ако това не мине
и не бъдем заедно в креслата,
и ботушите не се завърнат,
знайте, че не съм могъл
да постъпя другояче.
Чувствувайте се горди с мойто име,
че минава като нишка
вредом през книжата.
Радвайте се, че сте живи,
то е хубаво и мило нещо,
както сме се радвали и ние,
пламенно обичайте нещата.
И понякога си спомняйте за мене
с чиста радост.
РАЗДЯЛА
Ако ми обадят, че си ти заминал
или че не ще си дойдеш,
няма да повярвам:
все ще те очаквам и очаквам.
Ако ти обадят, че съм си отишъл
или че не ще се върна,
не го вярвай:
чакай,
винаги ме чакай.
