Фаят Хамис

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

ОБЕСЕНИЯТ ОТ КАФЕНЕ „БОНАПАРТ”

За да не види ада на дима,
за да не гълта вечерните новини,
за да не носи очила със паяжина или кръв по тях,
седналият в ъгъла, далече от огледалата,
който пиеше кафе и слушаше не грамофона,
а ромона на дребния студен дъждец,
седналият в ъгъла, от мълниите далече,
далеч от лъвовете морави на всичките войни,
направи връв от лист хартия,
където бяха имената на светия папа и на президента
и други хиляди прочути имена,
и пред погледа на всички в кафенето
увисна върху закачалката за шапки,
която светеше над жълтеникавата му глава.
Стопанинът на кафенето с черно наметало
изтича вън полиция да търси.
Армстронг пееше неспирно, беше се показала луната
на покривите като разярена котка.
Трима пиянчища удряха с юмруци по тезгяха
и обесеният, след като се люшка четвърт час,
със своя глас далечен
подхвана следната красива реч:

„Maintenant je suis pendu dans le Bona.*
Дъждът е кварцът на теглата мои,
бастуна ми нещастен политиците оглозгват.
Да се не бях обесил сам, щях да умра
от тая странна болест,
от която недояждащите страдат.
В джобовете си нося съкровените писма,
които си написах аз самият,
за да измамя мойта самота.
С мълчание бе пълно мойто гърло,
със смърт е пълно днес.

Влюбен съм в жената,
която пази ключовете на нощта.
В очите ми се тя оглежда, без да знае кой съм бил.
Ще научи тя от вестниците моята история.
Ще научи, че съм се наричал Луи Крижек,
роден в града на хората свободни,
наследник на угаснала зора,
Живях аз като призрак
сред призраци, живели като хора.
Живях аз без омраза и лъжа
във свят на съдници и тъмнина.
Земята, дето се родих, не беше моя,
ни даже въздуха, където в тоя миг почивам,
Притежавах само свободата,
тоест правото да страдам и да скитам,
да съм това студено тяло,
увиснало подобно плод
между онез, които пеят и се смеят,
между огромен плаж със бира
и храм, издигнат, за да се боготвори страха.
Жената с ключовете на нощта
ще научи, че съм се наричал Луи Крижек,
че съм накуцвал малко и съм я обичал,
ще научи, че не съм самичък и ведно със мене
ще изчезне стария коварен свят,
изтрит напълно от зората,
И както някой миг зората смазва
на младата череша цветовете,
тъй и смъртта премаза моя глас.”

Когато се стопанинът завърна с полицая
с копчета и каска жълта като сяра,
от обесения в кафенето „Бонапарт”
бе останал само трепкащия пушек от една цигара
под закачалката за шапки,
над чашка някаква с остатък от кафе.

—————————–

* Сега съм обесен в Бона.

НЕ МИРИШАТ НА ЗЕМЯ

Не донесоха цветя, ни семена,
не дойдоха да напълнят наште къщи
с музика и хляб;
не дойдоха да приседнат в пруста,
за да поприказваме за хубавите дни,
за труда и любовта.

Ръцете им не миришат на земя.

Не дойдоха тухлите да зидат на дома спокоен;
не дойдоха да доят герданестата крава,
влажна от звезди и от роса;
не дойдоха да отрежат старите дървета,
от които да направим маси;
не дойдоха да ни учат да четем,
нито да лекуваме ръцете си ранени;
не дойдоха заедно да помечтаем
за света, от нас изграждан
с пот и радост.

Ръцете им не миришат на земя.

Не донесоха ръцете им качулест гълъб,
ни чували с царевица, ни сандъци с книги;
не донесоха ръцете им варели със зехтин,
ни чукове, ни кани, ни цигулки;
не донесоха ръцете им надежда,
не донесоха ръцете им любов,
не донесоха ръцете им другарство,
не донесоха ръцете им веселие,
не донесоха ръцете им спокойствие и мир,
не донесоха ръцете им живот.

Ръцете им не миришат на земя.

СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ МИНАС ДЕЛ ФРИО

Вали.
Дъждът барабани по цинковата стряха.
Приятен мирис на земя в прозореца нахлува.
Бойците си приказват за войната,
за смъртта на Сиро и за чистата усмивка на Камило,
за нозете, капнали от ходене и глад.
Бойните си приказват и за Фидел,
за Че-то,
за Алмейда,
за Раул.
И за десетки други имена народни,
и за онез, намерили във боя славно име
между кръвта и бурените на полето
и ничком паднали в праха.
Един боец чете Джон Ридовата книга,
която току-що му бях заел,
и се раздвижва в своето легло.
По заник често кучетата лаят
по-хубава да бъде ветровитата дъждовна нощ.
Мълчиме всички, за да почнем да говорим отведнъж.
Навярно искам аз да чуя много,
но в дъното говорят всички и разказват малко,
защото много от нещата те са преживели в планината,
додето слушат песента на ручея и на куршума
и дишат мириса на зрели хобо.
Не могат много от онез неща да се разкажат,
защото вече са земя
или дървета,
или неясен спомен,
или мостове,
или учебни сгради,
или един старик усмихнат,
или едно шосе, проболо планината тъмна.
„Понякога вървяхме с песен под дъжда,
не ни тревожеха нозете изранени,
ни гладът.
Обичахме се всички като братя.
Внезапно
парче от облак
достига до леглата
и с пушека се пръсва
по цинковия покрив,
дордето пее вън дъждът
и моето стихотворение расте на листа.
Ако би трябвало повторно да се бия,
бих се бил хилядократно.
Бих винаги куршуми пращал
срещу врага на моята родина,
срещу врага отвътре и отвън.”
Вали.
Приятен мирис на земя в прозореца нахлува
и в спалнята дъхти на дим от Революция.