БИОГРАФИЯ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
БИОГРАФИЯ
Прозорецът, роден от жажда по небето,
върху стената черна кацна като ангел.
Той е приятел на човека
и е на въздуха вратар.
Беседва с локвите върху земята,
с дечицата на стаите - огледалата,
и със стачкуващите стрехи.
Прозорецът от своята височина
напътствува тълпите
с прозрачното си слово.
Големият прозорец
разпръсва светлините си в нощта,
изважда той на метеора корена квадратен,
колонки от съзвездия събира.
Прозорецът е борт на парахода на земята,
море от облаци го кротичко опасва.
Душата, капитан, спасителния остров търси
и мият се очите в сини урагани.
Прозорецът поделя между всички хора
един квадрат от светлина, едно ведро от въздух.
Прозорецът, от облаците разораван,
е мъничката нива на небето.
АЛХИМИЯ НА ЖИВОТА
Един старик живее в мен и фабрикува мойта смърт.
Под неговия дъх превръщат се годините във пепел,
разлагат плодовете захарта си
и скрежът навестява моя органичен лабиринт.
От своята засада този гост манипулира
със вятър, със стрелки и бледи вещества.
Понякога, дордето спя, се чува с часовете
как сладка течност се налива в неговата кана.
Той мойта кожа с жълтата си химия изкъпа.
Той климата на моята ръка смекчи.
Намясто своето лице аз неговото с бръчки
намирам във огледалата.
Той заговорничи в дълбочината на плътта ми,
де трепка лоното като животно уморено,
и сред зелени вещества, реторти равнодушни
със хода на годините смъртта ми фабрикува.
ИЗБОРЕН ПЛАКАТ НА ЗЕЛЕНОТО
Зелено морско, адмирал на шарките зелени,
зелено земно, на орачите другар,
вестител упорит на щастието за всички,
небе безкрайно на добитъка със вечна паша.
Подморска светлина на лесовете,
където насекоми, птици и растения живеят
и се самоизтребват
в мълчаливата любов на бог зелен.
Ухание зелено на столетник месест,
който в свойта тенджера растителна вари
едно дълбоко питие,
направено от дъжд и сянка.
Тропическа трапеза, дето се поти с перчема си зелен
главата татуирана на ананаса.
Шубраци с гърбици зелени,
на хълмовете родственици бедни.
Зелена музика на насекомите, които шият, без да спрат,
дебелия ковьор на злака,
комарите, които обитават горските цигулки,
и думкащия барабан на жабата тъмнозелена.
На кактусите яростта зелена,
търпението на дърветата, които във зелената си мрежа
прибират приказен улов от птици.
Зеленият успокоител на света,
който се удавя във морето,
катери се по планините чак до небесата
и тича в хладната река - училище по голота -
и в носталгичното мучение на ветровете.
ПРЕДМЕТЪТ И НЕГОВАТА СЯНКА
Архитектура вярна на всемира,
реалност от мечтата по-могъща.
Абстракцията изведнъж умира,
стига само да се понамръщя.
Нещата. Или пък живота, ако щете.
Присъствие е цялата вселена.
И сянката, съединена със предмета,
същността му може би променя?
Очиствайте света - това е ключа, хора -
на мисълта от привиденията сурови.
И нека натъкми окото своя кораб
за открития нови.
ВТОРИ ЖИВОТ НА МОЯТА МАЙКА
Около мене чувам твоята позната стъпка,
вървиш ти като облак и река спокойна,
усещам твоето присъствие и твойто скромно
величие откривам аз, на твойта вечна власт покорен.
Царуваш мълчаливо над страна дъждовна,
над избледнялото, незабравимо време,
над родове зелени, легнали в земята,
над празни къщи и ковчежета за сълзи.
Пътуваш в насекоми, в гъби, твоите закони
от моята ръка се изпълняват всекидневно
и твоят глас потаен по устата ми се плъзва,
смекчавайки гласа ми от метал и пепел.
Компас на мойто дълго пътешествуване земно.
На мойта кръв начало, извор на съдбата моя.
Когато в свойто лоно те укри прахът безличен,
събудих се учуден, че живея още.
И портите невидими поисках да съборя
и обикалях залудо във кръг като затворник.
С въже от хълцания безуспешно се обесих
и като те зовях, блатата на съня преминах.
Но ти живееш непрекъснато около мене.
Усещам те как кротко и спокойно дишаш
в онез неща, които сладостно ме гледат,
от твоята ръка вълшебно подредени.
Ти утринното слънце в свойта широта заемаш
и както винаги покриваш ме грижливо
със твоя шал голям и лек от светлина висока,
все още хладна от петли и сянка.
Ти мериш свиренето тънко на щурци и птици,
в ръцете добротата на света ми даваш
и твойте нежни знаци непрекъснато ме водят,
изпълвайки ми самотата с тайния си говор.
Ти си в делата ми, в мълчанията ми живееш,
през рамото ми своите поръки ми диктуваш,
когато вечерта изтрива цветовете
и твоето присъствие празното пространство пълни.
Аз чувам твоите пророчески слова във мене
и цяла бдение и обич, ти ме придружаваш,
сполуки ми предричаш, ключове незнайни,
рождения на звезди и възраст на дървета.
Небесна жителко, живей, живей навеки.
Първична моя кръв и светлина начална,
животът ти безсмъртен, дишайки в нещата,
като огромен хор да ме огражда и подкрепя.
КЛЮЧОВЕТЕ НА ОГЪНЯ
Земя на равноденствие, родина на колибри,
на млечното и хлебното дърво,
отново чувам твоите щурчета и цикади,
които движат сред листата
ръждясалата си скрибуцаща машинария.
Аз съм на папагалите човекът:
видя ме Христофор Колумб на острова зелен
и ме откара в своя кораб,
препълнен със съкровища и плодове,
със птици индиански за Европа.
Един ден, посъветван от зората,
камбаните на деветнайсетия век събудих
и придружих Боливар със героите му бедни
из влажните страни на вечното горещо лято,
преминах сивите виелици на Кордилерите високи,
където си гнездо светкавицата свива
във сребърната своя пещера,
и стигнах по-далече, чак до Юга,
до обръча огромен на пламтящия екватор,
до тези столици от облаци и камък,
които се намират до небето и росата.
Аз основах една република от птици
въз броните на гордите конквистадори,
отдавна окислени от забрава
под широколистните банани.
Остава сред тревата там една ръждива каска
от насекоми обитавана, подобно празен череп,
разяждан винаги от угризения жестоки.
До тайните врати на този свят се приближавам
на огъня със ключа,
изтръгнат от вулкана величав като могила.
Гледам аз на теб, банане, като на баща.
Високата ти фабрика зелена,
дестилаторе на огнения тропик,
не се умарят твоите тръби прохладни
да дестилират времето и да превръщат
нощите във листа широки, дните - във банани
или във слитъци от слънце и цилиндри сладки,
замесени от дъждове и от цветя
във техния кобур златист като пчела
и като кожа тигрова - обвивка благовонна.
Усмихва ми се кукурузът и говори през зъби
със говор на вода и на роса,
кукуруз наставнически, който научава
но сметалото му птиците да смятат.
Аз разговарям с кукуруза и със папагала,
които знаят наизуст историята на потопа,
чийто спомен челото заоблачава на реките.
Реките, знай, текат надолу, винаги надолу,
опасват канарите, къдрави, подобно овча кожа,
и без да забравят своя произход планински и небесен,
достигат до крайбрежията, населени от костенурки,
през чудната растителна империя, където бие
гората с тъмното сърце на барабан.
Море си, Амазонке, сладко, имаш ти голяма речна челяд.
Изстрелвам аз стрела перната или смъртоносна птица
към най-високата звезда на твоето небе
и търся светещата моя жертва в твоите води.
Земя рождена, населявана от раси
на скромността и гордостта,
на слънцето и на луната,
на езерото и вулкана, на светкавицата и житата.
Ти пазиш спомена за огъня първичен
във всеки плод, перо и насекомо,
във кактуса със неговите рани или цветове,
във биковете, лъснали като свещи и нощ,
във минерала твърд, безсънния пияница на светлината,
и в коня ален, без седло и стремена препускал.
Набръчква сушата лицата и стените
и в необгледните жита пожарът
разпалва свойта битка на петли от злато и от кръв.
Аз притежавам ключа на добрия огън,
на огъня естествен ключа мирен,
който на света ключалките невидими отваря,
ключа на любовта и мака,
на нара и рубина първороден,
на розата и на пиперката космична.
Приятен слънчев ключ, що стопля моята ръка,
протегната към всички хора на земята:
към тоя, който хвърля копие и валчест камък,
към този, който мери на везни монети и цветя,
към този, който масата застила със покривка бяла,
когато аз пристигам у дома му,
и към лопена, който гони облаци и гълъби опитомява.
О, равноденствена земя на моите предци,
ти, плодородно гробище огромно,
странноприемница на трупове и семена.
Над мумиите индиански в глинени гробове
и конквистадорите във каменни ковчези,
които през епохите пътуват вечно,
съпроводени от някакво си насекомо музикално,
едно небе еднакво хвърля поглед от забрава.
Един нов Христофор Колумб във облаците вдига котва,
дордето лумва краткотраен и безмълвен огън,
прахът небесен на сребристата зорница
и хилядите викове на птиците тревожни
са тъмни питания към оранжевия заник.
