ДЪРВОДЕЛЕЦ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
В дърводелницата има толкоз светлина,
че не знаеш влиза ли, излиза ли деня.
Имат блясъци необичайни сечивата,
ароматен полъх иде от дървото,
носи се наоколо, а искри мятат
менгемето, старото ренде, длетото,
ъгломерът и теслата,
всякое на свойто място; изтерзаният тезгях,
къдрите на свърдела във златен прах.
Стар е дърводелецът и работи от много време,
Падат отражения по голото му теме
от прозореца голям като небе далечно.
Мъкне той на гръб историята своя вечно.
Борово дърво рендосва и защото не говори,
нито шумоли рендето по дъската,
а и никой няма в къщата и вън на двора,
той наподобява кукла дървена, която,
свойта проста работа извършвайки, се люшка,
сякаш панта е веднъж, а друг път стружка.
Изведнъж, замислен за жена си, се опечалява.
Иска да я викне. Но гласът не прозвучава.
Мисли за четирмата си сина, но и тоя път
не издава глас. Нима си е изгубил той умът,
та в главата си със случая нещастен
смесва старост и детинство, истина и блян,
без да знае от кои години работи безгласен
и живя ли, или мина му животът неживян?
„Ти отдавна си умрял” - си казва. И към своята все съща
работа със точността на механизъм той се връща,
в своя ум безсмисленото със известното превърта,
докато повярва, че наистина е мъртъв,
или дяла и рендосва със ръце корави
от петнадесетгодишен своя ковчег да направи.
Свечерява се полека, ражда се звездата;
в сечивата се събира светлината;
неподвижност и мълчание здрача образуват
и прецежда всичко с шуплестата тъкан на дървото голо
сянката, която през студената стена нахлува
и по стълбището слиза долу.
