ПРИСТИГАНЕ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
ПРИСТИГАНЕ
Ето, че дойдохме!
Думата ни иде влажна от горите
и едно могъщо слънце засилва вън кръвта ни.
Силен е пестника,
а веслото здраво.
Във дълбокия ни взор безбройни палми дремят
и викът ни чист избликва като капка самородно злато.
Нашата корава
и широка стъпка
мачка прахоляка на запуснатите друми,
тесни за редиците ни шумни.
Ние знаем де се раждат тук водите
и обичаме ги ний, защото ладиите наши те запратиха
под алените небеса.
Песента ни свята
трепка като мускул изпод кожата незнайната душата,
нашта проста песен.
Ние носим пушека в зората
и разпаления огън над нощта,
и камата бяла като твърд отломък от луната,
тъкмо за дивашки кожи;
носим жълти крокодили по блатата
и лъка грамаден, който пръска нашата тревога,
и колана сребърен на Тропика,
и душата непорочна.
Носим
наше очертание
на Америка за окончателния профил.
Ето че пристигнахме, другари!
Чака ни градът със своите палати, крехки
като питите на дивите пчели;
улиците му са сухи като речните корита,
ако в планината не вали,
и ни гледат къщите му със прозорци ужасени.
Ще ни поднесат мъжете мед и мляко
и ще ни накичат със листа зелени.
Ето че пристигнахме, другари!
Под тропическото слънце
потната ни кожа
влажните лица на победените ще отразява
и в нощта докле горят звездите
по езиците на нашите огньове,
със смеха ни ще зори зората над реките и над птиците.
СЛОВО ЗА ТРОПИКА
О Тропик,
на буйната си клада
печеш ти облаците и небето,
опасано с дъгата на всевечното ти Пладне.
Ти върху кожата на дървесата
страха на гущера сушиш.
И смазваш колелетата на ветровете,
горичките от палми за да сплашиш.
Пронизваш
с голямата си алена стрела
сърцето на горите
и на реките трепетната плът.
Аз виждам как вървиш по пламналите друми,
о Тропик,
със кошница, отрупана от плодове на мангови дървета,
с тръстики сладки
и със каймити модри като съсците на негърките млади.
Аз виждам как с коравите си длани
разчупваш диво ти зърната,
за да поникне родовитото дърво,
новороденото дърво, готово вече
да извиши снага сред многошумните ти лесове.
Тук,
насред морето,
където аз лудея по вълните с моите Антили голи,
приветствувам те, Тропик!
Този спортен
и пролетен привет
от мойта осолена гръд избликва
кръз островите ти, кресливи твои щерки.
Ямайка казва,
че е честита, дето била черна,
а Куба знае днес, че е мулатка.
О,
как изгарям от копнеж
да вдъхвам на пожара ти дима
и да усещам мириса тръпчив на мишниците тъмни,
на мишниците, Тропик,
с мъха им, който върху твоя пламък вие се и къдри.
Пестника, що ми даваш,
за да разчупя като малък гневен бог кокосовия орех;
очите, що ми даваш,
за да прозра във сянката на мойте тигри;
ухото, що ми даваш,
за да дочуя, легнал, през пръстта далечните копита.
На теб дължа аз тъмното си тяло,
главата къдрокоса и чевръстите крака,
влечението си към първобитните жени,
а също и незаличимата си кръв.
Дължа ти хубавите дни,
понесли залепени върху своя синкав плат
слънца усмихнати и кръгли;
дължа ти тези влажни устни,
опашната на ягуар и слюнката отровна на змия;
дължа ти локвата, отдето зверовете ожаднели пият;
дължа ти, Тропик,
младежкия възторг,
със който тичам аз по тази писта
на твоя пояс, целият окичен с жълти рози,
и смея се над облаците и над планините,
докато пред краката ми небето морско
в безкрай прииждащи талази от звезди се пръска.
БАЛАДА ЗА ДВАМАТА ПРАДЕДИ
Сенки, що един аз само виждам,
с мене моите прадеди се движат.
Копие със острие от кост,
барабан от кожа и дърво:
праотецът чер.
Стегната във бойна броня гръд
и якичка бяла на вратът: праотецът бял.
Торс от камък, крак от абанос
има моят чер.
А гледец от ледено стъкло
има моят бял.
Сенки, що едни аз само виждам,
с мене моите прадеди се движат.
Африка с дълбоки лесове,
дето гонгът с удар глух зове.
- Аз мра и падам! - (казва праотецът чер).
Крокодили и мочури кални,
утрини зелени посред палми,
- Каква досада! -
(казва праотецът бял).
Със платна, издувани от вятър,
плува корабът, пламтящ във злато.
- Аз мра и падам! -
(казва праотецът чер).
Брегове невинни и лъчисти,
мамени от стъклени мъниста.
- Каква досада! -
(казва праотецът бял).
Грей жестоко палещият ден
в пръстена на Тропика пленен.
Над съня на стадо от маймуни
бди, изгрял прозрачен, дискът лунен.
Колко кораби в морето черни!
Колко негри! Колко много негри!
От тръстиките светликът блика.
Бий робовладелецът с камшика.
Кръв. Червена кръв. Сълзи солени.
И полуотворени очи и вени.
Утрини пустинни и потайни,
вечери в плантации безкрайни
и гробовен глас като камбана
сред гробовното и зло мълчание.
Колко кораби в морето черни!
Колко негри!
Сенки, що един аз само виждам,
с мене моите прадеди се движат.
Вика подир мен дон Федерико
и Факундо черен млъква мигом.
Двамата мечтаят до забрава
и вървят в нощта…
Аз ги сдобрявам.
И сдобрени, прадедите двама
се прегръщат и въздъхват само.
Вдигат челото си възгордени,
в равна мяра двамата големи
под високите звезди студени,
в равна мяра двамата големи;
мъка черна, мъка бяла: с нея
в равна мяра двамата големи;
бавно крачат, викат, плачат, пеят,
викат, плачат, пеят,
плачат, пеят,
пеят.
ПЕСЕН ЗА АНТИЛСКИТЕ ДЕЦА
През Антилското море лазурно
плава кораб, чуден път поел:
плава, плава корабът от книга
без кормчия смел.
От Хавана чак до Портобело,
от Ямайка чак до Тринидат,
плава, плава корабът от книга
и без капитан.
Негърка пътува на кърмата,
на носа - испанец тъмноок:
плава, плава корабът от книга
в синия простор.
Острови незнайни отминава,
острови и острови безброй,
плава, плава корабът от книга,
без да знай покой.
Тъмен топ, от шоколад направен,
гръмна срещу кораба голям,
топ от сладка захар, бяла захар
му отвърна там.
Ах ти, кораб мой, със книжна броня,
през морето чуден път поел!
Ах ти, кораб мой, и бял, и черен,
без кормчия смел!
Чезне, чезне негърката черна
със испанеца ведно, ведно;
плава, плава корабът от книга,
плава без платно.
