ОТСЪСТВУВАЩИЯТ

Еухенио Флорит

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

ОТСЪСТВУВАЩИЯТ

            „И над кой ли мъртъв аз живея?”
                                               Р.Ф.Р.

Кажи, кой за живота мой умря?
Чий повик задушаван диша,
от въздуха на острова излиза
и тук долита, за да ме издигне
над моето отсъствие опечалено?

Не зная кой бе тоя упорит език,
който и осакатен така растеше,
нито окото, сляпо за щика,
когато го разяждаше металът,
нито сломената ръка, нито плещите,
изпълнени със застояла кръв.
Не зная кой е бил, кой беше,
ни кой умря зарад живота мой.

Ни кой умря. Но тук далече
от кладата висока на гнева,
със мъката по малкото, което
спасената ми кръв изкупи,
желая аз свидетелка да бъде
тревожната ми вяра за живот,
да дам на връхлетелия ме вятър
глас да звучи ведно със моя остров
и да благословя със силен поплак
тоз, който там умря, за да живея аз.

1959


РАЗМИШЛЕНИЯ В ЕДИН СЛЪНЧЕВ ДЕН

Известно е, че има смет по улиците шумни;
че въпреки сметта или поради нея
гълъбите - клети животинки - статуите цапат
и че трябва острия да сложат,
за да отидат другаде със своето гугука не любовно.
Известно е, че тез жени със тесните си панталони
едва не молят, викайки, да ги разстрелят,
задето на добрия вкус и на приличието посягат;
или че тези юноши с прическата нелепа
и със косите си накъдрени като у някои жени
опозоряват със вида си всичко мъжко.
Известно е, че на човека му се ще понякога да вика
в метрото и по тротоара или на прозорците да се покаже,
за да види всичко тъжно, заразително и черно във живота.
Известно е, че най-нелепа смърт ни дебне
и гледаме я ние в ежедневника разтворен
ведно с безсрамието на някоя киноактриса
и със прищявката на господин милионера.
Известно е, че много пъти на човек му се прищява
да иде някъде далеч, на някакъв спокоен плаж,
в едно градче самотно, в планина висока,
за да не вижда всичко грозно и просташко.
Известно е, че… да; но въпреки това
светлината пада чак от бога
и твори зеленото на младите листа
и синьото на извора и на морето,
и жълтото на мъничкото чисто цвете;
насреща ми под грохота на влака
някой, който, в четене увлечен, се усмихва,
очи повдига в миг и ги затваря и размисля;
върви любовна двойка, хванала се за ръцете,
и със невинност и достойнство отминава,
и въздухът е пълен със невъзмутимо злато
във буйния кипеж на нова пролет
и се човек улавя за ръката
на мисъл ясна и на хубав спомен
и на желанието да върви напред,
за да види, ако може, че със мисълта
вървиме всички, всеки както знае,
и разхубавяваме по малко свойто кътче от живот;
съгласяваме се ние с всичко друго
и накрай благодарим на бога,
задето този май ни позволи да видим пролетта отново.


В КНИЖАРНИЦАТА

              На Хосе Оливио Хименес

Сбират ни и свързват примки от мастило
с тези имена, които ни обграждат.
Планини от книги, отливи от багри,
прилив на море от думи и от букви.

Свъсеният свят на бързащите хора
под чадърите отвън приижда
и затопля тъй хранилището старо,
дето книгите заключени очакват
възхищението на дланите, които,
пазейки кориците им, ги прелистват.

Лист по лист прошумоляват с радост нежна,
гласно имена и стихове изричат
хората, които търсят свой приятел
сред морето пъстро, дето плуват букви.

1 юни 1964


ВРЕМЕ

Тик-так. За оня, който буден чува
как ходът на часовника звъни,
тик-так, тик-так със време и със песен
се пълнят неговите земни дни.

А времето и песента се сбират
и крачат по един особен път:
дохождат от предишната минута,
към следната минута се стремят.

И този път към време и към песен
с тиктакане ще води, без да спре,
и ще се рони като звънък пясък
върху брега на онова море,

което си играеше с вълните,
сияеше със слънчевите дни
и минеха ли ветрове, звънеше,
тъй както и часовникът звъни.

И както във мълчанието пълно
звънят потайно всичките неща,
когато сам превърнат в песен влиза
мигът в пределите на вечността.


САМОТНИЯТ ЧОВЕК

                 „Аз съм човек, захвърлен и самотен”…
                                    Франсиско де Алдана

Какво, когато си отида, ще оставя?
Не много песни, писани с години.
И нищо друго. Книги. И едно дърво. Нито деца,
нито жена. Оставеното ще е малко.

Или достатъчно? И още моя срам,
че съм единствено това направил:
редици от обикновени думи,
като тополи отстрани на пътя.
Понякога висока трепетлика,
върба, печални тръни, роза на любов.
Достатъчно ли е? Достатъчно е негли
клетник беден като мене,
от самота сломен, когато вече мръква.
Но въпреки това съм благодарен,
че бог ми дава къшей хляб и одър,
семейство и приятелство. Не се оплаквам…
И щях да бъда много весел, ако можех
света да видя от добрата
ръка на любовта, която ме отмина…
И няма да се върне. Няма да се върне вече…
Защото зимата кръжи около мене,
от моите блянове да ме пречисти
и тъй да ме остави същият: един човек
самотен и една душа, отритната и суха
за любовта на гаснещата светлина,
с надежда във това, което не дохожда.