Луис Леополдо Франко

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

МОЯТ ПРИЯТЕЛ ЗИДАРЯТ Е ВЕСЕЛ ЧОВЕК

Смехът ти е хубаво нещо, зидарю на зидове гладки.
Известно е: орехът също звъни, но е пълен със ядки.

Ти се смееш сега и аз казвам: по-хубаво нищо не зная
от лице, на което усмивка другарска и блага сияе.

ЗА РАДОСТТА

Славословя радостта,
дъщеря на утринта,
спътница крилата:
радостта безхитростна и свята,
радостта, която свети
на смеха във водоскока
и цъфти подобно цвете
на венчето с листовцете бели
и червени на усмивката широка
или чиста блика във очите заблестели!

За да я намеря и я видя,
до самото дъно на душата
аз копах. (По-бистра е чешмата,
колкото от по-дълбоко иде.)
И в това е, мисля си, животът на земята:
„Хубава безспорно е скръбта,
но по-хубава е, казвам, брате,
радостта.”

ТАТКО ДЪРВО

Във твойта сянка се събират по цели левги от полето.
Разливаш весела прохлада - гърдите жадно я поемат,
свидетелствуваш ти за бога, какъвто в себе си спотайваш.

О, сенчесто дърво, владетел на глъбини и вис небесна,
изправено с височината на лятната гореща пладня,
ти знаеш: птицата е само четвърто твое измерение.

Поличбата свещена в тебе живей - доброта и сила.
Затваряш зрялата интимност ти на огнището домашно,
разтваряш властно с ветровете на знамената широтата.

Безкрайна, скромна самотата прегръща те подобно мене:
душата твоя разведрена и мойта трескава се гмурват
в дълбокото и в него търсят съзвучието разпиляно.

Насочва твойто равновесие една потайна геометрия:
на фантастичното със чара се твърдостта във теб облича.
Във музиката безгранична е нашата последна участ.

Ти работиш по-самостойно от точещия нишки паяк.
Донасят ли ти ветровете известия и разстояния,
ти слушаш с корени и клони сърцето бавно на земята.

Дълбочина на плът и дух е животът ти неизчерпаем.
Живота ни с едно движение в единодушието присаждаш
и ръководиш ти само на криле и планини парада.

Мълчанието натежало и пулса на нощта разбираш
възправено със чистотата недостижима на зората;
и как сърцето ни нестройно със свойте ромони настройваш!

На времето корито малко сме ние с теб, и нищо друго.
Това ти знаеш и оставаш спокойно. Ала ти не знаеш,
че погребалното помята дори и в сватбеното ложе.

Че розата сама е догма неоспорима, също знаеш
и че династии от хубост света безкраен населяват.
Ти вдигаш свойта пълна чаша за цялото, могъщи татко!