КОРТЕЖ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
КОРТЕЖ
Облечена, нагиздена като за сватба,
Умрялата върви: със плач
я водят две дечица.
Това е същата кола, с която возят класовете,
узрели през декември.
Простряно на сияещи покривки, тялото се движи,
възпяват колела и оси
старинното си раболепие.
В широката ливада като златно копие забита,
гореща пладня святка.
(На кон като тъмата черен брат ми язди,
аз - на кобила бяла,
неподкована още.)
Умрялата върви в колата на узрелите пшеници,
към слънцето ликът й е обърнат
и има блясъка на никел.
Във устните й на мълчанието формата прозира,
на ключ железен форма.
Затворила си е очите за покоя видим
на пладнята и за свирнята
на нейните певци безбройни;
и здраво хващат се ръцете и за Кръста с жеста
на корабокрушение незримо.
И докато върви кортежът сред цветя уханни
и корабни платна, които
на вятъра с езика съскат,
главата от движението на колата
се клати, сякаш казва: не!
Дечица две я водят: на челата им стъмени
загадката разсъмва.
Защо Умрялата върви с венчалната си рокля?
Защо във същата кола,
с която возят класовете?
(На кон като тъмата черен брат ми язди.
аз - на кобила бяла,
неподкована още.)
ЗА САМОТАТА
1.
Разбушуван от войни,
чувам: пее моят вятър.
Аз прибрах сърцето си, което
бях изгубил в множеството на водите.
Аз съм дезертьорът на войските,
атакували деня.
2.
Моите приятели блестят като оръжия:
от главата до петите се обличат
на насилието със метала.
Своя багра на света налагат,
с камъните на пастира го замерват
и конете му разпалват,
за да не заспи;
режат моите приятели подобно сабя,
под чиято тежест коленете на деня треперят.
3.
Моето сърце косата на косача няма:
не запалих знамена, ни мойта сянка
върху задните нозе възправих.
Не умея да се хвърлям силен и самотен
като камъка на воловаря.
Ах, тъмнеят дните и медът им аз усещам!
Моите приятели над времето танцуват.
Кой би се научил върху грозде да танцува,
пъргав в твърдостта, като оръжията хубав!
4.
Има нещо в мен, натегнало от зрелост.
Вика то от зрелост, моли свойта гибел.
Сгромолясва се изцяло като сянка,
раждаща се от зеленината.
Развилня се моят вятър над земята моя,
срещу мен се цялата ми страст обърна:
кастрено със моето желязо
и подхранвано със пепел,
моето сърце достигна свойта есен.
Тучност есенна желаят да са мойте мъки
И кипене на море преляло!
5.
Ако в зрялата ми самота ти влезеш,
мила, на риданията ми по моста
и ти, мили, можеш своя кон да обуздаеш
под самотната ми сянка,
може би денят ми кротък няма
да превие колене,
ни светът ще предизвика камъка на воловаря.
(Пуст е на риданията пътят,
без дизгини са конете.)
6.
В моя хълбок град се ражда:
детството му, успоредно с моето, лудува
и отвъд смъртта ми.
Музикални железари този град откриват,
кръста му крепят, обуват му нозете.
Възрастта на железарите разголена танцува
под звъна на чуковете техни.
И сърцето на града се изковава
от метала на жените,
и по битите метали свети
хубава и безпощадна тая утрин.
Ала възнак спят децата на земята.
Или като бялото поле на радостта.
Заговорничат под слънцето на снажните ковачи,
за да се сдобие със душа градът.
