КЛАДЕНЕЦ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
КЛАДЕНЕЦ
Душата ми е кладенец с вода безмълвна и дълбока,
във чийто свят тържествено и неизменно дните
се точат, свойта суета и ропот светски угасили
в спокойствието подквасвано от празнотите мъртви.
Водата долу светлина агонизираща излъчва:
в кръга на сенките кипи сияние болнаво
и лимфи върху дъното съсирени във черни тини
с безкръвни сини блясъци оттам фосфоресцират.
Душата ми е кладенец. Заспалият пейзаж неясно
във застоялата вода възниква и се губи,
а долу в най-дълбокото от хиляди години кряка
една невероятно зла и саможива жаба.
Понякога при прилива с изгряването на луната
добива кладенецът чар заскитан на легенда,
дочува се дълбокото ква-ква на жабата в водата
и чувство неочаквано за вечност го изпълва.
ПЕСНИ ЗА ЗРЕЛИЯ ЖИВОТ
Сега отново да запеем, душо моя,
без думи да запеем.
От образи се съблечи и подрежи ти
лозите си листати.
Ширата в линовете кипнала не смесвай
с подправки благовонни,
така ще имаш вино просто, ала чисто,
защото е домашно.
Върви по пътя стар, за да ти бъде ясен
копнежът благороден -
и бягай от реториката празношумна,
смутила твойто детство.
Ти остаря, душа. Дърво, което стига
годините на зрелост.
Подобно плод узрял увисва твойто чувство
от клона най-издигнат.
Разлистеният клон, ухаел в мойта песен,
сега е цял оголен…
Плодът да се налее, трябваше листата
от клона да изпадат.
Такава си, душа, във твойто знойно лято,
разголена и бяла,
въззета към мълчанието хилядолетно
на звездната далечност.
ТОПОГРАФИЯ
Земята тук е мащеха, земя безплодна,
където кактусите никнат.
Селитрена земя, която прекосяват
премрелите от жажда птици;
мочурища просъхнали и отделени
едно от друго с километри,
и небеса несменни, неми, неподвижни,
покрили цялото пространство.
Затопля слънцето в червените мочури
водата като сок тръстиков
и от задушните и песъчливи дюни
изтръгва сух и остър блясък.
Нощта е кратка и в мълчанието унило
вика си жабата разбива,
вик на вода, която сенките потайно
поглъщат глътка подир глътка.
Уплаха. Отчаяние. Убийствен задух.
Спи тука всичко запъхтяно
под линията мъртва, твърдото равнище
на мъртвите поля отсякла.
Три-четири кози, оклюмали и жълти,
припъплят във стрънта оскъдна,
а своя сън в далечината вол преживя,
от пек и самота объркан.
Земята тук е мащеха, земя безплодна,
Разнася се дъхът отровен
на нещо, сплуто и разложено в мочура
от слезлия небесен огън;
фермент неясен, който огъня нахален
в тропическата нощ захвърля
изражда тези призрачни и дълги форми,
които по степта се влачат.
Такава е земята, дето се родих аз.
Издраскано е мойто детство
като козата дива от пустинна местност
злопаметна и саможива.
Това е моята история печална:
сол, зло безводие, умора,
тъга блуждаеща и неопределима,
устойчивост на старо блато
и вик един там някъде в дълбочините,
подобно упорита гъба,
изникнала посред тресавища червени
на въжделения безплодни.
