ШОСЕ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
ШОСЕ
Шосето, дето се намира мойта къща между два завоя,
по-забавно е от всеки градски булевард.
Във градовете всички хора си приличат.
Всички са еднакви. Всички са един от друг неразличими.
А тук не са: душа си има всеки очевидно.
Единствено е всяко същество.
И кучетата също.
Тези селски кучета приличат на търговци:
ходят винаги грижовни.
А колко хора си отиват и се връщат!
И всяко нещо е такова, че аз трябва много да размислям:
погребението пешком, млекарската каручка -
теглена от вироглаво жилаво козелче.
Не липсва и шуртението на водата,
което със гласа на символите да внушава,
че животът си отива! Че животът си отива!
И младостта ще свърши скоро.
МЪРТВА НОЩ
Мъртва нощ.
Около стълба на фенера
налапват жабите комари.
По пътя не минава никой.
Нито пияница дори.
При все това по него шествие от сенки има.
Сенките на тез, които са преминали по него:
тез, които днес живеят още, тез, които са умрели вече.
И ручейчето плаче.
Това е на нощта гласът…
(Не на тази нощ, на друга, необятна.)
ВЪГЛИЩАРЧЕТА
Децата въглищари
кръстосват из града.
- Хайде, въглищаря!
И подкарат със камшик добичетата кротки.
Катърите са мършави и стари.
По шест чувала дървен въглен мъкне всеки.
По шест кърпени чувала,
отдето въглищата дребни падат.
На съмване една старица, пъшкайки, навежда се и ги събира.
- Хайде, въглищаря!
Еднички тези рахитични същества
играят със катърите презрени.
Зората простодушна сякаш е създадена за тях.
Нищожна, простодушна нищета!
Вий работите, както си играете, чудесни въглищари!
- Хайде, въглищаря!
На връщане те ръфат хляб, изпълнен с въглен,
покатерили се върху своите катъри,
препускат ги да видят чий най-бързо бяга,
танцувайки, кандилкайки се на самарите
като плашила беззащитни.
ДЪЛБОКО
Когато някога заспивах
в нощта на Сан Хуан,
имаше веселие и глъчка,
избухване на бомби,
бенгалски огън,
песни, викове и смехове
около лумналите клади.
Среднощ се будех.
Не чувах вече вик и смях.
Балони само
минаваха, в нощта
заскитани безмълвно.
Сегиз-тогиз
звънът на някакъв трамвай
прорязваше мълчанието само
като тунел.
Къде ли бяха тези,
които преди малко
танцуваха,
пееха
и се смееха
около лумналите клади?
Всички спяха.
Легнали си бяха всички
и спяха
дълбоко.
Когато бях на шест години,
не можах да видя края
на празника на Сан Хуан,
защото бях заспал.
Днес не чувам вече виковете
на онова далечно време.
Мойта баба,
моят дядо,
Татонио Родригес,
Томаса,
Роса,
къде са те?
Те всички спят.
Легнали си всички
и спят
дълбоко.
МИГ В ЕДНО КАФЕНЕ
Когато погребението мина,
мъжете, насъбрани в кафенето,
свалиха шапка машинално.
Те поздравяваха разсеяно смъртта.
Обърнали се бяха всички към живота,
пленени от живота,
повярвали в живота.
Един от тях свали обаче шапката си бавно,
със дълъг поглед към ковчега,
Той знаеше - животът е вълнение жестоко и безцелно,
животът е измяна,
и поздравяваше материята вечна,
която преминаваше край него:
завинаги освободена от угасналия дух.
ПЕСЕН ЗА ВЯТЪРА И МОЯ ЖИВОТ
Вятърът отнасяше листата.
Вятърът отнасяше цветята.
Вятърът отнасяше и плодовете.
Но оставаше живота мой
всеки път по-пълен
с плодове, с цветя, с листа.
Вятърът отнасяше и светлините.
Вятърът отнасяше и празничните песни.
Вятърът отнасяше и аромата.
Но оставаше живота мой
всеки път по-пълен
с аромати, с песни, със звезди.
Вятърът отнасяше мечтите
и приятелствата съкровени…
Вятърът отнасяше жените.
Но оставаше живота мой
всеки път по-пълен
със привързаности и жени.
Вятърът отнасяше летата,
твоя смях и твоите целувки…
Вятърът отнасяше жестоко всичко.
Но оставаше живота мой
всеки път по-пълен
с всичко!
ПНЕВМОТОРАКС
Треска, кръвохрачене и изпотявания нощни.
И животът, който можеше да бъде и не беше.
Кашлица. Кашлица. Кашлица.
Прати да повикат лекар.
- Казвай тридесет и три.
- Тридесет и три… тридесет и три… тридесет и три.
- Дишай.
……………………………………………….
Господинът има в левия си дроб една каверна
и инфилтрат във десния си дроб,
- Докторе, не може ли тогава да започнем пневмоторакс?
- Не, едно танго от Аржентина можем само да посвирим.
ЯБЪЛКА
От една страна те виждам като изсушена гръд,
от друга като някакъв корем, от чийто пъп
виси все още пъпната му връв.
Червена си като божествената обич.
Във теб под формата на малки семенца
трепти животът чуден
безкрайно.
И ти оставаш проста
между вилица и нож
в една хотелска бедна стая.
ЖИВОТНО
Оня ден видях едно животно
да рови из сметта на двора,
между отпадъците ядене да дири.
Сполучеше ли да намери нещо,
не го разглеждаше, нито душеше:
изгълтвате го ненаситно.
Животното не беше куче,
не беше котка,
не беше плъх.
Животното бе, господи, един човек.
ИЗВИНЕНИЕ
Енрике Алвес, поете от Баиа,
опръскан със роса, сурово мляко
и нежен тор на кротки крави,
безкрайно съжалявам, че не мога да отида
на панаира в Санта Ана.
Поет съм на града.
Превърнаха се моите дробове в машини безчовечни
и се научиха да дишат вкисналия въздух
на тъмните киносалони.
Такъв е хлябът, който дяволът замеси.
Пия мляко от бутилка.
Говоря с А., един разбойник.
Ръкувам се със Б., един убиец.
От ред години слънцето не виждам да изгрява,
очите си не мия в цветовете на зората.
Енрике Алвес, поете от Баиа,
не съм достоен аз да дишам въздуха лъчист на
селските обори.
ПОСЛЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Такова бих желал да бъде стихотворението ми последно,
да бъде нежно и да казва простите неща открито,
да бъде пламенно като ридание без сълзи,
да има красотата на цветята, от ухание почти лишени,
девствеността на пламъка, във който се стопяват
и най-хубавите диаманти,
страстта на всичките самоубийци,
които се без обяснение убиват.
