ПОСЕЩЕНИЯ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
ПОСЕЩЕНИЯ
С градската нощ от камък и суша
влиза полето в моята стая.
Протяга зелени ръце с часовници ръчни от птици,
с гривни от листи.
Носи река във ръката.
Влиза и синьото небе на полето
с кошница перли, току-що обрани.
Сяда морето редом със мене,
проснало своята бяла опашка по пода.
От мълчанието никне дърво от музика бавна.
От дървото увисват всички хубави думи,
блещукат, узряват и падат.
Пещера е челото ми, дето светкавицата обитава…
Насели се всичко с крила.
Истина ли е, кажи ми, че иде полето от толкоз далече,
или си ти и съня, който сънуваш до мене?
ТВОИТЕ ОЧИ
Твоите очи са родно място на светкавицата и сълзата
и мълчание, което винаги говори,
буря и море без вятър и вълни,
птица в клетка, позлатени хищници заспали,
топази, като истината безпощадни,
есен във една полянка горска, дето светлината пее
върху рамо на дърво и са птици всичките листа,
плаж, където утрото намира весели съзвездия от очи,
кошница със плодове, подобно огън,
и лъжа, която храни,
огледала от този свят, врати на оня свят,
трепета спокоен на морето в пладнешкия час,
мигаща безкрайност,
степ.
ЗАВРЪЩАНЕ
По средата на пътя
се спрях. Па времето обърнах гръб -
„никой не ме чака там”,
върнах се отново извървяното да извървя.
Напуснах аз реда, където всички
от самото начало на началото чакат
един билет, една присъда, ключ един,
докле отчаяна надеждата очаква
да се отворят дверите на вековете,
но някой казва: няма двери вече, нито векове…
Преминах улици, площади,
сиви статуи в зората хладна
и вятърът едничък жив сред мъртъвците.
Зад града полето, зад полето
нощта във синята пустиня:
моето сърце бе нощ и бе пустиня.
След туй бях камък, камък в слънцето и огледало.
И после на пустинята и на развалините
морето и небето черно над морето,
огромен камък със изтрити букви:
не ми откриха нищичко звездите.
Дойдох до края аз. Вратите повалени
и ангелът без меч задрямал.
Градини вътре: сплетени листа,
дихание на камъни, кажи-речи го, живи,
дълбока дрямка на магнолии и гола
светлина сред татуирани стъбла.
Прегърната със четири ръце, водата
в зелената и алена ливада.
И по средата стройната девойка и дървото,
коса от птици като огън.
Не ми тежеше голотата:
тя беше вече като въздуха, като водата,
Под светлината злачна на дървото,
посред треви заспала,
тя беше дълго някакво перо,
оставено от палавия вятър, бяло.
Прищя ми се да го целуна, но шуртението на водата
жаждата ми изкуши и нейната прозрачност
покани ме да се огледам в нея.
Видях на дъното й да потрепва образ:
склонена жажда и разядена уста.
О, стар завистнико, ластар, нахален огън!
Загърнах голотата си. Излязох бавно.
Усмихваше се ангелът. Подухна вятър
и пясъкът на вятъра ме ослепи.
Вятър и пясък бяха мойте думи:
не живеем ние, нас ни времето живее.
КОРИТО
На пространството потрепването чуй.
Това са барабаните на лятото горещо.
Стъпките на упорития сезон
по жаравата на цялата година.
Това е неговия шум
от крила и от гърмящи змии.
Пращението на земята
под облеклото й от корени и насекоми.
Жаждата се буди и гради
своите големи клетки от стъкло.
Там ти пееш свойта песен гневна,
своята щастлива песен
на вода пленена.
Там ти пееш гола,
със гърди и със корем изцапан,
с изцапано от тичинков прашец лице.
Над отменения пейзаж
твойта сянка е страна от птици,
които слънцето във миг разпръсва.
