Габриела Мистрал

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

ХИМН НА ДЪРВОТО

Побратиме дърво, дълбоко
в пръстта забил нокте кафяви
и в жажда по небе високо
разведрено чело възправил:

ти примири ме с тая тиня,
с чиито сокове се храня,
но своята родина синя
ми дай да помня непрестанно.

Вестиш на пътника по пладне
присъствието си насъщно
с широката си сянка хладна
и с нимбата на свойта същност.

Как да разкрия научи ме
на битието във лъката
влиянието неизтощимо
на своята душа богата.

Дърво, създател благ и вещ
на плодове със дъх тамянен,
на дървесина за строеж,
на вятърът благоуханен,
и стряхата на листа свеж,

на соковете благовонни
и чудодейната смола,
изпълнено с ръце от клони
и сладко пеещи гърла:

стори ме като тебе щедра,
тъй плодовита аз да стана,
че със сърце и мисъл ведра
света да мога да обхвана.

И нека никое усилие
ме никога не уморява,
и нека мойто изобилие
се лее, без да намалява!

Дърво, де пулсът на живота
бий толкова успокоен
и тъмни страсти не буботят,
а спира трескавият ден:

покой и мярка дай ми само,
мъжествената яснота,
ще вдъхна в елинския мрамор
дъха на божествеността.

Дърво, ти си било отвеки
утроба кротка на жена
и всяко клонче в гняздо леко
люлее рожбица една:

дари ме с листи гъсти, тежки,
за да склони тъй, мълчешком,
онез, що във леса човешки
клон не намериха за дом.

Дърво, изпълнено с обилни
богатства, с вечна мощ, дърво,
възправено като закрилник
на всяко слабо същество:

стори във всяко състояние -
детинство, старост, гнет суров -
душата ми да грей и храни
към всички същества любов.

БОГ ГО ИСКА

1.

Душата твоя продаде ли
душата моя вероломно,
земята мащеха ще стане,
от скръб водите ще изтръпнат.
По-хубав бе светът, откакто
съюзница ме ти направи,
откакто с цъфналата шипка
внезапно двама онемяхме
и като цъфналата шипка
ни любовта прониза с мирис.

Но продадеш ли ми душата,
змии ще плъзнат по земята;
без син на скута, безутешно
аз коленете свои чупя.
Христос угасва във гръдта ми
и портата на мойта къща
троши на просека ръката
и огорчена я отблъсква!

2.

Знай, твоята целувка с друга
до моите уши достига
и с ехото си пещерите
до мен препращат твойте думи.
Прахът на белите пътеки
дъха на твойте стъпки пази
и душейки ги, аз те следвам
като елен из планините…
Рисуват облаците черни
севдата ти над мойта стряха.
Върви в недрата на земята,
като крадец да я целуваш.
Но вдигнеш ли лицето нейно,
лика ми в сълзи ти намираш.

3.

Не иска бог да имаш слънце,
ако със мене ти не ходиш;
не иска бог вода да пиеш,
ако във нея аз не тръпна;
не е съгласен да заспиваш,
освен на моята рогозка.

4.

Заминеш ли в мъха на пътя,
душата ми разбиваш даже;
и глад, и жажда ще те хапят
по всяка чука и падина
и дето спреш, от мойте рани
ще бъде кървав всеки залез.
Ще се отцеждам аз от твоя
език, макар да викаш друга,
и като сол ще се набивам
във твойто изранено гърло;
и мразиш ли, или тъгуваш,
все мене, клетата, ще викаш!

5.

Умреш ли някъде далече,
ръката празна ще простираш
години десет под земята,
за да изпросиш моите сълзи,
и ще усещаш как треперят
месата ти опечалени,
дорде лика ти не поръсят
със пепелта на мойте кости!

СОНЕТ ЗА СМЪРТТА

От нишата студена, де мъртъв си положен,
ще те сваля в земята, що слънцето огрява.
Не знаеха мъжете, че тя е мое ложе
и трябва да мечтаем на същото възглаве.

Ще те простра в земята, в прегръдките й неми,
подобно нежна майка детето си заспало,
и като люлка сладка земята ще приеме
изстрадалото твое и потъмняло тяло.

Земя и прах от рози ще сипя мълчалива
и в синкавата мека мъглица на луната
останките ти леки ще се топят пленени.

Ще си отида с песен за свойта мъст красива,
че в този ров потаен на никоя ръката
за твоите бели кости не ще спори със мене!

ДА ПИЯ

Колчем за човешките ръце си спомня,
виждам ги вода да ми подават.

В сенчестата долина на Рио Бланко,
дето буйно Аконкагуа извира,
ожъдняла аз дойдох да пия
сред камшичените плясъци на водопада,
който падаше стремителен и чорлав
и се пръскаше надолу бял и леден.
В бликането устни знойни впила,
как водата свята ме гореше!
И от глътката на Аконкагуа
три дни моята уста кървеше.

Сред полето ослепително на Митла
в ден на дълъг поход, слънце и цикади
над прохладен кладенец лице наведох.
И дойде един незнаен индианец
да ме подържи отгоре над водата
и главата ми лежеше като плод
между дланите на двете му ръце.
Пиех аз и туй, което жадно пиех,
сякаш бе лика му, долепен до моя,
и в проблясък някакъв прозрях тогава,
че кръвта на Митла моя кръв и плът е.

Някога на остров Порто Рико -
помня пладнето от синева наляно,
прималнялата снага, вълните луди,
палмите подобно майки несъбрани, -
някога на остров Порто Рико
със пестника си едно девойче малко
счупи точно срещу моята уста
свеж кокосов орех, пълен със вода,
и аз пих задъхано като дете
тази кръв на палма, тази майчина вода.
И до днес не са по-сладко нещо пили,
зная, моята душа и мойто тяло.

В къщата на моето далечно детство
само мама ми донасяше вода.
И между една и друга глътка
аз я виждах над подадената стомна.
Моята глава се вдигаше, додето
стомната се понавеждаше полека.
Тази долина аз още виждам, още
жадна съм и още погледа й гледам.
И това, това не е ли вечността:
да сме още същите, каквито бяхме?

Колчем за човешките ръце си спомня,
виждам ги вода да ми подават.

ИЗОСТАВЕНА

Сега аз вече ще узная
на мъката страната
и ще забравя твойта обич,
единствения ми език,
като една река, която
коритото си изоставя.

Защо съкровища докара,
щом ми забрава не донесе?
Излишно ми е вече всичко
и аз самата съм излишна
подобно празнична премяна
за чакан, но несбъднат празник,
дотолкоз, че ми е животът
от първия му ден излишен.

Ти дай ми думите, които
кърмачката не ми е дала.
Ще ги избъбря като луда
до тяхната последна сричка:
от думите „грабеж” и „нищо”
до думите „последни мъки”,
дори в устата да се гърчат
като пребити пепелянки.

Приседнала насред Земята,
любими мой, насред живота,
за да разтворя гръд и вени,
тъй както нар да се обеля,
червеното дърво да срежа
на любилите тебе кости.

Изгарям нашето имане:
стените, покрива, гредите,
изтръгвам с яд една след друга
от теб отваряните порти
и на веселието герана
задръствам с удари на брадва.
Ще запокитя и ще пръсна
събраната от вчера жътва
и меховете с вино тъмно,
ще пусна птиците на воля;
ще срина навеси и плевни
и всички сгради на чифлика,
та пепелището да меря
подир това с ръце безумни.

Ах, как болят и как са скъпи,
как бяха хубави нещата
и не желаят да умират,
и във смъртта си се оплакват,
изкормени и още живи.

Главните чуват и говорят;
изляно, виното ни гледа
и хвръква ятото от птици
като мъгла, разстлана тежко.

Вей, ветре, моят дом да пламне
от борова гора по-буйно;
да рухнат криви и червени
и воденица, и звънарня.
Нощта, от огън озарена,
нощта ми в ден да се превърне!

РАБОТНИЧЕСКИ РЪЦЕ

Ръце корави, на молюски
и диви зверове подобни;
с опърлена и тъмна кожа,
подобно кожа на дъждовник,
и страшно хубави и бързи,
се вдигат бодри, падат морни.

Забъркват ли, забъркват глина,
събарят те дърво и камък,
превърнати в конопни възли
или окаляни памуци,
едничка на света ги вижда
земята чародейка само.

Със върховете й са сходни,
с могилите, но не с душата;
на крокодил с гърба нарязан
понякога сред колелата
и после със дърво високо,
от своите клони овдовяло.

Аз чувам как тъкат на стана;
в пещта ги виждам нажежени.
Разтворени над наковални,
под жито рукнало - на шепи.

Видях ги в рудници дълбоки
и в синкави каменоломни.
За мене със весла гребяха,
разръфали вълните злобни,
и точен гроб ще ми направят,
макар гърба ми не видели.

Тъкат като водата свежи
платна от лен за всяко лято.
Товарят после и разчепкват
ту бял памук, ту мека вълна
и в облеклото на децата,
в шинела на героя пеят.

Спят всички, от бои и вещи,
и белези изначертани.
И зодиакът ги докосва
с Капоните и със Телеца.

Но и заспали, продължават
тръстика да секат и мелят,
Христос ги взема и задържа
в ръцете си, дордето съмне.