превод: Георги Ангелов

Станислав КУНЯЕВ

В началото на шестдесетте години, когато ние, млади хора от провинцията, Анатолий Передреев, аз, Игор Шкляревски, Николай Рубцов, се появихме в Москва, имахме щастието веднага да се запознаем и, нещо повече, да се сприятелим с Владимир Соколов. С нас беше винаги и Вадим Кожинов. И не само Соколов ни даде нещо, но и навярно, нашият кръг също го обогати. Според мен, най-хубавите му стихове са написани именно тогава – през 60-те. Сред тях са и тези, посветени на Передреев:

“Я вернусь, я приду,
я подкину сенца,
я под осень за хлеб
выпью ковш до конца
за платок до бровей,
за ослепшую высь,
за твою, соловей,
сумасшедшую жизнь”…

Затова ще се върна –
да притуря сено,
и за хляба до дъно
да надигна ведро,
за чела забрадени,
ослепителна вис,
за живота ти, славею,
безразсъден, но чист…
                (превод: Диана Павлова)

Този период беше някак изключително благотворен за Соколов, за осмислянето на чувството за Родина, чувството за Русия, за да раздвижи “московските” рамки на своята съдба.
Защо го обичахме в онези години? Някои от нас учеха в Литинститута, някои в университета. А трябва да се учи от истински поети. Ние се учехме от Блок, учехме се от Есенин, а от съвременниците си до голяма степен се учехме от Владимир Николаевич Соколов. На чист, непомътен от публицистична немарливост лирически жест. Всеки от нас търсеше свой път в поезията, но когато Соколов пристигаше с такива, например, стихове:

“Я все тебе отдал. И тело,
И душу – до крайнего дня.
Послушай, куда же ты дела,
Куда же ты дела меня?” —

Душата си, тялото здраво
ти дадох – до сетния ден,
но ти, ти къде ме постави,
какво ти направи със мен?
                (превод: Андрей Андреев)

ние се възхищавахме и заплаквахме. Тези стихове много силно въздействаха и върху Рубцов, и върху Передреев, и върху мен. Ние се възхищавахме на тази стопроцентова лирическа истина. И към тази жива, недистилирана чистота всеки от нас се стремеше като към идеал. Това, което формулира Соколов, не трябва да се изразява с думи, то може само да се затаи в душата, да се вземе със себе си за целия поетически живот.
Животът му отмина. Ние се простихме с Владимир Николаевич. И за мен е ценно, че без да гледаме нашето страшно време, когато много преоценяват творчеството си, дават вид, че те не са писали нещо или ей тъй не са разбирали друго, Владимир Соколов изживя всичките тези години, неотстъпвайки и на йота от написаното по-рано. За него героите от войната останаха герои, за него комсомолците, строили Братската ГЕС и сибирските строежи, останаха чисти млади хора. Даже от искрените си стихове за революцията, които влетяха в творчеството му, макар и да не беше близък до публицистиката, не се отказа. Той остана верен на себе си и на своята поезия.

Вадим КОЖИНОВ

Владимир Николаевич Соколов… Не се съмнявам, че това име ще остане в историята на нашата поезия като незаменима уникална нота. Така се стече животът, че в течение на много години бяхме много близки, съставяхме единно братство, в което влизаха Николай Рубцов, Анатолий Передреев, Станислав Куняев. А после започнаха размириците, и по причини, бих казал, от битов характер, в последно време се срещахме малко. Но не мога да забравя как през октомври 1993 година Володя ми позвъни и потресено заговори: “Вадим, какво става? Хора, които съм считал за поети, призовават към разстрели. Що за безумие?” Нищо не успях да му отговоря, аз самият бях поразен от списъците, направени от тези “разстрелващи”. Това, струва ми се, осветява дълбоката същност на нашите отношения, и на него самия. Разбира се, не е възможно да си представим, че той би подписал нещо подобно.
Дълбоката връзка между нас се запази винаги. Публикувах още във вестник “Ден” подборка на негови стихове със свое предисловие. Уверен съм, че Соколов направи в поезията нещо много важно. Преди години той написа редове, които тогава бяха представяни като дързост и даже нелепост: “С мен са пак Некрасов и Афанасий Фет”. Имаше много противоречиви отзиви, това не се възприемаше. А Соколов съумя да съедини в себе си тези две толкова различни начала. И, разбира се, за него беше напълно чужда формулировката, която сега повтарят мнозина, формулировка, принадлежаща на човек, който счита себе си за ученик на Соколов: “Поетът в Русия е повече от поет”. Това веднага принизява и Русия, и поезията. Тоест поет, който е повече от поет, в него и Русия е по-малко, и поезията. А в руската поезия Соколов ще заеме цяла, само негова страница.

Анатолий ЖИГУЛИН

Някога Соколов написа такива стихове:

“Няма никакви училища, само съвест
ни е завещана от някого в дар…”

“Нет школ никаких, только совесть,
как кем-то завещанный дар…”

И той като че ли прелетя през живота си на двете крила на “съвестта” и “дара”. Падна му се труден живот. Той живя в трудна епоха. Но живя с велико достойнство, нито веднъж не изкриви душата си. Много ми е тъжно от тази загуба. Но има, разбира се, и утеха. С нас остават стиховете на Владимир Соколов. Те ще бъдат и с тези, които ще дойдат след нас.

Владимир ГУСЕВ

Владимир Соколов – това преди всичко е класическата традиция, класическият руски стих. Житейските условия са били различни. За това не си струва да отваряме дума, но ако говорим за Русия, за традицията, за нашата култура, то, повтарям, това е Соколов. Ние трябва винаги да помним това.

Владимир КОСТРОВ

Владимир Соколов е забележително явление в руската поезия, наше, коренно. Всичките му стихове, от първите до последните са построени на основата на родния му музикален строй, лишени са от дисонанси и безсмислено звучене.
Ако се и случва дисонанс, то той специално подчертава дълбоката музикална линия, националния начин на живот. От неговите стихове ние се учехме на точност – но не на онази първична точност, а на дълбока, устремена в някакво невероятно историческо бъдеще точност. И ако се търсят предшествениците на Соколов, без да се боим, можем да кажем, че той е възприел много от хармонията на Пушкин. У него липсваше подмолността, която сега изпълзя от всички ъгли, нямаше го този блатен речник, липсваше принизяването на човека и неговата натурализация. В стиховете му говори преди всичко духовният човек. И още, той много обичаше Родината: “Бих искал дълги години/ да живея в милата Родина/ да обичам светлите й води/ и тъмните й води да обичам.”

“Хотел бы я долгие годы
На Родине милой прожить,
Любить ее светлые воды
И темные воды любить”.

Юрий ПОЛЯКОВ

Стана така, че имах непосредствено отношение към последните творчески събития в живота на Владимир Николаевич. Издадохме с поддръжката на “Съюза на реалистите” книгата му “Стихове за Мариана”. Големият й отзвук потвърди, че ценителите на поезията не са й обърнали гръб, че е било само опит антидуховната върхушка да натрапи стереотипа, че повече не ни е нужна поезия. Това е лъжа! На нас не ни е нужна такава върхушка, така бих казал. И накрая, за последен път в телевизията Владимир Николаевич беше в предаването “Стихоборба”, което водех. Той беше председател на журито. И сега, спомняйки си думите, с които се обърна към участниците в турнира, аз ги възприемам като негово завещание. Кръвна вина е, вина, която не може да се измие – това, че поет от световно ниво като Соколов, прекара най-плодотворните години от живота си в изключително тежки условия. Обществото ще трябва да изкупува тази вина много, много дълго.

превод: Андрей Андреев

Юз АЛЕШКОВСКИ

СРЕЩУ ПОЛУИСТИНИТЕ НА ВРЕМЕТО

Годините на близко приятелство с Владимир Соколов, с Володя, отнасям към най-щастливите страници от моя живот. Винаги съм го смятал, смятам го и сега за един от най-големите лирически руски поети, чийто поетичен глас е чист, дълбок, самобитен и неповторим.
Преди половин век литературните критици, причислили доста лукаво поета към скромната кохорта на така наречените „тихи лирици“, именно с това убеждаваха стопаните си от ЦК – че поетът няма да изтърси нищо подобно, че той е зает само със сложния си вътрешен живот, с годишните времена, с красотата на родните пейзажи, че не му е до резките социални контрасти и чудовищните противоречия в действителността, до завоалирани протести или до свиване на юмруци по адрес на съветската власт и ясни намеци за неща, напълно очевидни. Т.е. хитро-мъдрите, приспособяващи се според обстоятелствата литературни критици съзнателно се опитваха да дискредитират лириката спрямо халтурните просташки мутри от производствените поеми, поръчковата гражданственост, бойкия хумор и регламентираната сатира.
Във времето на бурните вълнения на инакомислещите обаче, когато в творческите съюзи се пишеха до властите писма с плахи – в рамките на Конституцията – протести против тиранията на тъпаците, литературните критици не забелязаха в „тихия лирик“ Владимир Соколов гръмоподобните, самоотвержено безстрашните истини на времето, изразени например дори само в два единствени реда:

Писма да пишем нека се научим
и нека отговаряме на тях.

Поетът, както се и полага на поет, се изправи и срещу полуистината на дисидентите, опитващи се напразно да легализират протестите си в апели към бездействащата Конституция на страната и против недостатъчно твърдата реакция на Запада, стратегически удължавайки агонията на очевидно обречената на гибел съветска система с лъжливо успокояване на напрежението.
Впрочем едно от немногото, от най-хубавите антисталински стихотворения „Какъв бе Сталин, а такъв бе той… По своя образ сътвори и нас…“ и т.н. написа именно Соколов. Разбирайки, че да се вре с него в редакциите на списанията е безполезно, Володя го четеше само на приятели, затова и никой не го предаде като не чак толкова „тих лирик“.
В душата си той никога не изменяше на болката си по Родината, обичаше „нейните светли и нейните тъмни води“ и много преди перестройката, митингите и изобличенията изрече дълбоко метафизическата мисъл, свидетелстваща за пълното съответствие на скептичната му представа за интелекта и силата на почти лишеното от духовен интерес общество: „В страната няма да има никакъв ред, докато не изнесат палач номер едно от Мавзолея“. Времето доказва , че е бил прав.
Спомням си всичко това, защото с него, на чашка или не, непрекъснато говорехме за трагедията, която Русия преживява след седемнайсета година, за ужасите на терора, за гибелта на руското селячество и пълната дебилност на властите.
В „тихата лирика“ на Соколов, Жигулин, Тарковски и други истински поети винаги звучаха и ще звучат гръмовитите слова на искрена човечност, изстраданите дарба и живот, любовта към истината на душата и благоденствието на народа – а нали дори и в най-мрачните времена такива слова са възвисявали поезията над псевдопатриотичната простащина и официалната псевдогражданственост.
Именно затова творческото наследство на Владимир Соколов отдавна вече, слава Богу, е станало скъпоценна част от руската култура. Така че – на юбиляра Царство му небесно, а аз ще отида и ще ударя половин чаша уиски за упокой на душата му.

Олег ХЛЕБНИКОВ

ГРЪМКИТЕ СТИХОВЕ НА „ТИХИЯ ЛИРИК“

По време на перестройката – когато се възвръщаха за живот цели пластове от руската култура и в милиони тиражи се публикуваха разпространяваните дотогава само в преписи Гумильов, Ходасевич, „пражката“ Цветаева, „воронежския“ Манделщам, Ахматовския „Реквием“ – едно стихотворение на Владимир Соколов, отпечатано в „Литературная газета“, не избледня на този „неудобен“ фон, а прозвуча много гръмко. Него буквално го препредаваха от уста на уста, понякога приписвайки дори авторството му на други поети – толкова неочаквано беше то за „тихия“ поет. Особено ето тези редове:

И какви ти права на човека,
аз отдавна не съм човек.

Каква болезнена струна бе докоснал Соколов? Нима за годините на безчовечна власт и ние самите се бяхме обезчовечили?
Истинската поезия винаги ни говори за онова, за което е страшно да си признаем дори нощем, по време на безсъници. Соколов бе продължил Пушкиновата традиция в подобни, страшни в откровението си стихове. За да не бъда голословен, ще цитирам само една строфа:

Душата си, тялото здраво
ти дадох – до сетния ден,
но ти, ти къде ме постави,
какво ти направи със мен?

Вярвам, че и тази единствена строфа е достатъчна, за да се убедим: Соколов е голям руски поет!