ЗАВЕЩАНИЕ
(зевзешко стихотворение)
превод: Нико Стоянов
Синко,
както виждаш, аз умрях.
Аз те чаках, дълго те чаках,
но вън почна да се смрачава,
а аз никак не исках
да умирам в тъмното.
И ето, че взех и умрях.
Ти не тършувай из джобовете ми -
аз никога не съм имал
дори изтъркано портмоне.
Остави куфара на бога -
той е без двойно дъно.
Не тършувай из книгите -
стига и това, че аз
ги прелиствах цял живот.
Майка ти никога не е крила пари
между страниците.
И не ръфай казана -
ще си изпочупиш зъбите:
той е чугунен.
Не дрънкай с грънците -
вчерашната чорба я изсърбах.
Преди смъртта изведнъж
страхотно ми се прияде,
а да умираш гладен
е съвсем неприятно.
Не чукай по стените -
те са шпертплатови
и затова дрънчат на празно.
Не поглеждай така тъжно
към продупчения покрив -
ще ти се наложи да го кърпиш.
И стобора също ще трябва да поправиш,
ако не искаш селските хаймани
да мушкат в задника ти
дълъг прът през дупките.
Помощ от никой не чакай -
аз със всички комшии се скарах…
Котката не ритай с ботуша си -
тя не е виновна.
Намери си жена, но не такава,
която да ти слугува,
а такава, заради която ще работиш ти.
С ковчега ми на гърба си
недей да бягаш из село.
Помъчи се да вървиш
по-бавно, за да не ти се смеят.
Ако не се просълзиш -
не сумти мълчешката.
Можеш да си подсвиркваш леко -
това все пак е по-човешки.
Чакай! Къде?
Хвърли поне една шепа пръст
върху ковчега ми…
Ако нямаш време
да посадиш една фиданка -
един кол поне забучи на гроба ми.
Дано макар той да остане
като паметен белег:
кажи-речи и ти някога си имал баща.
Сбогом!…
