ПЪТНИШКА ПЕСЕН
превод: Николай Лилиев
ПЪТНИШКА ПЕСЕН
Лудо се водата плиска,
спуща се скалата стръмна,
и прилитат вече ниско
стръвни птици - мрежа тъмна.
Но под нас страна лежи
с езера предвечни, сини,
с росни, сочни плодове.
Извор мраморен свежи
цвят цветилите градини -
и ветрецът лек зове.
БАЛАДА НА ВЪНШНИЯ ЖИВОТ
С очи, които питат и не знаят,
децата раснат, раснат и погиват,
и всеки броди своя път безкраен.
И в сладък плод превръща се горчивий,
и нощем като мъртва птица пада,
и наземи лежи, и там изгнива.
И вихърът все вие без пощада,
и ние все мълвим безцелни думи,
и гаснем сред умора и наслада.
И пътищата бягат, сред безумие
ръце протягат към факли, тополи -
и страх навяват тия тайни думи…
Защо са те тъй много? И защо ли
са толкова различни? Що сменява
плачът със смях, и радостта с неволи?
Кому това е нужно, щом остава
завинаги духът самин тук долу
и сам блуждай пред вечната забрава?
Кому е нужна тая жад безкрайна?
И все пак „Вечер”, който в мрак изрича,
изрича реч, отдето скръбна тайна -
като от кухи пити мед - изтича.
