Алексей Мусорин

превод: Татяна Любенова

Винцент Дунин-Марцинкевич произхожда от средната белоруска шляхта. Той се ражда през 1808 година недалеч от Бобруйск във фермата на Панюшкевич. Там, край бреговете на Берьозина преминава неговото детство. Учи се първо в Бобруйското училище, а после във Вилно. Висше образование не успява да получи. Трябвало да си изкарва прехраната с труд. От 1831 година бъдещият класик на белоруската литература служи като дребен чиновник в различни учреждения в Минск.

През 1840 г. придобива ферма в Лютинка, където живее до смъртта си през 1884 г. , рядко посещавайки Минск. Там, в Лютинка, сред селската тишина, той пише своите произведения. Само веднъж относително спокойният живот на В. Дунин-Марцинкевич бил прекъснат: в 1864 г , след потушаването на национално-освободителното въстание, водено от К. Калиновски, писателят бил арестуван и повече от година прекарал в затвора в Минск. Обвинили го в написването на възвание към селяните на белоруски език.

Но царските чиновници не успели да докажат това. Дунин-Марцинкевич бил освободен, но почти до края на живота си остава под надзора на полицията. До края на житейския си път Дунин-Марцинкевич не спира да пише. Литературната му дейност продължава 40 години. Тя се разделя на два почти равни по продължителност, но много различни по характер периоди: до въстанието през 1863 -1864 г. и след него. За съжаление далеч не всичко написано от Дунин-Марцинкевич е съхранено до наши дни.

Значителна част от творчеството му е загубено. Но и това, което е достигнало до нас, поразява със своя обем и разнообразие: и поеми, и комедии, и сатирични стихотворения. За съжаление в неголемият по обем очерк не е възможно да се осветли в детайли творчеството му, затова се ограничаваме в този обзор само с три големи негови произведения: комичната опера “Идилия”, поемата “Гапон” и комедията “Пинска шляхта”.

Комичната опера “Идилия” е първото голямо произведение на Дунин-Марцинкевич. Написана и публикувана в 1846 г., тя била поставена на сцена шест години по-късно - през 1852 г. Музиката за операта написал известният полски композитор Станислав Монюшко. Като цяло “Идилия” е написана в поетиката на сантиментализма. Авторската концепция тук до голяма степен е противоречива. От една страна, чрез редица от героите, се критикува крепостническата система, а от друга страна, авторът не прави и намек за необходимостта да се промени този строй.

Негов идеал е патриархалното общество, в което просветените панове бащински се грижат за своите селяни, а добродетелните селяни слушат господарите си. Завръзката в “Идилия” в чист вид е взета от живота, в същото време развръзката - в много голяма степен е идеалистична, отразява не толкова обкръжаващата автора социална реалност, колкото неговата представа каква трябва да е.

Младият помешчик Ляталски, оставяйки имението си и селяните си на комисаря-иконом (управител), дълго живее зад граница. Въйкрутач се държал като пълноправен стопанин: издевателствал над селяните, присвоявал доходите на имението. Разстроените дела на имението принуждават Ляталски да се върне в родината, която той не познава и не обича.

Тук той съвсем неочаквано за себе си се влюбва в красавицата-селянка Юлия и под въздействието на обзелите го чувства, коренно променя отношението си и към родната страна, и към подвластните му селяни. Заклева се никога повече да не напуска родината и да бъде за своите селяни като грижовен баща.

След това се изяснява, че Юлия съвсем не е селянка, а преоблечена в селски дрехи шляхтичка (дворянка) (ср. аналогичен съжет в руската литература - “Господарката-селянка” на А. С. Пушкин). Операта завършва с щастлива сцена - годежът между Ляталски и Юлия.

Поемата “Гапон”, наречена по името на главния герой, била създадена от Дунин-Марцинкевич през 1855 г. Ето как характеризира авторът персонажа си, простичък селски момък:

Горд и смел, юнак мъжага!
Умеел своите да защити…

Гапон обича Катерина - бедна крепостна селянка. Но и дворянският иконом се опитва да ухажва красавицата Катерина. За да се избави от съперника си, управителят изпраща Гапон новобранец. Катерина остава сама, тъгува по своя възлюбен, лее сълзи. Нещастният край, обаче, не е характерен за произведенията на Дунин-Марцинкевич.

Стопанката на имението научава за глупавата постъпка на своя иконом и изпраща новобранец него самия. Гапон, отличил се в боя, получава офицерски чин, връща се у дома и се венчава с Катерина. Завършва картината с описание на сватбения пир:

Бях и аз на този пир,
пиво, мед и вино пих.
И вкусих от всичко вече,
даже по брадата тече.

Не е трудно да се разбере, че сюжетът на поемата съвсем не отразява реалното положение в белоруското село в епохата на крепостното право. Дунин-Марцинкевич и не се е стремил към това. Имайки пред себе си картината на тежкото всекидневие на народа, той търсил в него онези моменти, които били необичайни, изключителни, а когато не ги намирал, обръщал се към своята фантазия.

За него съвсем не е било важно, че в реалния живот ясновелможната пани едва ли би взела участие в съдбата на крепостната селянка, а шансовете на новобранеца селски момък да получи офицерски еполети се равняват практически на нула. Както бе казано по-горе, Дунин-Марцинкевич се стремял да отразява не действителното, а желаното.

Като сравним операта “Идилия” и поемата “Гапон”, забелязваме, че и в двете произведения единственият еднозначно отрицателен персонаж е дворянският иконом. Това не е случайно. Рисувайки идеалната картина на патриархалните, основани върху взаимно доверие, отношения между селяните и дворяните, писателят не намира място за наемния надзирател.

Ако “Идилия” е създадена в рамките на сантиментализма, а поемата “Гапон” - в рамките на романтизма, то написаната в 1866 г. комедия “Пинска шляхта” е ярък образец на реалистичната сатира.

Тук за сюжет Дунин-Марцинкевич е използвал смешен, почти анекдотичен случай. Действието се извършва в селски затънтен край, в околностите на малкия градец в Полесието Пинск. Двама дребни шляхтичи, начинът на живот на които не се различава практически от този на селяните, Липски и Протасовицки, се скарали и даже се посбили, заради това, че единият нарекъл другия селяк.

За разглеждане на делото в окръга пристига селският пристав Крючков с помощника си Писулкин - и двамата цинични бюрократи, рушветчии и изнудвачи. Ситуацията се усложнява от това, че дъщерята на Протасовицки Марися и синът на Липски - Гришка, се обичат.

Кавгата на техните бащи става препятствие по пътя на тяхното щастие. Предприемчивият и находчив Гришка се опитва да заобиколи това препятствие, обръщайки се към Крючков:

„Гришка: Ето какво, мила Марися, на разсъмване ще отида в града, ще се хвърля в нозете на съдията и ще го помоля да ни вземе под крилото си.
Марися: Какво ще молиш от него с голи ръце? Трябва някакво подаръче да занесеш.
Гришка: Така и направих, занесох му два заека, три двойки кокошки и каца с мед. Той прие всичко любезно и каза, че днес ще пристигне делото на моя и твоя баща. Ох, голяма каша са забъркали, ще има какво да се разнищва! Обидно е наистина, че той днес е сърдит - единият му мустак като кол стърчи. Ох, какво ли ще стане!
Марися: Дай Боже, да не си строшим зъбите с тази каша!
Гришка: Той обеща да ни направи сватба. В Бог ни е цялата надежда.”

Ненапразно Гришка е носил в града зайците и кокошките. Делото действително се разрешава в полза на влюбените: основателно наплашвайки и обирайки тъмната пинска шляхта, Крючков произнася окончателната присъда:
„Крючков:…поемам вината върху себе си само при едно условие: Тихон и Липски да се помирят навеки…Разбира се, изисквам веднага, тук пред мен да сгодят децата си, а после и да ги венчаят”.

Дунин-Марцинкевич дори не се опитал да публикува “Пинска шляхта”, знаел, че това е невъзможно. Когато след смъртта на писателя в 1890 година другарите му направили опит да издадат пиесата, те се натъкнали на решителните възражения от страна виленския губернатор, смятащ, че не може да се отпечатва произведение, в което в такъв непривлекателен вид е показан представителят на правосъдието. Действително, трудно е да се намери белоруската или в руската литература по-зла сатира на царското съдопроизводство.

Крючков още не е започнал да разглежда делото, когато вече събира подаръчета от местната шляхта:

“Крючков: …Е какво, събра ли се шляхтата при оградата на селото?
Десяцки: Всички са се събрали, кой с кокошка, кой с каче мед, а кой със сушена риба. Чакат ваша милост да им разпоредите.
Крючков: Добре! Нека дадат всичко на файтонджията и опаковайте там добре всичко в каруцата.”

Но ето, започва съдът. Глоби като дъжд се изсипват над местните жители, даже и върху тези, които нямат никакво отношение към разглежданото дело:

“Крючков: Е, добре! Следствието приключи, сега започва съдът, а преди това: по указа на всемилостивата императрица Екатерина Петровна от 49 април 1893 година и всемилостивата Екатерина Велика от 23 септември, както и съгласно Литовския статут раздел осем, параграф 193, се присъждат в полза на съда да се платят от тъжителите. Обжалващият Протасовицки има да плати мито 20, пътни пари 16 и за канцеларията 10 рубли. Жалващият се Липски - половината на това; свидетелите, които са видели боя и не са ги разтървали - по 9 рубли, а тези, които не са видели боя, за това, че не са видели - по 3 рубли.”

Крючков откровено издевателства над събралите се, твърдо уверен, че никой няма да му възрази. Какво би струвал тогава един указ на “всемилостивата императрица Елисавета Петровна от 49 април!”

Дунин-Марцинкевич определя жанра на “Пинска шляхта” като фарс-водевил в едно действие. Наистина в произведението има както фарсови, така и водевилни елементи. Фарс се нарича неголяма пиеса с груб комизъм, със силни, доведени понякога до абсурд преувеличения. Именно така се показани в пиесата сцените на съда, действията на Крючков и на помощника му Писулкин; именно така са характеризирани скаралите се шляхтичи, особено Тихон Протасовицки - човек груб и ограничен.

Водевилът е комична пиеса с леко съдържание и песни с куплети. Водевилната линия тук е свързана преди всичко с влюбената двойка - Гришка и Марися, както и с престарелия поклонник на Марися - шейсетгодишният Харитон Куторга, попадащ в резултат на своите ухажвания в смешна и неприятна за него ситуация. Пиесата започва с лирически куплети на Мариса, а завършва, както това често се случва във водевилите, с танци и песни на сцената.

Говорейки за поетиката на пиесата, струва си да отбележим и следния детайл: в това време, когато за пинската шляхта са напълно типични имена от белоруското Полесие, фамилии като Алпенски, Статкевич, Куторга, представителите на правосъдието носят така наречените “говорещи” фамилии - Крючков и Писулкин. Това не е случайно. Ако Липски, Протасовицки, Куторга и др. са хора, всеки от които притежава свой неповторим характер, свойствени само на него човешки черти, то Крючков и Писулкин не са нищо повече от персонификация на правосъдието, социална функция.

„Пинска шляхта” е едно от големите постижения на белоруската драматургия от втората половина на ХІХ век. Богатството на езика, разнообразните стилистични похвати, отчетливо нарисуваните характери, динамичния сюжет - всичко това осигурява широка популярност на комедията сред белоруските читатели.