Пимен Панчанка

превод: Иван Давидков

***

И скриптят, и скриптят чуждоземните сухи дървета,
и завива зад тъмните ридове гладен чакал.
Аз не съм и сънувал такива безмълвни полета
и такава екзотика нивга не съм пожелал…

Става винаги тъй: ти стоиш и омръзват ти вече
тия вещи познати, обичаи, багри и реч
и земя непозната ти виждаш през пролетна вечер
и мечтаеш за щъркели, литнали с теб надалеч.

Ставаш ти, атакуван от сънища, вярвайки властно
във реките далечни, в кънтящия корабен рев,
във земите незнайни, където ще скиташ прехласнат
и по кръчми бедняшки ще пиеш до сетния лев…

Ето тия земи. Чужди облаци, реч непонятна.
Твоят скитнишки вятър отвя те зад сто планини.
И над теб вечерта е простряла ръцете си златни,
и за теб иде кораб, към залива люшнал вълни.

И за теб той е сложил на мачтата месеца ясен,
ти сега си във рая на своите чудни мечти.
Но къде ли изчезна възторгът? Защо си безгласен?
Към какви ли земи пак духа ти тревожно лети?

Откровено кажи ми… Сънувам аз къща позната,
с дъх на пита и кипнало мляко, с мил говор и смях,
с под преметен, посипан с трева ароматна,
по стената със снимки - и с везана кърпа над тях.

Тъй жадувам аз родно небе да синее над мене,
по пътеките дядовски пак да вървя мълчешком,
кукувица позната да кука на вейка зелена,
да нанизва летата, живени от нашия дом.

1944